Лизи направи няколко крачки и чак тогава чу, че някой я следва. Тъкмо се зачуди дали Дамила не е достатъчно луда, когато видя Рамая да се изравнява с нея.
– Гюлфан-к‘ахин трябва да извика Дамила, не теб. – заяви разпалено далширата: – Защото не си сторила нищо лошо.
– Всичко ще бъде наред. – насили се да звучи уверена Лизи. Отвътре обаче трепереше от яд. Тъкмо бяха намерили някаква следа. Ако я изгонеха сега… – Върни се да закусиш. Аз ще те намеря после.
– Идвам с теб. – заяви твърдо Рамая. – И ще му разкажа точно какво се случи снощи. Не си виновна и той ще го разбере. – след което се пресегна и я хвана за ръката, стискайки я окуражително: – Всичко ще е наред, Лин.
Елизабет стисна ръката й в отговор. Макар една част от нея да искаше да не замесва Рамая, истината беше, че не бе в положение да отказва помощта й.
Когато стигнаха кабинета на Отговорника, останаха отвън доста дълго време. Накрая Лизи си пое дъх и почука.
– Влез! – долетя бумтящия глас отвътре.
– Я‘дженна амар, Гюлфан-к‘ахин. – поздрави почтително Рамая. – Искали сте да ни видите.
Погледът на Лизи по навик обиколи кабинета. Не беше от най-малките за храма, но и не можеше да се мери с този на Главния жрец. Имаше бюро, в ъгъла на което стоеше нестабилно изглеждаща купчина книги. Няколко стола бяха наредени отпред. Подът беше покрит с килим с различни фигури в пастелни цветове, а по стените имаше шкафове, отрупани с дори повече книги и свитъци. Прозорецът беше голям, но слънцето не можеше да нахлуе с горещите си лъчи в стаята, защото дебелите тъмнозелени завеси го спираха. Лизи бързо откри, че от кабинета има два изхода – вратата зад нея и въпросния прозорец. Не се виждаха и никакви оръжия, освен ако не броиш някоя от дебелите книги с тежки, кожени корици. Щеше да е съвсем обикновен кабинет, ако на стените не бяха окачени две пъстри картини. Едната изобразяваше букет с шарени цветя, а другата – пейзаж, който много й приличаше на зеленият град с реки, вместо улици, който Сам й беше показал в един от сънищата си. Необичайна декорация за член на храма, където се предпочитаха портрети на Ну‘Ахра или на различни хайрански пейзажи, осветявани единствено от сребърни лунни лъчи. Столът от весело жълт плюш, на който седеше Гюлфан, също бе нетипичен.
– Я‘дженна, Рамая, Лин. – отговори им мъжа, сякаш нямаше нищо странно в това и далширата да дойде: – Тъкмо вас се надявах да видя.
Като слушаше гласа му, човек очакваше Гюлфан да бъде някакъв гигант с ръце колкото борови стволове. Вместо това пред тях стоеше дребничък дядка с кръгли очила и гъста, рошава бяла брада, с която тялото му се опитваше да компенсира липсата на каквато и да е коса. И въпреки това в момента Елизабет го намираше за доста заплашителен.
– Седнете. – подкани ги и те побързаха да се подчинят.
– К‘ахин, искам да ви кажа какво… – започна Рамая, но жрецът я прекъсна с жест.
– Нека първо говоря аз. – погледна я над рамките на очилата си той. Далширата сведе глава към скута си. Гюлфан въздъхна и се облегна назад в плюшения си стол. Вниманието му се прикова към Лизи. – Лин.
Елизабет изведнъж си спомни за стотиците пъти, в които баща й я бе привиквал в кабинета си и се бе обръщал към нея със същия тон. Стомахът й се сви.
– Да, к‘ахин.
– Лин, Лин, Лин… – въздъхна отново той. – Ти представляваш проблем за нас, знаеш ли? Нямаш приятели. – Рамая понечи да възрази, но жрецът я спря само с остър поглед. После продължи:– Страниш от останалите. Дочувам и че имаш дрязги с други жрици. – изцъка с език и поклати глава. – Това наистина не е добре, Лин. Искаме членовете на храма да бъдат едно голямо семейство. Само здравите връзки помежду ни ще ни помогнат да преживеем онова, което ни чака.
Нечистите да го вземат! Наистина щяха да я изгонят.
– Съжалявам. Ще се постарая повече. Ще…
На вратата се почука, а после, без да дочака отговор, Сам нахлу вътре. Дишането му бе малко неравномерно. Трябваше да е тичал.
– Капитане? – изправи се в стола си Гюлфан. – Проблем ли има?
– Не. – отговори му Сам и застана зад стола на Лизи.
Елизабет усети присъствието му зад гърба си като глътка въздух.
– Тогава…?
– Дойдох да докладвам, че стражите са по местата си и са на разположение. – отговори му монотонно Сам.
Отговорникът мигна бавно.
– Добре. Полезна информация. – каза. Прочисти гърлото си. – Свободен сте.
Сам не помръдна. Жрецът почака почти една цяла минута той да си тръгне. После се колебаеше поне още половин минута дали и как да накара огромният, страшен наемник, който бе превзел стражата на храма, да си тръгне, без да бъде изхвърлен през прозореца. В крайна сметка реши, че не му пречи чак толкова да е в кабинета и се прокашля.
– И така. Както казвах, Лин, имаме проблем с теб.
– Знам. Наистина съжалявам. – Лизи реши, че изобщо не е над това да манипулира хората, макар че хич не й беше трудно да сведе глава и да изглежда малка и нещастна точно в момента. – Истината е, че дойдох в Хайрани едва преди няколко месеца, след като у дома… Да кажем, че не им допадна идеята, че съм Сянка. Бях съвсем сама тук. Още ми е трудно да се отпусна и… И… – остави гласът си да заглъхне, навеждайки още повече глава, за да скрие напълно сухите си очи.
„Малката ми лъжкиня.“ – чу мъркащият одобрително глас на Сам в главата си.
– Разбирам, че е било трудно за теб, Лин. – каза жрецът, а гласът му беше осезаемо омекнал. – Но над месец си тук. Сред свои и под грижите на Ну‘Ахра и Луната. Не може повече да страниш от всички и да се караш с тях. Разбираш ли?
– Да, Гюлфан-к‘ахин. – отвърна тихо с увиснали нещастно рамене.
– Това е добре. – похвали я жреца. – И след като разбираш къде е проблема, то ти се отваря чудесна възможност да се сближиш с другите момичета и да си намериш много нови приятелки.
– Какво искате да кажете? – този път въпроса дойде от Рамая, която беше стояла учудващо мълчаливо до сега.
– Наближава Празника на Луната! – оповести мъжът. – И заради неочакваното дарение, ни се освободиха финанси, с които успяхме да поръчаме нова украса, която с другите жрици да сглобите и подредите из храма.
Елизабет надигна глава.
– Да… украсяваме храма?
– Няма да я гоните? – попита в същия момент Рамая и подскочи, когато Лизи я срита леко с крак.
– Колкото и сериозно да е това, че не се вписва в групата, никой няма да я изгони заради това. Но всички ще се опитаме да ти помогнем, Лин. Така че скоро всички тук ще се превърнат в твои братя и сестри. – отговори й жрецът, преди погледа му да светне някак заплашително: – И първата стъпка за това е украсата. Тези дни ще започнат да пристигат първите пратки с гирлянди, които ще трябва да сглобите и подредите покрай главният вход и вътрешният двор.
– Гирлянди. – повтори Елизабет, сякаш всичко щеше да придобие повече смисъл така. Боговете й бяха свидетели, за пръв път срещаше човек, който е толкова сериозен, когато говори за украса. А едно време всяка седмица присъстваше на приеми, организирани от благородници. – И това е всичко? Украсата?
Лизи усети как стола й потрепери от ритника на Сам, но вече беше късно, защото Гюлфан продължи да обяснява:
– О, съвсем не. Ще дойдат хартиени фенери, които трябва да боядисате в подходящи цветове и после трябва да се окачат, a след това и керамичните светилници ще трябва да се заредят със свещи и да се поставят на отредените за това места… Това е голям празник, Лин. А тази година ще го посрещнем подобаващо, така че ще имаш достатъчно време да споделяш работа с останалите и да се сприятелиш. Може би даже ще решиш да се пробваш да участваш в танца, който ще представим пред А‘азвамът. – намигна й.
Лизи премига. Наистина ли това беше всичко? Искаха от нея да се впише и да прави гирлянди? Никой нямаше да я накаже, защото изрита онзи мъж в главата?
– Да, к‘ахин. – успя да каже само.
Жрецът се усмихна благо, намести очилата си и им махна да тръгват.
– А сега вървете. Не искам да закъснявате за сутрешната молитва.
С Рамая не изчакаха втора покана и побързаха да излязат. Сам ги следваше като безшумна сянка няколко метра по коридора, докато осмисляха случилото се.
– Наистина очаквах да ми каже да си опаковам багажа и да се махам. – промърмори Елизабет.
– Сигурно Иснани те е похвалила колко хладнокръвна беше. – каза замислено Рамая, преди да се обърне към Лизи и да й се усмихне: – Представи си Дамила колко ще е разочарована, като открие, че дори не си наказана.
– Ето това е нещо, което не искам да пази за себе си. – ухили се Елизабет.
– Особено след това, което направи в столовата. – изсмя се тихо принцесата: – Определено трябва да влезнем там и да й го натрием в носа. Ще позеленее.
– Какво е станало в столовата? – чу се равния глас на Сам зад тях. Далширата трябваше да е за него, защото подскочи стреснато, когато той проговори. – Лизи?
– Нищо важно. – каза му девойката и се обърна, започвайки да ходи заднишком. Беше се навъсил недоволно, затова тя побърза да измести темата. – А ти защо дойде в кабинета? И как ме намери толкова бързо?
– Защото чух, че са те извикали там. – отговори й Сам, но преди да е започнала да се разтапя, той попита Рамая: – Какво се е случило в трапезарията?
– Aми… – далширата погледна към Лизи, усмивката й стана още по-широка. – Правеше се на теб. Дамила се заяждаше отново. Тя първо я пренебрегна, след това я заплаши, че ако иска – може да й вгорчи живота.
– Предателка такава! – възкликна Лизи и понечи да я цапне по ръката, но принцесата й избяга със смях. – Мислех те за приятелка!
– Аз съм ти! И те обичам! – заяви й и отново се дръпна, за да не бъде нападната от Лизи. Посочи към намръщения Сам и заяви: – Но капитанът е страшен! Така или иначе щеше да изтръгне истината от мен. Знаеш го!
– Кой е страшен? – Лизи размаха ръце към мъжа, който се мръщеше само за да не се усмихне. – Погледни го! Ще се разсмее всеки момент! И той знае, че не е страшен!
– Не е страшен само за теб. – възрази Рамая, но погледа й продължаваше да свети закачливо: – Всички останали нямаме този късмет.
– Да, виждам колко си ужасена от него. – каза сухо. – Предателка! Била съм се правела на него! И преди беше самодоволен, а сега съвсем няма да може да се живее с него!
– Няма как да знам какво е да живееш с него. – изтъкна й Рамая и после жертвоготовно предложи: – Но щом е толкова зле, ще те спася, като го взема да живее с мен!
– Не. – отсече твърдо и може би малко през зъби Елизабет, преди дори да е чула края на изречението.
Даже атмата й се бе събудила. В името на Боговете! Изгледа Сам ядосано. Той беше виновен за всичко! Обърна му гръб и продължи да ходи нормално до Рамая. Прокашля се и й каза:
– Не искам да страдаш така. Защото, за разлика от теб, аз съм добра приятелка.
– Аз също съм добра приятелка. Точно заради…
Лизи не можа да чуе края на изречението, защото усети една ръка да я прегръща към рамената и в следващия миг вече беше притисната между стената и горещото тяло на Сам.
– Страдаш ли, амара? – прошепна дрезгаво в ухото й той.
Гласът й, заедно със способността й да мисли, изчезна някъде за няколко секунди. Възвърнаха се, щом осъзна, че на лицето му се е появила нагла усмивка, сякаш се наслаждаваше на това, което й причиняваше само с близостта си. Тогава му се намръщи и го бутна по гърдите.
– Какво правиш? – просъска му.
– Ставам нетърпим. – заяви й, преди да я целуне за далеч не толкова дълго, колкото на нея й се искаше.
Боговете й бяха свидетели, щеше да го убие! Или да го завлече в килера за метли! Едно от двете със сигурност!
– Ти вече си нетърпим. – каза му. Той й се ухили дори още по-доволно от преди и се наведе да я целуне отново. Лизи залепи длан за устните му, за да го спре. – Закъснявам за молитва.
– Предпочиташ молитвата пред мен? – попита я учудено, когато тя махна дланта си от устата му. В същото време тялото му притисна нейното към стената: – Сигурна ли си, амара?
Реши. Щеше да го завлече в килера и да го убие там. И защо ръцете й се плъзгаха по гърдите му, нечистите да ги вземат?
– Ти също трябва да тормозиш стражите. – каза му.
– След малко. – обеща й и отново я целуна, този път по-дълго от предишния: – Сега искам да ми кажеш защо да те пусна, амара?
Елизабет го погледна. Дъхът й излизаше забързано и местеше един черен кичур.
– Това е много добър въпрос. – каза му, като го прибра зад ухото му. Пръстите й, сякаш отказвайки да спрат да го докосват, продължиха да го галят, докато не стигнаха устните му. – Кажи ми, като измислиш нещо.
Този път го целуна тя. Устните му изпепелиха и последната свързана мисъл в главата й, разпалиха онзи огън в нея, който само той успяваше да предизвика. Не искаше да спира. Искаше този момент да продължи безкрайно. Но само след броени мигове си даде сметка, че не й стига. Желанието да усети голата му кожа до своята, да докосва изваяното му тяло, започна да я превзема. И точно тогава Сам се дръпна от нея. Отне му една малка вечност, за да проговори.
– Молитвата. – каза дрезгаво. Лизи със задоволство откри, че и той диша учестено, а в погледа му гори същата нужда. Преди да е успяла да каже каквото и да е, устните му отново се озоваха върху нейните, пленявайки я за още една целувка: – И Рамая те чака.
– Добре. – промълви тя.
И въпреки това Сам не я пусна, а пък тя не се и опита да се измъкне. Точно в момента волята й стигаше само до там да държи ръцете си далеч от копчетата на дрехите му и да не го помоли да я отведе някъде, където ще бъдат сами. Малките целувки, с които се опитваха да се успокоят, въобще нямаха желаният ефект и само служеха да я подразнят още повече. Ако се съдеше по това как ръцете му се бяха напрегнали, и Сам не беше никак доволен. Тогава обаче изръмжа тихо и се отдръпна, отстъпвайки цели две крачки от нея. Черните бездни в очите му я поглъщаха цяла. Лизи за втори път за около час се радваше, че е опряна на стената.
Сирената, която ги викаше за началото на молитвата, заехтя из коридора.
Елизабет приглади косата си и му се усмихна криво.
– Ако Ну‘Ахра не се появи, ти ще си виновен. – макар да си бе казала да не го прави, очите й сами се плъзнаха по силното му тяло, извиквайки спомените за това какво е да го усеща върху себе си. – Искат се чисти мисли и съзнание, докато се молим.
И просто така широка усмивка кацна на лицето на Сам:
– Спокойно, амара. Твоите мисли далеч не са толкова нечисти, колкото на другите. – сподели й развеселено и арогантно добави: – Но скоро ще го поправим.
Елизабет присви очи срещу него. Как така съвсем доскоро беше кротък, свит коняр?
– Не бъди толкова сигурен. – заяви му и си тръгна.
Зави по коридора към залата за молитви и едва не се блъсна в Рамая. Принцесата я бе чакала. И сега й се хилеше като тиква.
– О, тихо! – избуча Лизи засрамено и побягна напред към залата, а звънкият смях на далширата я следваше по петите.