Сам дори не усети кога устните му се озоваха върху нейните. Просто бяха там, най-сетне вкусвайки ги. А те бяха по-сладки, отколкото помнеше, отколкото Лизи му беше загатнала. Девойката първо замръзна под него, но не се стресна и не се отдръпна. Затова започна нежно да я целува и дори внимателно подръпна долната й устна със зъби. Накрая Лизи разтвори леко уста. Сам беше сигурен, че тя не е наясно какво прави, но не го интересуваше. Сграбчи отдалата му се възможност, за да задълбочи целувката. Елизабет имаше вкус на нежна роса върху чист мед, а когато направи плах опит да отвърне на целувката му, беше сигурен, че никога през живота си нямаше да изпита отново нещо такова. Тялото му се беше сгорещило и напрегнало в миг, сърцето му биеше бясно и целият му свят се беше събрал в девойката, която леко потрепваше в ръцете му и с плахите си движения ограбваше съзнанието му.
Векове. Поне толкова трябваше да са изминали, когато най-сетне събра достатъчно сили и се отдръпна леко, дишайки забързано. Тя също дишаше тежко, очите й бяха притворени, красивата руменина се разстилаше по лицето й, а устните й бяха леко разтворени и влажни от целувката му. Сам за малко да не успее да издържи на изкушението, но някак успя само да докосне устните й със своите, преди дрезгаво да прошепне:
– Обичам те, амара.
– И аз те обичам. – отвърна Елизабет. В очите й блещукаха искри като малки звезди. Гледаше го смаяно, докосвайки устните си. – Не знаех… – промълви. Явно не беше искала да го казва на глас, защото засрамено замълча и скри лице във врата му.
– Добре. – заяви самодоволно Сам и собственически я притисна към себе си.
Не мислеше, че може да се почувства по-доволен, но ето, че думите й го постигнаха. Той наистина беше първият, който я целува и на нея й беше харесало. Само от идеята за това и изведнъж мисълта да я целуне отново завладя цялото му тяло, изхвърляйки всяка друга от главата му. Беше по-силно дори от командите, които вещицата му налагаше, но за разлика от преди, на това всъщност искаше да се подчини. Може би можеше да я бутне назад и пак да я целуне? Буквално усети вкуса й на устните си, което само затвърди мнението му, че е луд и че ако не иска да изплаши Елизабет, трябва да озапти желанията си, иначе рискуваше тя да избяга от него. Това беше и единствената причина да започне отново леко да гали настръхналата кожа на ръката й и усещайки как тялото й леко потрепери, да попита:
– Добре ли си, амара? Студено ли ти е?
– Не. – промърмори до врата му.
Самодоволната усмивка отново изгря на лицето му, когато осъзна, че всъщност той е причината за руменината, която пълзеше по врата й. С това откритие обаче дойдоха още няколко. Като например, че бяха съвсем сами при басейна, че Елизабет носеше само негова риза и бельо и че кърпата на кръста му не беше от най-здраво закрепените. Но упорито пред погледа му изскачаха още няколко картинки, които със сигурност не можеше да осъществи тук и сега, но във всички тях тя носеше далеч по-малко дрехи. Сам преглътна с мъка, особено когато Елизабет издиша, а топлият й дъх погали кожата на врата му, разпращайки приятни тръпки по цялото му тяло. За няколко удара на сърцето Сам се чудеше какво ли щеше да е усещането, ако устните й всъщност се докоснеха до него? Ами ако го захапе? Тръпката беше съвсем осезаема и целият настръхна от идеята. Може би дори му хареса прекалено много, каза си Сам и се намръщи, защото така седнала в скута му, тя съвсем скоро щеше да разбере колко точно, ако вече не беше. Това се оказа и единствената причина все пак да й предложи:
– Дали вече не е време да се качваме?
Лизи най-накрая отлепи лице от врата му и го погледна. Или поне направи всичко, на което бе способна да го погледне, докато очите й засрамено шареха насам-натам.
– По-добре ли си?
Нечистите да го вземат. Беше загубен.
– Не. – отговори й и преди да й е дал време да осъзнае какво й казва, отново я беше целунал.
Пак света изчезна и пак времето се изплъзна между пръстите му. Сам можеше да остане тук завинаги и да прави само това. Искаше да прави само това. Всъщност, като се замислеше и ръката му сама започна да се плъзга по крака на Елизабет, нагоре до бедрото й и на долу обратно към коляното. Отново и отново, стигайки все по-нагоре всеки път, докато накрая не й наложи да остане на коляното й. Трябваше да спре сега. Затова прекъсна целувката и се усмихна на отнесеният й поглед и зачервените устни.
– Сега вече съм по-добре.
– Ако беше казал, че оздравяваш така, щях да те лекувам по този начин отдавна. – каза му тихо тя.
Сам изръмжа тихо при идеята, че много по-рано е могъл да я докосне по този начин. Почти го хвана яд, че не се е възползвал от ситуацията, но бързо си спомни, че само до преди няколко дни тя му беше ядосана и обидена, че е крил от нея с какво си изкарва парите. Но сега знаеше и въпреки всичко изглежда нямаше против да целува убиец. Или да седи в него. Или да се притиска в него. Усмивката му стана дори още по-вълча, когато за миг през главата му отново преминаха всички неща, които можеше да й направи и поне за момента тя нямаше да има против. Но после? Дали след като разбереше какво е всъщност, нямаше да се ужаси от това, което са правили? Тази мисъл беше и единственото нещо, което го спираше. Елизабет беше извървяла дълъг път, приемайки се не само като Сянка, но и като някой, който не е чудовище и има право на нормален живот. Нямаше той да е този, който да я накара отново да се чувства отвратена от себе си. Сам си позволи да спре мислите си до тук и преди да си отговори на въпроса какво ли ще изпитва към него, след като научи всичко. Вместо това реши да се награди с една последна целувка, преди да й каже:
– Щях непрекъснато да си намирам неприятности, ако беше казала, че искаш да си ми лечителка.
Елизабет го изгледа строго.
– Да не ти хрумват разни идеи сега. – каза му. – Разрешавам ти най-много да се преструваш на ранен.
Идеите определено бяха заплували в главата му. Порязване тук и там не бяха кой знае какво, особено ако щяха да му докарат такова лечение. Сам дори беше готов да си счупи нещо, но думите на Елизабет го накараха да забрави за всички такива планове и да се ухили насреща й:
– Значи ми разрешаваш да се преструвам всеки път, когато искам лечение?
– Само ако го изиграеш хубаво. Трябва да ти повярвам. – инструктира го.
Погали нежно с показалец лицето му, внимавайки да не закачи някоя синина или драскотина. Усмихваше се леко, но усмивката не достигаше съвсем очите й. Сам знаеше какво си мисли. Същото, което и той щеше на нейно място – че не иска повече да го вижда така наранен и че лично ще се постарае това да се случи. Преди обаче той да събере достатъчно мислите си, за да й каже нещо, Елизабет въздъхна и погледна някъде зад него.
– Жриците поддържат запас от кърпи и резервни дрехи за пречистените. Ще отида да ти потърся панталон. – при прехапа устна засрамено и смутено промърмори: – Имам още две твои ризи, с които спя. Ще ти дам едната горе.
Не можеше да спре доволната си усмивка от откритието, а и всъщност не искаше. Тя се чувстваше достатъчно сигурно да спи в неговите ризи.
– Мога да стоя и без риза. – каза й, а ръката му се плъзна по гърба й.
Лизи си пое остро дъх и поклати глава.
– Не. Не може. – отсече.
Синьото в очите й стана по-наситено, издавайки съвсем ясно причината за категорничният й отказ, но преди дори да е успял да се ухили самодоволно отново, Елизабет се отскубна от ръцете му и заплува към ръба на басейна. Сам дори не можа съвсем да изпита съжалението до край, защото когато тя излезе от водата, ризата му полепна по тялото й като втора кожа, очертавайки всяка една съвършена извивка и оставяйки съвсем малко, но достатъчно храна за въображението му да се развихри. А на него изобщо не му трябваше много, не и когато ставаше въпрос за нея. Елизабет едва се беше върнала с панталона и Сам вече беше напълно сигурен, че за да излезе, първо трябва да се успокои. Трябваха му няколко минути, за да постигне това геройство, през които тя успя да се скрие зад една колона и да се преоблече в сухи дрехи. като главно си напомни всички причини защо трябваше да е по-внимателен с девойката. Когато се убеди, че вече може да се покаже от водата, без да я накара да избяга с писъци или поне да може след това да го погледне в очите и да говори с него, той се насочи към ръба на басейна. Стигайки стъпалата и изкачвайки се по тях, откри че притесненията му са били напразни. Докато Сам беше потопен във водата, усещаше тялото си леко и някак хладно. Болката беше намаляла до тъпо пулсиращо усещане, което можеше лесно да пренебрегне, но в мига, в който напусна басейна, тя се завърна. Беше малко по-слаба от преди и един бърз оглед му потвърди, че зачервяванията и възпаленията бяха изчезнали. Раните, които все още бяха кървяли, също се бяха затворили. Определено водата притежаваше собствена атма, която лекуваше, но само повърхностно. Не беше направила нищо за раните, които бяха по-дълбоки и не засягаха само плътта. Въпреки това Сам се постара да се усмихне на притеснената Лизи и да протегне ръка към кърпата, която стискаше.
– Благодаря, амара. – каза и и започна вдървено да попива водата от себе си.
Тя му кимна леко и се отдръпна в другия край на подземната зала, оставяйки го сам под претекст, че събира старите му дрипи. Сам се възползва от момента, подсуши се възможно най-бързо и се напъха в панталона. Не искаше да си го признае, но това всъщност го беше накарало да се задъха, така че всъщност се зарадва, когато двамата се върнаха в стаята й и той най-сетне можеше да седне на единствения стол и малко по-спокойно да си поеме дъх, докато Елизабет измъкваше обещаната риза и я разгъваше, така че той да може да мушне ръцете си в нея. Стори му се, че ще поиска и да го закопчае, но в последния момент се отказа, грабна свои дрехи от гардероба и тръгна обратно към вратата.
– Ще отида до пералното помещение и до кухнята. Ей сега се връщам.
– Добре. – едва успя да й каже, преди тя да излезе от стаята и да го остави сам.
Сам предполагаше, че ще й отнеме повече време, особено след като е успяла да се успокои и да премисли случилото се. Целувките. Първите й. Сам за пореден път се хвана, че се усмихва. Беше толкова невъзможно да спре, колкото и да продължава да изпитва задоволство, че й харесаха, но беше живял и достатъчно в спомените и мислите й, за да знае колко дълбоко в нея е вкоренено възпитанието й от Рива. Държаха на разни норми и правила, които целувката им нарушаваше до една. Затова и беше очаквал Лизи да прекара много повече от няколко минути навън. Всъщност се беше подготвил след около двайсетина минути, когато си починеше малко, да я намери и да й каже, че ще си намери друго място, така че да се върне спокойно в стаята си. Това беше и причината появата й само след малко, преоблечена в панталон и негова риза и държаща поднос с две купи храна, силно да го изненада.
– Намерила си храна? – беше първото нещо, което премина през главата му и за жалост излезе и през устата, преди да успее да се спре.
Елизабет се засмя.
– Не е като да съм излязла с лодка в морето да я ловя. Тук си имат хладилни шкафове и всички останали неща. Имат дори и оранжерия.– каза му и постави целият поднос пред него. Едната купа беше пълна с рядка каша, в която се показваха късчета месо, а другата беше препълнена с разноцветни печени зеленчуци. Момичето прибра притеснено кичур коса зад ухото си. – Съжалявам, не е много.
Искаше да хване ръката й и да я целуне, но се спря.
– Благодаря ти, амара. Повече от достатъчно е. – усмихна й се и й предложи: – Ще хапнеш ли с мен?
– Не. Цялото е за теб. – отвърна и седна на леглото. На Сам му се стори, че иска да му каже още нещо, но се притеснява. Тъкмо реши да я попита какво има, когато тя все пак изплю камъчето. – Може ли да те среша?
Определено не беше очаквал точно този въпрос, но нямаше никакъв проблем да се съгласи. Мислеше, че ще му е странно, но много бързо откри, че като всяко нещо, което тя му правеше, подръпването на косата му, докато тя я разплита и реши, носеше само приятни тръпки.
Докато Сам приключи с вечерята си, Елизабет беше успяла не само да го среши, но и отново да го сплете на хубава, стегната плитка.
– Благодаря, амара. – усмихна й се, когато се обърна, за да я погледне: – За всичко.
– Не съм направила нищо. – Елизабет сведе глава, но не и преди Сам да забележи завръщането на гнева й. Тя обаче го преглътна по-бързо, отколкото той успя да измисли какво да й каже, и потупа леглото. – Хайде, лягай.
Сам измери с поглед тясното легло. Нямаше начин да ги събере й двамата, освен ако тя не се съгласеше да легне върху него. Нещо, което той нямаше нищо против да направят, но го съмняваше да успее да убеди нея в предимствата. Това беше и причината да попита:
– Ти къде ще спиш?
– Мислех да взема един дюшек от някоя празна стая и да спя на пода.
– Не. – каза, още преди да е довършила. – Няма да спя в леглото ти, докато ти си на пода. – отсече, но истината беше малко по-различна. Сам всъщност не искаше да спи сам. Искаше да я усеща до себе си и да знае, че е тук. Иначе никога нямаше да се отпусне достатъчно. – Нека да свалим и двата дюшека на пода. Какво ще кажеш?
Елизабет огледа тясната си стая, погледна и него, вероятно опитвайки се да си представи как ще се съберат и двамата долу, и в крайна сметка кимна неуверено.
– Сигурен си, че няма да ти преча? Не искам да те ударя, докато спя.
– Няма. – каза й и се изправи: – Къде е празната стая?
С видимо нежелание тя го заведе да вземат дюшега, а след като разместиха мебелите в стаята й, така че да се осовбоди възможно най-много място, свалиха й този от нейното легло на земята, подреждайки ги един до друг, като се получи не особено голяма спалня. През цялото време Лизи се лашкаше между това да му се кара или моли да не се изсилва и желанието да не накърнява гордостта му, като го кара да се чувства слаб и болен. И след като приключиха с това, Сам трябваше да я убеждава, че всичко ще е наред и няма да го удари, докато спи. Наложи се дори да й каже, че едва ли ще заспи, ако тя не е до него, което явно беше достатъчно силен довод да я накара най-накрая да легне. От своя страна Сам побърза да промуши ръка под врата й, а с другата да я прегърне и притисне към себе си, вдишвайки дълбоко аромата й. Най-прекрасното нещо, което някога щеше да подуши. Чак тогава, с топлото й тяло плътно до неговото, той най-накрая се отпусна, започвайки леко да я гали по гърба.
– Сам? – промърмори Елизабет.
– Да?
Тя не каза нищо повече за толкова дълго време, че той щеше да реши, че е заспала, ако не усещаше колко напрегнато изведнъж беше станало тялото й. Каквото и да се канеше да го попита, нямаше да е хубаво. Може би щеше да се опита да го накара да говори за онова, което вещицата му беше направила или пък за нея самата…
– Може ли още веднъж? – каза тя тихо и вдигна лице към неговото. – Още една целувка?
Тя го изненада отново. Нужни му бяха няколко мига всъщност да осъзнае какво беше поискала от него. Време, в което тялото й се напрегна дори още повече, а страните й се зачервиха от смущение. Но малко преди Лизи да успее да му каже да забрави или нешо подобно, Сам се наведе и плени устните й в целувка, позволявайки си да се загуби в сладкото усещане.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay