Сам влезе в стаята им и с крак затвори вратата. Седна на леглото и остави Лизи в скута си. Не искаше да го показва пред другите, но я беше довел тук, колкото за да останат сами, толкова и защото в момента от идеята да бъде далеч от нея някаква тежест притискаше гърдите му и правеше възли от вътрешностите му. Отказваше да позволи да не бъде до нея, когато тя се нуждае от помощта му отново.
Зачуди се дали не бе прекалил, като просто така я бе отвлякъл, но преди да е успял да каже каквото и да е, Елизабет се сгуши в него и затвори очи. Сам облегна брадичка на главата й и започна да я гали по рамото.
Тя бе тук. При него. И в момента това бе достатъчно.
– Сам? – каза след малко Лизи. – Всичко наред ли е?
– Да.
Елизабет разпозна лъжата веднага дори без засиленото обоняние. Познаваше го. Знаеше кога се опитва да не я тревожи. Потисна страха си, че Велахе го е принудила да направи нещо ново, както и желанието да се опита да изкопчи информацията от него.
Прегърна го по-силно. Така й се искаше и да е достатъчно, за да може да го задържи тук, при нея, в малката им стая, където няма да му заповядат да цапа ръцете си с кръв отново.
– Всичко ще е наред. – каза му и го целуна по бузата.
На Сам му се щеше да е толкова лесно. Само да махне с ръка и нещата да се оправят. Преди изобщо нямаше да има този проблем, но сега имаше свои хора, а с тях се бе появило и това желание да ги пази. Но не можеше. Не бе създаден за това. Той не пазеше, а убиваше.
– Не, няма, амара. – въздъхна тежко.
Стомахът на Елизабет се сви. Сам звучеше убеден. И безнадежден.
– Можеш ли да ми кажеш защо? – попита го.
– Да. – въздъхна отново Сам.
Лизи повдигна глава от рамото му и го погледна.
– А искаш ли?
Той не отговори. Само целуна челото й и отново опря брада на главата й. Напрежението у Лизи се засили, но тя си наложи да остане така. Да почака.
– Не знам какво да правя, амара. – призна тихо Сам накрая. – Всички около мен страдат. И аз съм виновен за това.
Елизабет не бе очаквала точно този отговор. А може би трябваше. Каквото и да го бе подтикнало в началото да започне да тренира със стражите на храма, от много време за Сам това не бе поредната задача или мисия. Бе спечелил уважението им и бе започнал да държи на тях. А сега някои бяха пострадали, докато него го е нямало да им пази гърбовете. Докато го е нямало да пази и нейният.
Лизи може би никога нямаше да разбере напълно през какво е преминал Сам, но чувството за вина, което те разяждаше отвътре? Това го разбираше чудесно.
– Нямаше как да знаеш, че ще сляза в подземието точно тогава. – каза му. – Нямаше и как да дойдеш, когато научи. Може би си виновен за десетки други неща, но не и за това.
– Виновен съм за всичко, амара. Тяхната кръв е по ръцете ми. Твоята – също. Ако ме нямаше, нищо от това нямаше да се случи на никой от вас. Заради мен са мъртви, а ти едва оцеля. Пак заради мен ти изобщо си тук, вместо да си в някоя богата къща, където да се грижат за теб и единственото ти притеснение да е с коя рокля да излезеш и кой слънчобран да избереш.
Елизабет не можеше да си спомни да го е виждала толкова… изгубен. Тъжен. Не бе съвсем уверена, че и той е свикнал да изпитва тези емоции въпреки живота му досега, но да усеща отпуснатите му рамене под дланите си, да вижда изкривените му от гняв и погнуса към самия него устни…
Хвана ръката му и я стисна силно.
– Сам, ако те нямаше, страшниците щяха да са ме отвели във Фриниа и вероятно отдавна щях да съм мъртва. – каза му. – А стражите? Помниш ли какви бяха, преди да се появиш? Дори и ако по някаква случайност Чарли пак бе тук, те нямаше да оцелеят, ако онези неща ги бяха нападнали без тренировките. Аз също нямаше да оцелея. – той поклати глава, преди да извърне лице. Засрамено? Тя положи ръка на бузата му и се опита да го накара да я погледне отново. – Сам? Ако местата ни бяха разменени, щеше ли да смяташ, че аз съм виновна за всичко това?
– Различно е, Лизи.
– Как?
– Защото ти нямаше да си виновна за нищо от това. – отговори й и най-сетне извърна лице към нея. Това щеше да й го каже в очите. – Докато аз съм. Аз съм виновен тези неща да съществуват. Чарли откри, че моята магия е спойката, която ги кара да работят. Аз съм ги направил, Лизи.
– Ти…?
Не, в това нямаше никакъв смисъл. Той не би го направил. Елизабет не знаеше дали… дали има уменията да го направи, но го познаваше достатъчно добре. Сам предпочиташе да върши работата си лично, колкото и мръсна да беше. Никога нямаше да създаде някакви извращения, за да го отменят.
– Чакай. – сви вежди тя. – Чарли е открил?
– Да.
Сам й преразказа какво му бе казал Флетчър, как той е причината заклинанията да са в баланс и тези извращения да съществуват. С всяка дума гневът на Елизабет растеше. Мразеше тази жена! Мразеше я за всичко, което бе направила със Сенките в тъмницата и Боговете само знаеха още колко други. Мразеше я за онова, което правеше с жриците. И най-вече я мразеше за това, което причиняваше на Сам. За пореден път взимаше насила от него! За пореден път го унижаваше!
Онова нещо в нея, онова, което държеше затворено и оковано, се забори срещу клетката си и този път отказа да мълчи. Този път Елизабет дори не се опита да му нареди. Кръвта й запя за отмъщение и преди да се е усетила, девойката вече бе скочила на крака.
– Тази кучка! – избухна. – Ще я убия! Боговете са ми свидетели, ще забия нож в нея и ще го въртя в шибаното й сърце, докато не го направя на кайма!
Въздухът бе натежал от напрежение, което се сгъстяваше и притискаше Сам. Лизи пак бе успяла някак да събере и концентрира атмата около себе си, без да го осъзнава. Това обаче му даваше много ясна идея колко бясна е. Въпреки това не бе съвсем готов за реакцията й.
– Ругаеш. – каза като пълен идиот, докато я наблюдаваше като хипнотизиран.
– Въобще не ме интересува! Използвала те е! Използвала те е за тези… – Елизабет се задави от гняв, а от една от зарастващите рани на ръката й шурна кръв, която веднага се оформи в шип. Девойката го запрати с мисъл в стената до прозореца, където се заби дълбоко в камъка. Така й се искаше това да беше главата на проклетия демон. – Ще я унищожа!
Сам никога досега не я беше виждал така. Очите й лъщяха. Атмата припукваше около нея, а самото й същество излъчваше заплаха, но нищо от това не беше насочено към него. Беше заради него. И точно тази мисъл накара и другите да се размърдат в главата му.
– Не можеш да я търсиш, шейа. – Сам се изправи и хвана Лизи за рамената. – Не можеш да я търсиш, да се срещаш с нея и да я доближаваш.
– Ако наистина очакваш, че ще я оставя да се разхожда свободно и да продължава да прави каквото си поиска с когото си поиска, с теб… – процеди Лизи през зъби. – Значи не ме познаваш изобщо, Сам.
– Не можеш да направиш нищо, за да я спреш. – напрежението около нея се усили и Казра имаше усещането, че от всички страни е притиснат от стокилограмови тежести. – Елизабет, сериозен съм. Стой далеч от нея.
Тя избута гневно ръцете му от раменете си и се отдалечи на крачката, която й оставаше в проклетата стая. Сам благоразумно я остави и на свой ред се отдръпна, давайки и пространство. И въпреки това я следеше внимателно да не би да хукне през вратата след Велахе.
Това я ядосваше повече от всичко. Непоклатимата му вяра, че няма какво да се направи. Че завинаги ще остане под неин контрол, зависим от милостта й и настроенията й.
Онова същество му бе взела много повече от свободата и гордостта. Бе му отнела надеждата.
Искаше да му изкрещи, че няма сила на света, която да я накара да се примири, че няма изход. Повече от всичко желаеше да му разкаже за планът им с Чарли, как броени дни ги деляха от това Велахе никога повече да не бъде проблем за никого, как няма да застава отново между тях. Разумът й обаче си проправи път сред червената пелена, която бе паднала пред очите й. Кажеше ли му, той щеше да я спре. Или щеше да предупреди господарката си.
Не бе лесно да си възвърне контрола, но най-накрая кръвта й спря да кипи. Онова нещо дълбоко в нея отново задряма. Засега.
Елизабет си пое дъх и бавно издиша остатъците от гнева. Сам я наблюдаваше с мрачно, сериозно изражение.
– Няма да я търся. – насили се да му каже. Имаше чувството, че нещо неприятно бе залепнало за гърлото й, но поне не беше лъжа. Нямаше да я търси, защото знаеше точно къде щеше да бъде.
Сам не беше осъзнал колко точно е напрегнат, преди да я чуе да го казва и част от напрежението да се оттече от него. Искаше да отиде и да я прегърне, да изтрие някак гнева й, но виждаше, че в момента бе най-добре да не я докосва.
– Така е най-добре, Лизи. – каза й. – Ако не знае как изглеждаш, ще те намери по-трудно.
– Моля те не ми обяснявай как е най-добре да не правя нищо, когато тя може да те извика всеки момент. – процеди Елизабет. Трябваше да затвори очи и отново да си напомни да диша, за да задържи контрола върху себе си.
Сам стисна юмруци. Ето затова бе искал да се разделят – за да не я подлага на всичко това. Тя твърдеше, че го иска, а той бе твърде голям егоист да си тръгне. Дори и да заслужаваше да бъде с някой много по-добър от него, някой, който беше свободен да бъде с нея – Казра не искаше да го позволи.
– Искам те жива, амара. – каза й тихо, отчасти надявайки се тя да е прекалено вглъбена в собствените си мисли, за да го е чула.
– Знам. – изплю думата Лизи и разтърка лицето си. Разбираше го чудесно, но нечистите да го вземат – цялата проклета ситуация я вбесяваше. Въздъхна, погледна го и уморено повтори: – Знам, Сам. А аз искам да си свободен. И никога повече да не се чувстваш виновен за неща, които няма как да контролираш.
Ако Сам трябваше да бъде честен, дори не можеше да си представи какво би било да отговаряше само и единствено пред себе си, а и нямаше смисъл да се опитва, след като никога нямаше да му се случи. Само че нямаше да й го каже. Не сега.
– И на мен ми се иска нещата да бяха различни, амара. – пристъпи към нея, но не я докосна. – Ще опитам да измисля нещо.
Елизабет го погледна мълчаливо. Думите му не идваха отвътре, а само се опитваше да я успокои. Преглътна трудно. Може би на някакво ниво се дразнеше, че той се е отказал да се бори. Може и да ревнуваше, защото докато Велахе съществуваше, за тях двамата нямаше бъдеще. Не и наистина.
Трябваше да се опита да му вдъхне надежда, но вместо това седна на леглото и му каза:
– Засега стига само да осъзнаеш, че нямаш вина за случилото се снощи. Дори и ти да не съществуваше, тя щеше да използва някой друг като теб.
Сякаш някой изсмука енергията от нея. Усещането за натиск изчезна внезапно, искрите в погледа й също угаснаха, но това, което стисна ребрата му, беше гласът й. Усети отчаянието да си прокрадва път там.
Губеше вяра в него. Да осъзнае това бе като ритник в гърдите.
Застана пред нея и коленичи на земята, така че да може да я погледне в очите. Трябваше да я убеди, че все още има някаква свобода. Че има какво да направи.
– Ще намеря начин да ги спра, амара. – каза й твърдо. – С Чарли вече обмислихме варианти. Ще намерим начин да развалим магията и да ги спрем. Може да не стане бързо или веднага, но ще стане.
Елизабет го погледна недоверчиво.
– Вярваш ли го наистина?
– Наистина. – кимна и се усмихна криво. – Защо не накараш Чарли да ти обясни по-подробно? И без това той ще върши основната работа.
Лизи му върна усмивката. Първоначално беше на сила. После си даде сметка, че това е първият път, откакто го познава, в който не се опитва да избегне гнева на Велахе или да се скрие по някакъв начин от нея, а всъщност й се противопоставя целенасочено. Дори и нищо да не излезеше от това, самият факт, че е готов да опита, значеше много.
– Добре. – кимна леко.
Този път усмивката достигна и до очите й и Сам се поддаде на нуждата да я докосне. Пресегна се и хвана ръцете й. Повдигна първо едната, а после и другата към устните си и ги целуна.
– Иснани всъщност за какво те извика? – попита я, за да разсее и двамата. – Не ти е викала, нали?
– Не. Смъмри ме, че не съм споделила с нея по-рано, но иначе даже ме похвали. Основно обаче искаше да научи как съм и дали все още съм в състояние да участвам във фестивала.
– Ще участваш във фестивала?
Остротата в погледа му я накара да се зачуди дали трябваше да му казва сега. Може би трябваше да почака още малко, но още утре щяха да започнат генералните репетиции за представлението, което храмът готвеше. Бе по-добре да го чуе от нея сега, отколкото да го открие случайно. А и така й се отдаваше възможност за нещо друго. Нещо, което я караше да се чувства жестока и по-низка от канален плъх.
– Да. – Лизи го погледна и застави устата си да се изкриви в нехайна усмивка. – Явно се справям достатъчно добре с танците, за да ме пуснат да го правя пред имперското семейство. Макар че Иснани май държи да се представим добре най-вече пред Велахе, за да продължи да е щедра към храма.
Това беше последното място където Лизи трябваше да се показва. Чужденка, от храма и то на празника. Вещицата щеше да я познае в мига, в който я зърне. Лизи щеше да е в сравнителна безопасност докато играта продължава, но след това… Сам усети как сърцето на тялото първо пропусна удар, а след това започна да блъска бясно, сякаш досега е тичал с всички сили.
– Щедростта към храма не зависи от теб. – успя да отвърне. – Не може ли да кажеш на Иснани, че си размислила и не желаеш да участваш?
– Защо да й казвам такова нещо? Аз желая да участвам.
Лизи се съмняваше, че той е наясно колко силно бе стиснал ръцете й или как обичайно топлите му длани бяха започнали да изстиват изведнъж. Дори и да не можеше или да не искаше да назове името на онова изчадие, което му заповядваше, тази реакция бе по-красноречива от всякакви думи. С Чарли бяха отгатнали правилно, но потвърждението не й носеше особена радост, когато го бе получила с цената на страха на Сам.
– Аз не искам да го правиш.
– Защо?
– Защото не ми харесва.
– Да танцувам ли? Дори Рамая казва, че ме бива. – стисна леко ръцете му, докато нещо в гърдите й се свиваше неприятно. – Няма да се изложа.
– Знам, че няма. – отговори и тихо изръмжа, чудейки се как да я убеди. – Не ми харесва, че другите ще те гледат. Не искам разни мъже да те зяпат.
На Елизабет й се стори, че първоначално го каза като оправдание, но войнственото изражение, което застана на лицето му няколко мига по-късно, й показа, че също така е и истина, която просто не бе прозрял до този момент. Девойката го целуна леко по носа.
– Спокойно. Мисля, че само ръцете ни ще се виждат. Ще бъдем дори с воали.
– Пак всички ще те оглеждат. – изръмжа й.
Дългите ръкави нямаше да я спасят. В момента, в който някой я посочеше като жрицата, която е спасила храма от чудовищата, всичко щеше да приключи. Изведнъж много ясно осъзна, че времето им просто изтичаше като пясък между пръстите му. Лизи не биваше да се явява на официалната част от празника, а после той трябваше да измисли къде да я изпрати. Може би този скрит град на Чарли. Ако беше достатъчно добър за тази съпротива, щеше да свърши работа и за Лизи, нали?
Тя се приведе и го целуна по носа.
– Но аз ще танцувам само за теб.
Опита й да се пошегува и да изгони страха му не сработи. Бронзовата му кожа бе станала пепелява, изостряйки чертите му. Сам пусна ръцете й и я прегърна толкова силно, че тя едва не примижа от болка, когато натисна едно от натъртванията й. Нечистите да го вземат, искаше й са да имаше друг начин. Да не трябва да го подлага на това. Но кога друг път щеше да им се отдаде такава възможност? Никога повече нямаше да е толкова близо до Велахе, освен ако не отидеше на крака дома й и не й кажеше, че тя е тази, която отвлича вниманието на Сам. А това вече нямаше да завърши добре за нея.
– Сам? – повика го да се върне при нея от какъвто и кошмар да рисуваше въображението му сега. – Вярваш ли в мен?
– Да. – отговори й, без дори да се замисли, но само след малко попита:- Защо?
– Защото искам да ми се довериш. – отвърна. Дали не му казваше твърде много? Той беше умен. Имаше и опит с това да разпознава лъжците. Но не можеше и да не му каже съвсем нищо. Откопча едната му ръка от себе си и нежно целуна дланта й. – Трябва да танцувам на фестивала. Обещала съм. А след това ще ме заведеш да видя амарите и всичко ще бъде наред. Ще видиш.
Сам изруга на ум. Не искаше Лизи да преминава през това. Не искаше той да е този, който й забранява. Тя заслужаваше празници, на които да се забавлява и да прави всичко, което пожелае. Но ако танцуваше пред Малора, никога нямаше да ги има. Сам отново целуна ръката й.
– Не мога да те рискувам, Лизи. – каза й тихо, а после, свеждайки поглед, добави: – Не мога да те предпазя. Особено, ако танцуваш.
Той вече не се преструваше, че проблемът му е само ревността. Елизабет му дължеше същата честност.
– Най-безопасното място за мен е сред танцуващите, Сам. – каза му и опря чело в неговото. – Ако е научила коя съм, ще е по-трудно да ми направи нещо, когато съм с воал и в група с още петнадесет други момичета, които се очаква да са в пълен състав. – усети го как се напрегна дори повече. – Ако е научила коя съм, също така вероятно вече знае и че работя за далшира и съм близка с Рамая. Те са щит за мен. Изчезна ли внезапно, ще започнат да се задават въпроси.
Сам се намръщи насреща й. Как да й обясни, че никой няма да държи никаква сметка на вещицата, защото просто щеше да ги омагьоса с проклетия си чар и всички щяха да забравят, че дори е съществувала жрица на име Лин. Нечистите да го вземат, какво планираха двамата с Чарли? Мошеникът вече бе виждал Велахе и трябваше да знае истината за нея. Трябваше да знае на какво е способна. Сам не можеше да я помоли да му се довери, но защо Флетчър можеше. Защо й позволяваше да се излага на такава опасност?
– Никой нищо няма да пита. – отговори й накрая Сам и я погледна в очите. – Хората непрекъснато изчезват просто така, амара. Защото искат, защото някой друг иска, защото някой е платил на Кантората. Няма нищо по-нормално от това някой да изчезне. Не искам този някой да си ти. – и понеже това беше по-голямата и основна част, но не и цялата, допълни: – И дори и сред петдесет други жрици – пак не искам да те гледат как танцуваш.
Елизабет го прегърна. Той беше прав, разбира се. Вероятно бе твърде наивна да вярва, че познанството й с далширите й дава някаква защита, че има време поне до фестивала. Бе уплашена след кошмара със Сам и действа импулсивно, когато повика Чарли да влязат в подземието сега. Ако бе малко по-съобразителна, малко по-хладнокръвна… Но дори и Велахе да не му бе наредила да я нарани в съня, Елизабет се познаваше достатъчно добре, за да признае пред себе си, че нямаше да може да отложи. Не и когато знаеше, че някой ще пострада, ако не се намеси.
– Никой ли не искаш да ме гледа? – помъчи се да се пошегува, докато се опитваше да открие някакъв друг отговор.
– Абсолютно никой. – потвърди й Сам, позволявайки поне за малко да се отклонят от темата. От самата мисъл, че някой друг ще я гледа как танцува и ще си я представя да прави същото, но гола, му идеше още сега да я грабне и да я отнесе в… Рувен например. Там беше студено. Щеше да я облече с поне десет пуловера и две палта. Никой нямаше да може да я оглежда.
– Нямах представа, че си чак толкова ревнив.
– Преди не бях. – призна й.
Лизи примижа, когато пръстите му започнаха нежно да разтриват врата й.
– Преди и аз не бях. – каза му.
– Мен никой не ме заглежда, шейа.
Лизи се засмя тихо.
– Това, че не им обръщаш внимание, не значи, че не те заглеждат. – повдигна лице и му се усмихна леко. – Но определено е фактор за продължителността на живота ти.
– Гледат ме само за да са сигурни, че се отдалечавам от тях, шейа. – изтъкна й Сам и леко я дръпна за косата: – Аз съм голям и страшен. Само ти намираш това за очарователно.
– Намирам го за повече от очарователно. – усмивката й стана ехидна. – Намирам го за сладко.
– Не може да наричаш един мъж „сладък“. – каза й Сам и се намръщи: – Обсъждали сме го вече. Няколко пъти.
– Мога да наричам моя мъж както си искам. И също така и да не го слушам, когато не ми изнася. – заяви тя. Отново потърка чело в неговото и въздъхна. – Но мисля този път да го направя. Ще кажа на Иснани, че няма да участвам. Ако ми дадеш няколко дни, ще напусна и храма. Но все още искам да говоря с Главния жрец. – пак го погледна. – Не съм готова да се откажа още.
– Не те и карам да го направиш. – каза й. Беше срамно колко много му олекна да я чуе да казва всичко това. Да се откаже от плановете си заради него. Сам се надигна леко и я целуна нежно по устните, преди да й каже: – Благодаря ти, амара.
Елизабет се опита да покрие неприятното усещане в гърдите си с усмивка, но не успя съвсем.
– Ще останеш ли с мен? Когато си тръгна.
– Да. – отговори й Сам и я притисна към себе си.
Защо Лизи имаше чувството, че по един или друг начин дните им заедно бяха преброени? Тя затвори очи и се сгуши в гърдите му. Искаше да запомни усещането за него. Да запечати в душата си какво е да бъде в обятията му. Да издълбае отпечатък от устните му върху сърцето си.
За всеки случай.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay