Елизабет завъртя глава наляво, а после и надясно, оглеждайки се в огледалото. Раните й бяха заздравели, синините на гърлото й все едно никога не ги бе имало и дори от зъбите на фантома не бе останала и следа. Нямаше дори белези.
Не бе само това.
Лизи знаеше, че не е грозна и умееше да подчертава предимствата си, така че никой да не забелязва недостатъците й, но никога не се бе имала за красавица. Винаги трябваше да положи усилие, за да бъде доволна от външния си вид. Малко червило, руж, молив около очите си. Сега обаче кожата й сияеше от здраве. Лека руменина я караше да изглежда пълна с живот. Устните й май някак бяха станали по-плътни и розови, а очите й, преди морско сини, сега изглеждаха направо тюркоазени.
Девойката приглади косата си назад и се намръщи на отражението си. Беше ли прорасла повече от вчера? Наистина ли бе по-мека, или вече си въобразяваше?
Вратата на банята се отвори и двете сънени момичета, които влязоха, запалиха атеша. Светлината прогори очите на Елизабет и тя примижа със стон.
– Добре ли си? – прокънтя загриженият глас на едната.
– Да. – отвърна.
С това избяга отвън, опитвайки се да не диша, когато се промуши между тях. Не беше направила и две крачки, когато се блъсна в някой. Дори не й трябваше да поглежда, за да знае кой. Миризмата му отново я обгърна и сякаш само с това накара част от притеснението, което отново я беше сковало, да се изпари.
– Добро утро, амара. – гласът му погали като тих повей слуха й: – Как си днес?
– Почти съм сигурна, че имам най-лошият махмурлук в историята. – отвърна тя, търкайки очите си.
– Още ли е толкова зле като снощи? – попита я, а в следващия миг ръката му се плъзна по гърба й и Лизи усети леко побутване, подканяйки я да тръгне.
– Почти. Трябва непрекъснато целенасочено да контролирам атмата си, за да стои… събрана на едно място. – Елизабет вървеше, без да обръща внимание накъде я води Сам, но когато стигнаха стаята й, тя спря. – Трябва да отида на сутрешна молитва.
– Където ще пеят. – изтъкна й и добави: – Повечето – силно и фалшиво.
Тя направи гримаса. Нямаше как да спори. Бе неприятно дори когато слухът й не бе усилен, а сега сигурно щеше да е мъчение.
– Не мога да се крия в стаята, докато ефекта отмине. – каза му. – Особено когато дори не изглеждам ранена вече.
– Почти никой не те е видял, амара. – Сам отвори вратата на стаята й и я побутна да влезе: – А тези, които бяха в банята с теб, те видяха да бягаш панически. А и беше тъмно. – затвори вратата зад гърба им и в стаята веднага стана дори още по-тъмно: – Никой няма да се учуди, ако пропуснеш първата молитва или закуската.
Лизи прехапа устна.
– Може би няма да се явя за молитвата. – промърмори. – Но не мога да отсъствам вече трети ден.
– Но може да пропуснеш сутринта. – усмихна й се Сам. – Точно колкото време ще ти е нужно да наложиш още малко контрол над сетивата си.
Елизабет го изгледа криво и седна на леглото.
– И двамата знаем, че ще ми е нужно повече време от една сутрин. – каза му. – Според мен просто искаш да стоиш с мен в тъмното.
– Всъщност възнамерявах да остана отвън, но след като ми разрешаваш… – каза й с усмивка Сам и седна до нея на леглото. – Мога да остана и следобяда.
– Няма нужда. – отсече тя. – Ще липсваш на войниците си.
– Няма. Вече им казах какво има да правят за деня и че ще минавам да ги проверявам. – ухили й се зъбато насреща и допълни: – Веднага започнаха с разтягането.
Лизи го измери с любопитен поглед.
– Гордееш се с тях. – заключи изненадано.
– Те се справят добре. – отговори й Сам: – Влизат във форма. Вече могат да ползват оръжията си, без да се обезглавят в процеса, а някои от тях станаха доста добри в контрола над атмата си. – усмихна се насреща и добави: – Мисля, че и на тях им харесва да могат.
Лизи не можа да спре усмивката си. Това беше съвсем нова страна от него. И неочаквано сладка.
– Не се изненадвам. – каза му. – Ти си добър учител.
– Така ли? – изгледа я изненадано Сам.
Тя кимна.
– Търпелив си. И спокоен. Ако сбъркам някъде, никога не ми се караш, а ми показваш отново, докато не схвана. – вдигна рамо. – Помага, когато не трябва да се притеснявам, че ще ми викат.
– Не се бях замислял за това. – Сам й звучеше някак замислен, но и страшно доволен от чутото: – Благодаря, амара. Ти си първата, която уча на нещо.
– Знам. – отвърна. – Каза ми.
Той кимна, след което двамата потънаха в мълчание.
Наистина не трябваше да седят заедно на леглото й само в тъмната стая. Не трябваше и да си говорят, сякаш нищо не се бе случило. Да, тя се храни от него, но това не променяше нищо. Той все още бе убиец и лъжец. Все още бе отговорен за част от жриците и не изпитваше никаква вина. Само споменът за това как говори за тях, я изпълваше с гняв, който бързо узряваше в болезнена топка разочарование в гърдите й. Не я интересуваше какво работи или какво му се е налагало да прави преди. Можеше да му прости и приеме почти всичко. Щеше да го обича въпреки всичко. Но да се отнася с насмешка към жертвите си? Не можеше да преглътне това. Нямаше значение дали сърцето й ускоряваше ритъма си, щом го зърне, или пък че миризмата и гласът му бяха като сигурно убежище. Щеше да се научи да не го обича. Щеше да намери начин да не се нуждае от него.
– Мисля… – започна, но той, може би усетил, че се кани да му каже да си върви, я прекъсна.
– Трябва да упражняваш контрола над сетивата си, докато все още имаш време. – каза й.
– Време? – повтори, поглеждайки го объркано.
– Да, нали искаш да отидеш на обяд. – напомни й Сам.
Елизабет въздъхна.
– Каза го толкова драматично, че помислих, че ще умра, ако не се науча. – поклати глава и посочи към вратата. – Ще се упражнявам. Ти…
– Ще ти помагам. – отново я прекъсна Сам, усмихвайки се криво насреща й.
– Нямам нужда от помощ. – каза му и опита отново. – Искам да остана са…
– Също ще може да проверим колко силен шум може да издържиш. – продължи да я прекъсва: – Защото сега почти шептя, шейа.
Лизи сви недоволно устни.
– Започвам да придобивам усещането, че не искаш да си тръгнеш от тук.
– Виждам, че умът ти е все така остър. – ухили й се доволно Сам.
Тя го изгледа строго.
– Не ми се усмихвай чаровно, а си…
– Събери мислите, за да можеш по-добре да ми обясниш какво да правя? Разбира се, амара. С какво искаш да започнем?
Елизабет го замери с възглавницата. Сам я хвана във въздуха, сложи я зад себе си и се облегна с рице на тила, опъвайки дългите си крака с доволна въздишка.
– Благодаря ти, шейа. Така е наистина много по-удобно.
– Радвам се. – изръмжа му.
Той се подсмихна леко и затвори очи. Идваше й да го убие. Имаше чувството, че става все по-нахален и нагъл с всеки изминал ден и това въобще не вещаеше нищо добро. Как, нечистите да го вземат, щеше да се отърве от него, когато той изобщо нямаше никакво желание да си тръгне?
И по-големият проблем? Въобще не бе толкова ядосана, колкото трябваше да бъде.
Остана загледана в него, в напълно отпуснатите черти на лицето му, а раздразнението й бързо се топеше. Така нямаше какво да скрие притеснението за него, което Лизи много старателно си повтаряше, че той не заслужава. Щеше да я гложди, каза си. Пък и беше любезно поне да се поинтересува.
Да бе, помисли си презрително. Точно добрите маниери бяха причината.
Въздъхна примирено и просто попита:
– Боли ли те?
Той сякаш се поколеба за миг, преди да й отговори:
– Не повече от обикновено. – увери я Сам и извъртя глава към нея, приковавайки погледа й със своя: – Няма за какво да се тревожиш, амара. Всичко е наред.
Елизабет кимна, решена да остави темата. Около десет секунди съзерцаваше съсредоточено върховете на пантофките си, преди отново да го погледне и да каже:
– Наистина не исках да те нараня. Нямам… – споменът за целувката им нахлу в главата й и сърцето й закънтя като камбана в ушите й. Девойката се прокашля и продължи: – Не знам как стана.
– Всичко е наред, амара. – повтори й отново Сам, но в следващия миг отново седна и се обърна към нея, хващайки внимателно ръката й. – Направи го инстинктивно. Не ти се сърдя и не те обвинявам. Всъщност съм ти благходарен, че го направи. Така че спри да се тревожиш за това. Става ли?
– Как можеш да кажеш, че си благодарен, когато знам колко много боли? – попита го и пак сведе глава. Бе сторила същото нещо, което и онази ужасна жена му причиняваше. Може би дори и целувките. Преглътна и съвсем тихо му каза: – Никога не съм искала да бъда като нея, Сам.
– Ти не си нея, Елизабет. Никога не си била и никога няма да бъдеш. – погледа й явно показа колко много не му вярва, защото Сам се намръщи, хвана и другата й ръка и ядосано продължи: – Не. Избий си тези мисли от главата. Двете нямате нищо общо. На нея й харесва всичко, което прави и затова го прави. Наслаждава му се. Дори само заради това се различавате ужасно много. Така че повече да не съм те чул да се сравняваш с вещицата. Ясно?
Елизабет премига срещу него. Само веднъж й бе повишавал тон – в съня, след като опита да скочи от прозореца на странноприемницата. Бръчицата между веждите му беше абсолютно същата сега, на яве. Беше напълно сериозен.
– Ясно. – промърмори.
– Добре. – заяви й малко войнствено, но в следващия миг я дръпна към себе си и я прегърна силно, подпирайки брадичка на главата й: – И ти благодаря за извинението, амара. Никой, никога не ми се е извинявал за нищо.
Лизи не смееше да помръдне. Толкова близо до него можеше съвсем ясно да чуе силните удари на сърцето му, които постепенно се забързваха. А миризмата му? Беше се появила сладост, която я примамваше да вдиша дълбоко. Трябваха й няколко мига борба със себе си, за да не го направи. Трябваше да се отдръпне. Направо трябваше да излезе от стаята.
Като компромис просто остана, където беше, вместо да се облегне на него или да го докосне.
– Никой? – повтори, мъчейки се да се съсредоточи върху думите му. – Как така?
– Никой не се извинява на предметите. – отговори й тихо Сам. – Аз не съм като теб, Лизи. Не съм като нищо, което си виждала досега.
Направен. Това й бе казал, че е вчера. Тогава не бе могла да осъзнае значението на думите му, но сега всичко много бързо се нареди.
– Тя ли… – започна. Беше толкова немислимо, невъзможно, че не бе сигурна дори какво точно да го попита.
– Да.
Онази жена го бе създала. Не родила, а създала. Той не беше демон или фантом, или Сянка. Беше нещо съвсем различно. Нямаше си собствено тяло. Беше опасен. Практически безсмъртен. И тя го контролираше до степен, че да му налага забрана за какво може да говори. Дори в момента я усещаше в гласа му и напрежението, което се бе появило в тялото му.
Но Сам не беше предмет. Не беше… нещо.
Елизабет се отдръпна внимателно, така че да може да го погледне. Челюстта му изглеждаше стегната, а в погледа му, винаги така остър и бдителен, сега се бе появило нещо ново. Уязвимост. Все едно очакваше тя да го отхвърли.
И тя можеше да го направи, осъзна Лизи. Дори беше длъжна – заради шестте жрици и незнайно колко много други, които бе наранявал през дългия си живот. Ако го стореше сега, дори можеше да го накара да си тръгне и може би никога да не се върне отново. Можеше най-накрая да е свободна от него.
– Сам… – каза му и положи нежно длан на бузата му. – Можех да ти кажа, че имаш душа, и без да стигаме до тук.
– Как? – в гласът му съвсем ясно се долавяше неверието.
– Защото съм я виждала. – отвърна. – Всеки път, когато открадваше малко захар, за да дадеш на коня или когато оставяш Чарли да се шегува за твоя сметка. Или когато пазаруваш за възрастна жена, на която й е трудно да слиза по стълбите. Или когато помагаш на объркано момиче да се научи как да не наранява с магията си. – усмихна му се. – Нямаше да направиш нито едно от тези неща без душа.
– Само родените имат душа. Аз не би трябвало да имам. – каза й доста разколебано, сякаш повтаряйки думи, които беше чувал милион пъти, но после погледа му се фокусира върху нея и Сам леко й се усмихна: – Благодаря ти, че я намери за мен.
Лизи поклати глава.
– Тя винаги си е била тук. – докосна гърдите му тя.
– Не, не беше. – каза й и сякаш усетил, че тя ще се дръпне от него, ръцете му се стегнаха отново, придърпвайки я отново към гърдите му: – Със сигурност нямах душа, преди ти да се появиш, амара. Онова, което казах вчера, за да те ядосам, не беше лъжа. Помня всяка една от тях и знам какво им причиних, но тогава не му отдавах значение. Те бяха хора. Аз съм… бях инструмент. Ти ме накара да се замисля. Да осъзная, че не искам повече да го правя.
Елизабет притихна, съвършено неподвижна. Той й казваше точно онова, което тя най-много искаше да чуе. Затвори очи и опря чело в гърдите му. Така й се искаше да знае как мирише лъжата. Или поне да бе уверена, че го познава достатъчно добре, за да може да я различи. Но Сам беше прекалено талантлив лъжец или пък тя – твърде наивна.
– Иска ми се да можех да ти повярвам. – прошепна и се отдръпна от него.
– И на мен. – каза, като в същото време разтвори ръце и я пусна.
Елизабет се премести в края на леглото. Преглътна. До тук се свеждаше всичко. Тук приключваше всичко.
– Така е по-добре. – промълви по-скоро на себе си и прибра един кичур зад ухото си. – Все още почти нищо не се е случило. Ще е по-лесно сега, когато няма… усложнения.
– Обичам те, Елизабет. – каза й Сам с крива усмивка и се премести, сядайки до нея. – Колко по-сложно от това може да стане?
Тя стисна очи. Защо трябваше да й казва това? И този проклет аромат отново се бе появил, примамвайки я да се приближи съвсем до него.
– Сигурна съм, че има как. – каза му.
– Ти също ме обичаш. – заяви й уверено, сякаш тя нищо не беше казала.
– Виждаш ли? – попита го кисело. – Има как.
Усмивката му беше станала още по-широка, а в черните му очи се появи светлина, каквато Лизи не виждаше често. Обичаше да го вижда такъв и да знае, че тя е причината.
– Защо това да е лошо?
Тя въздъхна и го погледна.
– Защото не ти вярвам, Сам. Защото ще очаквам отново да ме излъжеш. Какво може да има между нас при това положение?
– Може да ми дадеш шанс да те убедя. – той леко се приведе към нея, а в гласът му Лизи можеше да чуе надежда или поне й се искаше да я чуе и да е истина: – Да ти докажа, че може да ми вярваш.
Елизабет извърна лице и обви ръце около себе си, мъчейки се да се затвори за него. Не можеше да бъде с него. Не биваше.
– Вече ти дадох един. – каза му. – Можеше да ми признаеш цялата истина още тогава. Можеше да го направиш десетки пъти след това. – поклати глава. – Няма да бъда лъгана отново, Сам. Заслужавам повече.
Лицето му застина в безизразна маска и пламъка в погледа му някак угасна, като изражението му ужасно много приличаше на лизи на порцелановите кукли, които беше имала като малка. Виждайки го така, не й беше трудно да повярва, че може и да няма душа, но тъкмо вината я жегна и веждите на Сам се сключиха ядосано, от гърдите му се изтръгна тихо ръмжене, а в погледа му проблесна решителност. Насочена към нея.
– Заслужаваш. – каза й. – И аз не съм изричал лъжа. Само не ти казах какво съм. Но сега знам, че и ти ме обичаш, амара, и ще ти докажа, че може да ми вярваш. Ще видиш.
Сега бе неин ред да му се намръщи.
– Докато смяташ, че да криеш истината и да ме оставяш да си вадя удобни за теб заключения, не е проблем, няма да гледам нищо. Любовта не е достатъчна, Сам.
– Няма да крия нищо от теб. – заяви й непоколебимо той и добави: – Ще опитам да ти кажа дори това, което не мога.
Елизабет се изправи и отиде до прозореца – на цели две крачки от него.
– Това не е дискусия! – каза му строго. – Не искам да бъда с теб!
– Лъжеш. – каза й и също се изправи, заставайки само на няколко сантиметра зад нея, достатъчно да не се докосват, но да усеща топлината, която излъчваше тялото му.
– Не, не лъжа. – отвърна.
Не звучеше убедително в собствените си уши. Как, нечистите да го вземат, се очакваше да убеди него?
Не можеше да бъде с него. Това не бе някаква магическа приказка или красива романтична история. Хората не се променяха само защото се бяха влюбили. Той беше убиец и лъжец. И дори и да бе искрен, когато казваше, че я обича, двамата изобщо не бяха на една страна.
Това, повече от всичко друго, Елизабет не можеше да си позволи да забрави.
– Ние сме врагове, Сам. – каза му, без да се обръща. – Осъзнаваш ли го? Аз се опитвам да спра теб. Опитвам се да спра нея. А тя ще ти нареди отново да вземеш нова Сянка. Няма значение дали е жрица тук или някоя случайна отвън – ти ще го направиш. И тя ще умре. – замълча за момент и съвсем тихо добави: – Един ден ще ти нареди да убиеш и мен. Предпочитам поне да очаквам ножа, вместо да ми го забиеш в гърдите, докато спя до теб.
– Никога няма да те нараня, Елизабет. – каза й отново Сам, но не каза нищо друго. Не й обеща, че няма да вземе друга сянка или, че няма да убие отново. Просто замълча.
– Ако нямаш избор дали да не нараниш другите, няма да имаш избор и с мен. – каза му. Потърка очите си, за да се отърве от сълзите, които искаха да потекат, след което се обърна към него. Трябваше да го погледне в очите за това. – Моля те. Нека спрем до тук.
Нямаше представа какво точно очакваше. Може би тъга в очите му или раменете му да хлътнат примирено, преди да й кимне и да каже, че ще уважи желанията й. Все пак бе изтъкнала доста логични доводи защо не могат да бъдат заедно.
Вместо това той й изръмжа, като дори оголи зъбите си срещу нея.
– Аз нямам намерение да спирам, шейа. – заяви й, пристъпи напред и се надвеси над нея, принуждавайки я или да остане, където беше, или да падне през прозореца: – Няма да се откажа от теб. Никога.
Сърцето й прескочи удар. Елизабет го гледаше с широки от изненада очи. Неговите се плъзнаха към устните й и останаха заковани там. Тя не смееше да помръдне, а думите, с които трябваше да му каже да престане, бяха избягали от главата й. В нищожното пространство между телата им се зараждаше заряд, който я караше да потръпва и отнемаше дъха й. И точно когато Лизи очакваше експлозия, Сам изръмжа отново, погледна я в очите, завъртя се и излезе.
Девойката се хвана за рамката на прозореца, дишайки разтреперано. Цялото й тяло гореше, а той дори не я бе докоснал.
– Нечистите да го вземат! – промърмори.
Не беше просто затънала до уши. Вече направо се давеше.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay