Нашите страхове
1 min reading
(невиртуална игра)
Помните ли онези ужасни форми на нощните ни кошмари? Помните ли капчиците пот, избили по челата ни в смразяващите зимни нощи? А студената ръка, която сякаш ни стиска за гърлото?
Нашите страхове обсебват иначе здравото ни съзнание и ни правят участници в ужасяващата си игра от няколко нива.
Кой от нас, отпускайки се в прегръдките на Морфей, би искал да се събуди по никое време от собствените си писъци? Не виждам желаещи. Все пак, това се случва. На другия ден ни боли глава и или гледаме в земята унило, или разказваме за преживяната като по чудо нощ на близки и познати. Нито за миг не се замисляме, че по този начин признаваме загубата си на първо ниво на играта. Нещо повече - подхранваме страховeте си, правейки ги по-силни.
Силата им взима връх и те ни повеждат към следващото ниво. В момента, когато трябва да прекосим краткото разстояние от спирката до блока. Тъмно е и няма никого около нас. След лек повей на вятъра, пот избива по челата ни, защото ни се струва, че стъпките на някой, който ни следва, отекват зад гърбовете ни в нощта. Преминаваме второ ниво, отново с победа за страховете ни.
Неписан закон - осветлението във входа загасва в момента, в който посягаме да натиснем бутона на асансьора. Ръката увисва във въздуха и сякаш нечия друга ни стиска за гърлото, за да не ни даде възможност да извикаме. В този момент кабинката на асансьора спира пред нас и от нея изскача някакъв съсед. За миг се вглеждаме един в друг. По ужаса в очите ни разчитаме тайния код - всеки от нас е загубил поредното ниво от играта. Loser-и!
Криво-ляво се вмъкваме в домовете си и заключваме решетки и врати с по девет ключа. Иска ни се да вземем душ и възможно най-бързо да се пъхнем под завивките. Дава ни се шанс да започнем играта отначало. Дали отново ще загубим?
Помните ли онези ужасни форми на нощните ни кошмари? Помните ли капчиците пот, избили по челата ни в смразяващите зимни нощи? А студената ръка, която сякаш ни стиска за гърлото?
Нашите страхове обсебват иначе здравото ни съзнание и ни правят участници в ужасяващата си игра от няколко нива.
Кой от нас, отпускайки се в прегръдките на Морфей, би искал да се събуди по никое време от собствените си писъци? Не виждам желаещи. Все пак, това се случва. На другия ден ни боли глава и или гледаме в земята унило, или разказваме за преживяната като по чудо нощ на близки и познати. Нито за миг не се замисляме, че по този начин признаваме загубата си на първо ниво на играта. Нещо повече - подхранваме страховeте си, правейки ги по-силни.
Силата им взима връх и те ни повеждат към следващото ниво. В момента, когато трябва да прекосим краткото разстояние от спирката до блока. Тъмно е и няма никого около нас. След лек повей на вятъра, пот избива по челата ни, защото ни се струва, че стъпките на някой, който ни следва, отекват зад гърбовете ни в нощта. Преминаваме второ ниво, отново с победа за страховете ни.
Неписан закон - осветлението във входа загасва в момента, в който посягаме да натиснем бутона на асансьора. Ръката увисва във въздуха и сякаш нечия друга ни стиска за гърлото, за да не ни даде възможност да извикаме. В този момент кабинката на асансьора спира пред нас и от нея изскача някакъв съсед. За миг се вглеждаме един в друг. По ужаса в очите ни разчитаме тайния код - всеки от нас е загубил поредното ниво от играта. Loser-и!
Криво-ляво се вмъкваме в домовете си и заключваме решетки и врати с по девет ключа. Иска ни се да вземем душ и възможно най-бързо да се пъхнем под завивките. Дава ни се шанс да започнем играта отначало. Дали отново ще загубим?
© Весислава Савова All rights reserved.
Де късмет де! 