– Нека те прибера. – опита Сам за пети път. – Няма нужда да виждаш това.
Сирената ги водеше към храма на Ну‘Ахра. Поредната мъртва жрица. Тази беше осма? Девета? Вече не беше сигурен. Уличките, водещи натам, бяха претъпкани с хора, които бързаха да се отдалечат. Не като него и Елизабет. Онези имаха все пак някакъв мозък.
– Ти пръв тръгна натам. – изтъкна му тя и едва се промуши между двама мъже.
– И после си спомних, че не трябва да виждаш такива неща. – каза й.
Тя вдигна критично вежда, но преди да е успяла да отвърне нещо, морето от хора започна да я влече назад. С дълбока въздишка Сам разбута малко народ и я сграбчи за ръката, издърпвайки я до себе си.
– Да не говорим, че си толкова дребна и кльощава, че ще те стъпчат. – допълни.
– Предпочитам стройна и елегантна. – измърмори тя.
– Те и такива тъпчат.
Сам я изведе встрани и я завъртя, така че гърба й да се опира в ярко жълтата стена на една ниска къща, и застана пред нея, за да я пази от потока от хора. Сведе поглед към Елизабет и в първия момент нямаше как да не се намръщи на черните й кичури. Бяха полепнали по челото и врата й от пот. Явно все още не можеше да свикне с горещото време в Ан Налат. Двамата бяха достатъчно близко един до друг, че да усети топлината, която тялото й излъчваше. Лицето й също изглеждаше доста зачервено. По някаква причина отказваше да срещне погледа му, а когато я видя да стиска опакованата книга силно към гърдите си и да се притиска по-плътно към стената, се намръщи отново, но по друга причина.
– Лошо ли ти е? – попита я и приглади мократа коса от челото й. Тя трепна и Сам дръпна ръката си объркано. – Защо те е страх от мен?
– Не ме е страх от теб. – отвърна тихо тя.
– Лин. – повика я. Нищо. Все едно не го беше чула. Не разбираше какво се беше случило, но никак не му харесваше. Поколеба се за момент, понеже не искаше да я плаши, но в крайна сметка се пресегна и с пръсти повдигна брадичката й нагоре, така че да я накара да го погледне. Тя отново отказа. Нещо в него се сви неприятно. – Лизи. Какво има?
Очите им най-накрая се срещнаха. Нейните отново изглеждаха невероятно сини, както когато му беше бясна. Само че сега не беше ядосана.
– Много си близо. – промърмори тя и отново притисна книгата към себе си като щит.
– Какво? – погледна я неразбиращо.
– В Рива… – започна тя, но гласът й се загуби някъде. Лицето й пламна още повече. – В Рива мъжете и жените не стоят толкова близо, освен когато…
– Освен когато какво?
Елизабет прехапа устна и го погледна измъчено. После се прокашля и с леко треперещ глас, попита:
– Познаваш ли някого в храма?
Рязката смяна на темата го свари неподготвен до толкова, че в първия момент се зачуди какво общо има това с мъжете и жените в Рива. Сам си пое дъх и бавно го издиша. Какво щеше да прави с това момиче?
– Да, познавам. – отвърна в крайна сметка. – Няколко от жриците.
Изражението й изведнъж омекна. Едната й ръка малко колебливо се отдели от книгата пред гърдите й и вместо това хвана неговата, стискайки я леко.
– Сигурна съм, че ще са добре. – каза му Лизи и му се усмихна окуражаващо. – Нека проверим. Аз ще съм с теб.
Сам можеше само да я гледа. Беше си мислил, че тя иска да отиде, за да докаже, че е смела и не се страхува от нищо – дори от жестоки убийства. Нито веднъж не му беше минало през ума, че иска да го направи заради него. Не и когато знаеше, че смъртта я ужасява.
Не можеше да си спомни някой някога да е правил нещо такова за него. Сигурно затова и премълча, че никоя от онези жрици не му беше близка и дори не беше сигурен за имената им – не искаше тя да се отдръпне и да вземе със себе си онова странно усещане, което го караше да се чувства, сякаш гръдния му кош ще се разтвори. Вместо това кимна и се усмихна леко. Не му убягна как тя си пое по-рязко дъх, но Елизабет му върна усмивката и отново стисна ръката му. После пръстите й се разтвориха, за да го пусне. Tой не й позволи, ами я хвана по-здраво.
– Дръж се за мен. Не искам да те загубя. – каза й и ги поведе през тълпата.

Тялото беше покрито с тъмен плащ, когато стигнаха храма. Този път се намираше на стълбите му. Стражата вече беше обезопасила периметър около цялата сграда, като любопитни зяпачи се опитваха да видят нещо повече през мътната въздушна бариера, която бяха вдигнали. Привлечени от негативните емоции, фантоми витаеха из въздуха и търсеха подходяща жертва, към която да се прикрепят. Повечето се бяха насочили към мъж и жена със сиво в косите, които говореха с един от сините униформи. Размениха няколко думи, след което стражът показа малък медальон на златен синджир. По него имаше по-тъмни петна. Кръв. За момент настана мълчание. После воят на жената, докато се сриваше на колена на земята, мина през събралите се като ударна вълна.
Това трябваше да са родителите.
До Сам Елизабет отстъпи назад. Пръстите й изведнъж се бяха вледенили и той се опита да върне малко топлина в тях, като с палец започна да ги разтрива.
– Стига толкова. – заяви след малко и я дръпна внимателно. – Прибираме се.
Лизи поклати глава и преглътна, преди да кимне малко по-встрани от скърбящата двойка.
– Това не е ли Чарлс? – попита го задавено.
Той беше. Русата му коса и бледата му кожа бяха като морски фар насред тъмните хайранци. Мошеникът приказваше с друг страж, но после нещо го накара да погледне към тях. Помаха им да се приближат и когато Лизи тръгна натам, на Сам не му остана нищо друго, освен да се примири, че няма да успее да я убеди да се върне в странноприемницата.
Сам тръгна след нея с лека въздишка. Когато се приближиха още, конярят разпозна и стражът, с когото си говореше Чарли – беше един от редовните в седмичните игри на карти, които мошеника организираше. Сам беше забелязал, че този стражът винаги беше на печалба – не толкова голяма, че да изглежда съмнително, но много повече, отколкото би се очаквало от човек с картоиграческите умения на Хирса. Елизабет беше все още далеч от тях, за да чуе разговора, пък и двата приказваха на хайрански, но Сам улови част от него.
– Това определено не е инцидент! – възкликна стражът.
Чарлс го изгледа, сякаш току-що Хирса му е признал, че е бъркал с език в пчелен кошер, за да си хапне мед.
– Хирса, приятелю, – започна търговецът бавно и търпеливо, все едно обясняваше на дете – естествено, че това не е инцидент. Инцидентите не оставят на стълбите пред храма тела, очевидно претърпели жестока смърт от ръката на някой недодялан касапин. Инцидентите обикновено изглеждат като инциденти.
Хирса закима в съгласие.
– Да, разбира се! – каза той и в гласа му се чу леко притеснение.– Не исках да обидя инцидентите.
Чарли му се ухили и с недоумение каза:
– Приятелю, не можеш да обидиш инцидент. Това е нещо, което просто се случва понякога.
В този момент Елизабет реши, че е достатъчно близо, за да се включи в разговора, който не разбираше.
– За какво говорите? – попита тя на ривски. Или фринийски, Сам не беше сигурен, тъй като двата чужди езика бяха толкова близки един до друг.
– За случайността на живота. – отговори й Чарли, обръщайки се с дяволита усмивка.
Лизи се намръщи на усмивката му и после погледна към замъглените от магическата бариера очертания на трупа.
– Няма нищо случайно в това. – каза мрачно тя.
– Знаем ли какво се е случило конкретно? – попита Сам.
Погледът на Хирса се премести от него към Елизабет и накрая реши да отговори на хайрански:
– Като другите. Пребита, коремът й е разпорен. Лечителите казват, че отново са вадени органи и са натикани обратно както дойде. Започваме да се чудим дали не търси нещо.
– Надписа?
Хирса кимна.
– „Лъжежрица“ на челото.
– Тук ли е убита? – попита Чарли.
– Не. Оставена е пред храма и никой не е видял кога или как. Трупът е пресен. Не са минали и шест часа. Жриците дори не са разбрали, че момичето липсва, преди да я открият.
– Става все по-смел. – заключи Сам. – Възможно е да работи за храма.
– Нищо не излезе от предните проверки. – Хирса изпуфтя и прокара ръка през и без това рошавата си къдрава коса. – Сигурно ще разпоредят още една, но…
Казра престана да го слуша. Елизабет някак се беше отделила от тях, без той да забележи, и сега вървеше към мъжа и жената, които се бяха вкопчили един в друг и продължаваха да плачат. Сам подозираше какво се кани да направи. Не беше добра идея. Не и с толкова много хора наоколо. Без да се замисля, тръгна след нея, но не направи и крачка, преди да усети ръка на рамото си, която го дръпна назад. Не беше много силно, но достатъчно да го спре и да го накара да се обърне. Чарлс беше леко намръщен. Изражение беше нетипично за него, недокоснало лицето му дори когато разискваха клането на младата жена. Русият мъж поклати глава:
– Остави я. Тя… – той преглътна, печелейки секунда или две да намери подходящите думи – Тя има нужда да помогне на някого. Със силата си… С това което е, за да не се бои от себе си.
– Това са пълни глупости. – изръмжа Сам и избута ръката му от рамото си. – Няма причина да се бои от себе си.
И Чарли моментално отново беше Чарли:
– А бе я стой малко и слушай! – извика търговецът с може би престорено раздразнение – Ти знаеш, че няма причина да я е страх и аз знам, че няма причина да я е страх. Нея обаче са я учили, че сенките бесят децата, колят родителите им, пият кръвта им и се крият под леглото, за да изядат котката! Тя си мисли, че е чудовище и няма значение колко пъти й казваме, че не е, докато тя не го осъзнае сама!
Сам впи гневен поглед в него, но остана там, където беше. Мразеше, когато Флетчър приказваше смислени неща. Още повече мразеше, когато той сам не се е сетил и мошеникът трябва да му ги изтъква. Но дори и Чарли да беше прав, пак не му се нравеше. Някой избиваше жрици на Ну‘Ахра, които бяха основно сенки, а Елизабет се канеше да покаже, че и тя е такава. Беше опасно. Всеки с магическа дарба и перла в себе си щеше да види какво се случва. Тялото му се напрегна, когато си представи как тя лежи пред храма на мястото на сегашния труп, но си наложи да продължи да стои до Чарли и само да следи хората наоколо за подозрителна реакция.
Междувременно момичето вече се беше доближило съвсем до възрастната двойка. Погледът й се беше приковал върху трите фантома, които вече се бяха закачили и се хранеха, като само от време на време отскачаше към другите, все още витаещи около тях. Вървеше някак присвита. Лицето й беше бледо, а ръцете й стискаха като щит книгата, която й купи. Страхуваше се – това дори и Сам го виждаше. Но също така и нямаше намерение да отстъпи.
Фантомите не бяха дружелюбни по принцип, но обикновено бързаха да се махнат в присъствието на Сянка, пазейки се от по-силния хищник. Смелостта им се засилваше, когато се прикрепяха към човек – дали защото го смятаха за своя територия и искаха да я бранят, или пък защото контролираха нещо материално, което може да причинява наранявания – никой не знаеше със сигурност. Но когато се намираха насред море от страх, гняв и отвращение, каквото давеше всички наоколо? Дори на Сенките нямаше да им е лесно да изгонят фантом от това угощение.
Елизабет спря на няколко крачки от двойката. Обърна се и погледна несигурно назад. Чарли, ухилен като идиот, веднага протегна ръка със стърчащ нагоре палец. Устните й се извиха нагоре във вяла усмивка, преди погледът й да потърси и Сам. Всичко в него настояваше да я извика обратно при тях. Елизабет беше толкова малка и крехка. Трябваше да седи до някой прозорец и да чете или да се разхожда в някоя градина, или пък да прекарва абсурдно много време пред огледалото, за да си прави прически, или каквото и да правеха момичетата на нейните години. Със сигурност не трябваше да гледа в очите грозни създания, които й се зъбят и й съскат заплашително. Инстинктивно знаеше, че ако я повика, тя щеше да се върне.
И щеше да прекара остатъка от живота си в страх от фантомите и по-лошото – от себе си.
Казра изръмжа тихо и съвсем леко й кимна.
По лицето й се изписа решителност и Елизабет отново погледна напред. Пое си дъх, гърбът й се изправи, раменете й се изопнаха и тя пристъпи към плачещата жена. Малко боязливо се пресегна се към нея – към фантома на рамото й – и с един рязък жест го избута, сякаш изчисти някаква мръсотия от туниката на жената.
– Знаех си, че ми е позната! – обади се Хирса. Сам и Чарли го изгледаха въпросително и той обясни: – Момичето с красивите очи. Видях я миналата седмица, но беше руса тогава. Отърваха една жрица на Ну‘Ахра от някакъв нахалник. Лин нещо си. Беше с някакъв друг чужденец, който Чарли явно не харесва.
– Как реши, че не го харесвам? – Чарли изпревари Сам с въпроса.
– Как? Сериозно? Кръстил си го Лауд Морфран.
Сам въздъхна. Чарли беше сравнително добър фалшификатор и контрабандист, но имаше лошия навик да избира странни имена, които звучаха напълно неправдоподобно. Сам можеше да се закълне, че мошеникът беше горд от това.
– Какво значи този път?
Чарли се ухили:
– Цялата история ли искаш, или да давам накратко?
– Накратко. Нямаме цял ден.
– Значи “грозен”. – Сам и Хирса изчакаха търговецът да продължи и след една-две секунди неловко мълчание Чарли добави – И двете имена.
Веждите на Хирса се вдигнаха сякаш не можеше да повярва:
– В твоята страна имате две имена, които значат “грозен”? Защо?
Чарли си пое дълбоко въздух, за да отговори, вероятно с някоя дълга и широка история, но Сам вдигна ръка, напомняйки му, че е избрал крактия вариант. Флетчър се намръщи леко, помисли малко и след като явно не успя да измисли нещо кратко и остроумно, каза:
– Дълга история. Ще ти я разкажа друг път.
Хирса кимна с разбиране, след което вниманието на всички пак се концентрира върху Елизабет. Двойката я гледаше с неразбиране, докато тя с жестове се мъчеше да обясни какво иска от тях. Ако се съдеше по гнева и раздразнението, които започваха да се изписват по лицето на мъжа, не се справяше много добре.
– Да отида ли? – Сам погледна към Чарли. Все пак той беше специалистът.
Преди мошеникът да е успял да отговори обаче, Лизи просто се отказа да обяснява и със замах избута втория фантом от главата на жената. Мъжът възкликна вбесено и пристъпи към нея, но старицата го хвана за ръката и го спря. Говореше му, докато гледаше Елизабет и само след малко гневът изчезна от лицето му. Сам разчете по устните й „хасса“ и „Ну‘Ахра“, а щом чу думите, момичето закима енергично.
Чудесно, помисли си мрачно Казра. Сега наистина щяха да решат, че е жрица.
Третият фантом не се оказа толкова лесна мишена, колкото предишните два. Беше не по-голям от дланта на момичето и пълзеше по жената, захващайки се с дългите, костеливи пръсти на четирите си също толкова дълги и костеливи крайници. Кожата му беше сивкаво-кафява като на нещо мъртво и разлагащо се. Муцуната му беше къса и затъпена, но устата му – като на повечето фантоми – беше пълна с остри зъби, с които щракаше заплашително всеки път, когато Лизи посегне към него.
– Момичето на храма ли е? – попита Хирса, гледайки я с интерес.
– Не. – отвърна Сам.
Елизабет измърмори нещо под нос, вероятно ругатня, и ръката й се стрелна към съществото. Пръстите й се затвориха около тялото му, а то зацвърча, замята се и най-накрая заби зъби в плътта й. Очите й изведнъж станаха невероятно сини, а устните й се свиха в гримаса на болка и гняв. А после стисна. Стисна го толкова силно, че фантомът се пръсна в ръката й, разпръсквайки искри, които избледняха и изчезнаха, преди да са достигнали земята.
Елизабет разтвори дланта си и я обърса в панталона си. Очите й още бяха невъзможно сини, когато погледна към него. Той й се усмихна и каза на Хирса.
– Тя е на Ка‘Раим.