Сам и Лизи не срещнаха повече пострадали стражи на излизане, което беше добре. Стигаше му, че един от хората му има проблем, за който да научи по случайност. Обикновено проверяваше задълбочено животите на онези, с които работеше, но тъй като не смяташе да използва стражите, не бе стигнал много по-далеч от това да се увери, че никой няма да представлява опасност за Елизабет. От постъпването му в храма обаче доста неща се бяха променили и Сам възнамеряваше да поправи тази грешка. А после да се постарае да няма повече повторения на днешния случай.
Сведе поглед към Лизи. Добре планираният им ден се бе провалил, но тя не изглеждаше ядосана. Даже напротив – под ужасяващо крещящият й шал страните й бяха розови, а очите й блестяха. Устните й обаче бяха стиснати в решителна черта. Идеята за лова й допадаше, но не й харесваше причината за него. И това бе добре. Един от двамата трябваше да остане човек.
А той? Макар да съжаляваше, че денят им взе изненадващ завой, също така бе доволен, че тя е до него. Че иска да бъде до него и да вземе участие в това.
Първоначално поеха към пазара, следвайки потока с хора, но преди да го стигнат, Сам дръпна Лизи в една странична уличка, а после по втора и трета. Колкото повече се изкачваха към Бедняшкия, толкова повече се изменяше и настилката под краката им. Камъкът премина в чакъл, а накрая напълно изчезна, оставяйки ги да газят мокър пясък, който се образуваше заради нечистотиите, хвърляни от прозорците и отделяни от случайно преминаващи пияници по ъглите на олющените къщи. На места бяха нахвърляни задигнати кой знае от кой дувар камъни, за да служат за пътечка по улицата. Сам си спомни, че Лизи всъщност не е идвала често насам и макар да не показваше притеснения от обстановката сега, реши да я попита:
– Добре ли си?
– Да, защо?
– Мръсно е.
Елизабет сви рамене.
– Поне е на открито.
Сам щеше да я попита в сравнение с кое, но си спомни тъмницата в Рива, където я бяха държали. Стисна леко ръката й и я поведе с малко по-бърза крачка напред. Само след малко я изведе на малък площад, превърнат в умалено копие на пазара, вероятно защото бе единственото по-сухо място в околността. Сергиите тук нямаше – стоките бяха наредени върху покривки или направо на земята, а търговците бяха опънали чаршафи между сградите, за да пазят сянка. Тук можеше да намериш всичко, което по-заможните не искаха – риба и морски дарове, които не бяха с правилните размери или форма, развалящи се зеленчуци или пък все още запазените дрехи, които нечия господарка бе изхвърлила. Глинени съдове и най-различни дреболии привличаха с ярките си цветове, а гласовете на търговците огласяха площада.
Сам подмина няколко продавачи на подправки и се спря почти в другия край на пазара. На прашно платно бяха наредени всякакви украшения, изработени от миди, стъкълца и пера от птици. Сам огледа придирчиво колекцията брошки, гривни, портмонета и дори ветрило, преди да се наведе и да вземе една от шестте маски.
– Колко за нея? – зададе въпрос на момичето, което търпеливо и зорко го беше наблюдавало.
– Три медни сиглоя.
Сам й подхвърли монета от десет и си тръгна. Едва след като се отдалечи на подобаващо разстояние, подаде придобивката си на Лизи:
– Това е за теб.
– Ъм…
Елизабет се пресегна несигурно към маската. Или трябваше да бъде артистична интерпретация на домино, или наистина бе такова, но изработено от някой, който имаше много бегла представа какво точно представлява. Имаше залепени мидички в комбинация с цветни камъчета, стъкълца и две туфички пайети над дупките за очите. Две бели пера с различна дължина, вероятно от кокошка, стърчаха настрани. Два дълги, жълти вълнени конеца висяха от две дупки, готови да бъдат използвани, за да закрепят всичко това на нечие лице. Девойката не искаше да е груба, но маската бе чудовищно уродлива.
– За мен? – попита го. Все още не я бе взела и се чудеше какво оправдание да измисли, за да не й се и наложи. – Ъм… много мило, но не искам да хвана неравномерен тен на лицето.
– Хайде, шейа. – усмихна й се Сам и размаха маската към нея: – Ще ти е в тон с шала.
Елизабет докосна нервно цикламеният плат.
– О, не знам… – отвърна скептично. – Мисля, че ще го засенчи.
– Това е дори още по-добре. – Лизи го изгледа, сякаш напълно е откачил. Беше му много трудно да не се засмее. – По този начин не само твоето лице ще бъде скрито, но и никой няма да си направи труда да забележи моето.
Елизабет не знаеше дали да е облекчена, че не се опитва наистина да й подари това, или да го фрасне, защото я беше накарал да се чуди нарочно и сега се забавляваше. Само вида на ухилената му физиономия обаче й реши дилемата и тя го удари по рамото.
– Защо тогава ти не я носиш? Никой няма да ми обърне никакво внимание, ако гигантският идиот до мен има и аксесоари!
– Защото аз нямам нужда от тях. – смига й: – А ти си прекрасно, синеоко същество, което просто няма как да остане незабелязано.
– О, дори не се и опитвай в момента! – сряза го и изгледа боязливо маската. Подозираше, че няма да й се размине, но беше длъжна да пробва. – Не може ли просто да си скрия лицето с шала?
– Не. – и добави: – Но ако толкова не искаш да я сложиш, можеш да ме изчакаш тук да приключа.
Елизабет му се намръщи, намръщи се и на маската и накрая я дръпна от ръцете му. Едното перо падна в праха.
– Не те харесвам. – каза на Сам.
– Знам. – сподели й, преди да се наведе и да я целуне по нацупените устни: – Но ме обичаш.
– Не бъди толкова сигурен. – измърмори. – Кога трябва да я сложа?
– Сега. Не сме далече и може някой да те види.
Раменете на Елизабет хлътнаха. Избута шала от главата си и с известно колебание постави маската, правейки здрав възел с връзките, така че да е сигурна, че няма да падне по време на бой. Основата, върху която бе залепена всичката красота, бе грапава отвътре и миришеше на кози.
Сбърчила нос, Лизи погледна към Сам. Изражението му не се промени и само след малко той я потупа по гърба, давайки й знак да тръгнат отново. Стори й се странно, че въобще не коментира, а и че изведнъж стана толкова мълчалив. Отново вдигна глава към него, като бе необходимо да я наклони по-назад от обичайното, за да го види през дупките.
Той гледаше настрани. В което нямаше да има нищо странно, ако Елизабет не виждаше проклетата трапчинка на бузата му.
– Смееш ли ми се? – попита го възмутено.
– Не.
Елизабет заобиколи и застана пред него. Той продължаваше да зяпа стената отстрани упорито. Устните му бяха стиснати, но не достатъчно здраво, че да не трепнат, когато й хвърли съвсем бърз поглед.
– Смееш ми се! – викна обвинително и го блъсна в гърдите. – Наистина ми се смееш!
Сам наистина се опита да остане сериозен. Успяваше да запази това изражение на лицето си в какви ли не ситуации, но сега просто беше безнадеждно. Черната коса на Лизи стърчеше, защипана от жълтите конци. Пайетите блестяха, перото се люшкаше, самото домино се беше смъкнало върху носа й, а цикламеният шал се подмяташе наоколо при всеки неин скок. И някъде под всичко това идваше сърдитият й глас и нервното пуфтене. Просто нямаше шанс.
– Само малко. – каза й през смях.
Елизабет го удари отново в гърдите и за нейна изненада Сам престана да се смее. Поне докато не я погледна пак и не започна отново. Девойката издаде нечленоразделен, ядосан звук и замарширува напред, само за да усети топлата му длан да се сключва около китката й, за да я насочи към пряката вляво.
– Боговете са ми свидетели, Казра, ще ти го върна! – каза му сърдито, издърпа ръката си и гневно я скръсти с другата на гърдите си. – Само почакай! Ще ти намеря най-грозното наметало и ще поръчам да ти направят най-ужасния нож, и ще те карам да ги носиш, когато изпълняваш поръчки за Кантората!
– Хайде сега, недей така. Ще ти дам да сплашиш лихваря и хората му!
– Като ме накараш да му се покажа в тъмното ли? – избуча сърдито Лизи.
– Напротив, ще ти избера най-светлото място, така че слънцето хубаво да огрее цялата ти прелест. – смига й и допълни: – И ще ти разреша да забиеш някой и друг нож в тях. Странно защо, но това винаги върши работа.
– Може би ще забия нож в теб. – продължи да сумти обидено тя.
– Може и да успееш, но после ще трябва и да се грижиш за мен, докато оздравявам.
Елизабет извъртя цялата си глава, за да може да го стрелне с критичен поглед.
– Хич недей да звучиш замечтано! – повдигна раздразнено маската нагоре, така че отново да пасне на очите й. – Ще те оставя на Захир и дори няма да се сетя за теб повече!
– Няма, защото ще ти е мъчно за мен.
Хвана ръката й и когато тя не се опита да му нанесе смъртоносна рана, я поведе отново. Едва извървяха няколко крачки по уличката обаче, когато една малка, опърпана фигура се отдели от сенките пред тях и се затича напред.
– Забелязаха ни. – прошепна й.
Лизи проследи тичащото хлапе с повдигнати вежди.
– Сигурен ли си, че просто не се е уплашил и тича при майка си? Или да викне екзорсист.
– Сигурен съм. – каза й Сам.
Убиецът продължи да се движи спокойно. След малко наближиха доста голяма за квартала едноетажна сграда. Вероятно преди е служила за склад на някой от магазините в центъра, които се възползваха от по-евтините наеми тук, но сега функцията й бе друга. Пред високата ръждясала врата отново видяха хлапето, но сега говореше с мъж, чийто врат бе погълнат от издутите му мускули. Охраната. Бабаитът впи малките си очички в тях, а пък детето си плю на петите.
– Готова ли си? – попита Сам.
– Не, не съм облечена подходящо. – Елизабет въздъхна и махна примирено с ръка. – Давай.
Сам кимна и продължи бавно да се приближава към пазача. На кръста му висеше ятаган. Кокалчетата на едната му ръка бяха покрити от бокс, който той се постара да им покаже. Два големи ножа – един закрепен с ремък на масивното му бедро и втори, чиято дръжка се подаваше от колана на гърба му. На едното му ухо имаше златна обеца с малък лилав магически кристал.
– Дошли сме да се видим с Джавед. – заяви Сам, преди да му е дал възможност да каже каквото и да било.
– Джавед е зает. – мъжът ги изгледа презрително, като трошеният му твърде много пъти сплескан нос се сбърчи погнусено, когато погледът му се спря на Лизи. – Чупката.
При това Сам въздъхна и се обърна към Лизи.
– Опитах и бях мил и вежлив, нали?
– Като за теб направо беше очарователен. – кимна тя. Едно червено стъкълце от маската се спаси и падна на земята. – Давай.
Сам се усмихна, а сърцето й подскочи.
– Казах да се…
Внезапно убиецът бе до него. Елизабет дори не видя ясно движението, но в следващия миг от ухото му бликна кръв, а златната халка се озова в ръката на Казра. Очите на охраната се разшириха от страх и той посегна към меча на кръста си, но нямаше шанс дори да хване дръжката му. Голямата ръка на Сам обхвана лицето му и блъсна главата му силно назад в стената. Мазилка се изрони върху къдравата му коса.
– Казах, че ще говоря с Джавед. – каза убиецът.
Тъмата се изля от порите му и покри лицето му с плътна маска от черен дим.
– К-к-ка‘ Ра…
Зъбите на охранителя се разтракаха толкова силно, че той не успя да довърши. Щом Сам го пусна, той не загуби никакво време и със залитане побягна.
Сам обърна познатото лице на Силуета към Елизабет. Изражението му беше нещо средно между задоволство и гордост и лека несигурност как тя ще реагира. И докато пулсът й се бе ускорил от вълнение, което не бе редно да изпитва изобщо в момента, възмущението й бе много по-силно
– Искаш да ми кажеш, че аз трябва да нося това – размаха нервно пръст пред лицето си. – докато ти ще си готин до мен?
– Да.
Той се ухили насреща й и галантно я покани с жест да влезе първа в сградата. Тя изръмжа ядосано и измарширува през вратата. Помещението, в което се озова, трябваше да заема поне половината от цялата сграда. Няколко мъже, които съвсем спокойно можеха да са братовчеди на онзи отпред, се бяха събрали около билярдна маса. Други стояха със стрелички в ръце пред нарисувана с тебешир на каменната стена мишена. Трети бяха насядали на възглавнички на земята с бутилки хе‘ер в ръце.
Трябваше да са около двадесет души. И всички бяха вперили шокирани погледи в тях.
Възцарилото се мълчание накара Елизабет да се почувства неловко.
– Здравейте! – поздрави ги. – Аз съм… – запъна се и продължи с гримаса, която те нямаше как да видят. – Аз съм Лицето. А това – и посочи Сам до себе си. – е Ка‘Раим.
Нищо. Буквално никой не реагира на това й изказване. Мъжете просто седяха като препарирани. Точно в този миг се чу изпляскване на криле и Франк влетя през вратата, кацна на рамото на Лизи и изграчи силно. Хората скочиха на крака и тя приклекна в бойна поза, но вместо към тях, мъжете се втурнаха към прозорците.
– Виждаш ли какво става, като си любезен? – попита я с въздишка Сам. – Всички се опитват да избягат.
Светлината от прозорците бе погълната от гъсти сенки, които оставиха яркото слънце на Ан Налат отвън. Мракът се сгъсти, а с него и острата миризма на страх. Тъмата се пресегна към хората от стените и от пода. Уви се около краката им и ги спъна, издърпа ги обратно в помещението, когато се опитаха да избягат през прозореца. Някой извика, но бързо бе заглушен от сноп мрак, който запуши устата му.
Хванати от сенките и притиснати към пода и стените, престъпниците бяха уловени. Някои от тях бяха замръзнали от страх, ококорили очи срещу убиеца. Други се мъчеха да се освободят. Сам опря срещу гърлото, окото и дори сърцето на всеки от тях по един остър шип тъмнина.
В настъпилата тишина гласът му бе като острие.
– Който мръдне, ще умре.
Елизабет не бе очаквала чак такава реакция. На теория знаеше, че Ка‘Раим е известен не само в Хайрани, но и в останалите кътчета на света. Очевидно имаше и защо. Всичко беше свършило за секунди. Сам ги бе обезвредил със същото усилие, с което тя отместваше кичур коса от очите си. На практика обаче тя просто не го възприемаше като страшен. Дори когато го ненавиждаше и се боеше от него, доста голяма част от нея го намираше и за досаден. Но да види ужасът на тези престъпници, които си изкарваха хляба с това да всяват страх в сърцата на други хора? Не един от големите, страшни биячи изхленчи. Прошепнати молби към Боговете изпълваха стаята. Други с треперещи гласове предлагаха пари, сребро и дори жените си, стига Ка‘Раим да ги остави да живеят. Тя дори не бе успяла да удари някого.
А от друга страна го имаше и Франк. Празноглавото пиле все още седеше на рамото й и се опитваше да изчопли с клюн нещо от маската й. За разлика от другите обаче, точно то трябваше да е залепено много добре, защото отказваше да падне. Гарванът завъртя глава и изграчи изнервено в лицето й. Лизи тръсна рамо, за да го накара да се махне.
– Розова. – закани се през зъби Елизабет. – Ще ти поръчам кама с розова дръжка! И ще има сърчица и цветенца по нея! И гравирани пеперуди и еднорози по острието! И Боговете са ми свидетели, ако не я носиш на видно място, няма да ти проговоря никога повече!
– Подарък е от теб, амара. – изтъкна й Сам. – Естествено, че ще я нося.
– И ще я ползваш. – Елизабет се завъртя изцяло към него, за да може да го види, а Франк разпери крила, за да запази равновесие. – Нали?
Той й се усмихна леко и се приведе към нея, вдишвайки дълбоко. Тъмата, с която криеше лицето на тялото, му позволяваше да я усети. В съня емоцията беше чиста, ясна, като наркотик. На живо беше по-сложна. Имаше неудобство, Сам моежеше да усети нотките на раздразнението й, но над тях доминираше нещо горещо и сладко, породено от близостта му и може би от това, което бе видяла. За първи път можеше да го подуши и се постара да вдиша дълбоко, напълно пренебрегвайки киселия аромат на страха, който хората в залата излъчваха.
– Ще го ползвам. – сигурно, за да отваря писма, но щеше да го използва. – Обещавам.
Елизабет кимна отсечено, след което отново се обърна към стаята. Мъжете бяха притихнали и следяха разговора им с тих ужас, който май нарастваше с всяка разменена дума. Тя не разбираше защо. Ако трябваше да се случва нещо, то би било по-логично да се успокоят малко, като я видят как се държи със страшилището Ка‘Раим. Но кой знаеше какво се въртеше в главите на престъпниците. Пък и тя със сигурност не ги искаше спокойни. Затова, макар и да не знаеше какво точно би направила без магията си и с все още оздравяващото си, леко тромаво тяло, каза на Сам:
– Не остави нищо за мен. Въобще не знаеш как да се държиш с жените.
– Не е вярно. – възрази й Сам.
За да подчертае довода му, вратата на офиса се отвори. Навън се подаде една рошава глава и миг по-късно се шмугна обратно вътре. Сам посочи вратата.
– Като истински джентълмен запазих най-важното за теб.
– O, запазил си го значи? – попита го скептично тя и тръгна покрай обвитите със сенки хора. Те се свиваха и стискаха очи, щом наближеше. Не можеше да каже, че ги вини с тази ужасна маска. – Съвсем нарочно?
– Напълно. – потвърди й. – Знаех, че елита е скрит и нарочно ги оставих там. За теб, амара.
Елизабет въздъхна.
– Хората ухажват жените, като им подаряват кутия бонбони и ги водят в някоя градина, не като ги заведат в стая, пълна със смърдящи мъже, които им предлагат да убият.
Лизи отвори вратата рязко, готова да се отдръпне в страни, за да избегне атаката, която предполагаше, че ще дойде. Огненото кълбо обаче вече летеше към нея, а краката й отказаха да се подчинят достатъчно бързо на командата й да отскочат. Тъкмо си помисли, че този път май сериозно е загазила, когато отпред я покри плътен мрак. Огнената магия се удари в него и го озари от другата страна, като светкавица, прорязала небето нощем. Тътенът беше глух, погълнат от тъмнината и много по-слаб от стреснатите удари на сърцето й.
Нов трясък, някъде в страни, я накара да се завърти. Огромен мъж се стовари тежко в стената на няколко крачки от нея, а после се свлече, смачквайки железен стол под себе си. Мазилка се натроши отгоре му, но той не помръдна. Лизи с притеснение помисли, че е умрял, но тогава той простена тихо. Тя въздъхна с облекчение.
Тъмнината изтъня и се разкъса, но не изчезна напълно. Сам бе застанал в средата на стаята, пред нея. Рамената му бяха напрегнати, а димът, скриващ лицето му, бе започнал да се извива заплашително. Тя дори не бе осъзнала кога е минал покрай нея.
– Още някой да има други гениални идеи? – попита заплашително Сам.
Ръцете го сърбяха да се върне при магьосника и да довърши това, което беше започнал. Само че колкото и да му се искаше в момента, нямаше да го убие. Не и когато Лизи беше тук. За щастие никой от мъжете не му отговори. Тези, които бяха прекалено близо до него, се отдръпнаха назад.
– Чудесно. – огледа ги един по един. – Джавед, с теб ще поговорим.
– С мен? – изхълца един от тях.
Джавед бе слаб като клечка мъж със зализана с някаква помада коса и гладко избръснато, честно лице, което отказваше да насочи директно към Сам. За да може по-лесно да те излъже, помисли си Елизабет. Окичените му с пръстени ръце бяха започнали да треперят, но той се опита да възвърне самообладанието си и сега покани с жест двамата да седнат на столовете от другата страна на съвсем истинско дървено бюро.
– Разбира се, господарю. – Джавед опита да се усмихне угоднически, все още твърде уплашен да вдигне поглед над гърдите на Сам. Дори не поглеждаше Елизабет. – Моля седнете и нека поговорим. Убеден съм, че можем да изгладим каквото и недоразумение да Ви е довело тук.
Сам изръмжа тихо.
– Знаеш ли кой съм аз? – гласът му беше студен и равен.
Джавед стрелна с поглед гарванът на рамото на Елизабет.
– Да, господарю. – преглътна и се насили да каже името, което караше всеки човек в Хайрани да проверява ключалките на вратите и прозорците си преди лягане. – Ка‘Раим.
– Тогава знаеш, че аз не говоря. – стаята притъмня и в ъглите като живи започнаха да играят сенки. Лицето на мъжа посивя, а Сам пристъпи още крачка напред, карайки мъжа несъзнателно да се изтегли назад в стола: – Но днес имаш късмет, Джавед. Знаеш ли защо?
Той само поклати глава.
– Защото днес Лицето е тук. – изръмжа му и допълни: – Тя първо говори, за разлика от мен.
– Ли-ли-лицето?
– От плът и кръв. – отговори му, преди да се обърне към жена си и да я попита: – Да го убия ли?
И просто така вниманието на Джавед и останалите му двама телохранители се прикова върху Елизабет. И да я бяха пренебрегвали досега, в момента изглежда се бояха от нея повече, отколкото от Ка‘Раим.
А въпросът на Сам бе зададен напълно сериозно. Лизи го виждаше в начина, по който спускаше и свиваше пръсти в юмруци, сякаш едва се сдържаше да не строши врата на лихваря.
Девойката се приближи до убиеца.
– Хм. – каза замислено.
– Моля Ви, господарке. – Джавед стисна очи. Някаква течност се стече по пода и й трябваше секунда да осъзнае, че мъжът се беше изпуснал. – Моля Ви! Ще Ви дам бижута! И пари! Каквото…
– Нали щеше да оставиш тези за мен? – прекъсна го Елизабет и погледна към Сам.
– Искаш ли ги?
– Ти взе всички останали. – повдигна рамо тя.
– Добре.
Мъжете въздъхнаха облекчено, но това трая само миг, защото в следващия Сам използва сенките си, за да ги обездвижи. Едва когато се убеди, че не могат да помръднат и пръст, ако той не им разреши, се обърна към жена си:
– Изцяло твои са.
Елизабет го изгледа уж недоволно.
– Знаеш, че предпочитам, ако си мислят, че могат да избягат. Така не е интересно.
– Напротив, шейа. – Сам погледна към лихваря и се усмихна, показвайки заострените си кучешки зъби. – Сега започва интересното. Искаш ли да ти покажа?
– Моля ви, моля ви! – закрещя Джавед.
– Давай. – кимна Елизабет и се подпря на бюрото.
– Първо ти трябва подходящ нож. – каза й и извади един, който беше с тънко, но дълго острие и й го подаде. – Като този.
Тя се пресегна и взе оръжието, а той веднага измъкна за себе си негово копие. Обърна се към лихваря и пристъпи към него, а мъжът проскимтя още преди да го е докоснал.
– Номерът е следния. – каза Сам и посочи с оръжието крака на жертвата си: – След като си харесаш подходящо оръжие, трябва да избереш и място, което няма да кърви много, но за сметка на това ще боли. – и набързо посочи горната и външната част на бедрото му и продължи, сякаш й разказваше някой от историческите уроци, които й предаваше в сънищата: – Тези са подходящи, а след като си избереш – рязко забиваш ножа до дръжката. Това ги кара да са много по-внимателни и да те слушат наистина сериозно. Само че доста от тях викат и крещят, така че ще трябва да изчакаш около минута, преди да започнеш да говориш. – докато го казваше, сам прокара върха на ножа по показаното място, срязвайки панталона и плътта под него. По бузите на Джавед се стекоха сълзи. – Ако и това не помогне, тогава вадиш ножа и правиш дупка, близко до първата – за повишаване на концентрацията и вниманието. Тогава вече със сигурност ще те чуе много добре.
Елизабет се вгледа в кръвта, капеща по прашния под. Трябваше да се чувства зле, че е свидетел на нещо такова. Че Сам отново цапа ръцете си с кръв. Но не се.
– А какво ти е мнението за чупенето на кости? – попита го разговорно.
– Моля ви! – извика Джавед. – Луната ми е свидетел, ще ви платя двойно на онова, което са ви дали! Имам парите! Няма нужда да правите това!
Лизи потупа ръката на Сам.
– Мисля, че е време да му обясниш защо сме тук.
– Добре. – съгласи се той и се приведе към мъжа. – Никой не ни е наемал, Джавед. Лично е. И знаеш ли защо? – мъжът успя леко да поклати глава, преди Сам да закове ножа в стола до крака му. – Закачал си един от моите.
– Н-не…
– Всичките пазачи на храма и семействата им са мои, Джавед. – лицето на лихваря пребледня съвсем. Явно си спомняше чудесно Бахрам. – Не ми харесва да закачат моите хора и единствената причина сега да си говорим е защото тя е тук и трябва да съм джентълмен. Само че ако пак пипнеш някой мой, дори Лицето няма да те спаси. – каза и стовари ръка на крака му, стискайки раната: – Ясен ли съм?
– Д-да! – извика той и погледна към Елизабет. – Моля ви…
Лизи опря върха на ножа в гърлото му, под брадичката. Джавед преглътна и адамовата му ябълка се потърка във върха. Тънка струйка кръв потече и попи в яката на туниката му.
– Не ми се моли. – каза му тихо. – На него не му пука, но аз имам специално отношение към отрепки, които заплашват и бият. – отдръпна ножа и задраска наболата брада на челюстта му с него, карайки го да стиска очи от страх всеки път, когато острието го докоснеше. – Но понеже явно съм дипломатът от двамата, ще ти дам шанс. Един-единствен шанс да си намериш друга работа. Защо не дори да даряваш на бедните? – завъртя ножа и потупа с плоската му страна туптящата бясно артерия на врата му. Той изплака. – Пропилееш ли този шанс, дори няма да се опитвам да те спася следващия път. Възможно е дори да го насърча да разбере кои са хората, на които държиш най-много. – при това Лизи се отдръпна и попита ведро: – Разбрахме ли се?
– Да, господарке. – изхленчи Джавед, още преди Лизи съвсем да се е доизказала.
Това накара Сам подхвърли ножа и го улови ловко във въздуха.
– Значи няма да го убивам днес?
– Не, не днес.
Сам погледна към мъжа, който задържа ужасено дъх, след което се обърна обратно към Лизи.
– Добре. Но само този път.
Тя му се усмихна иззад маската.
– Може би следващият път, когато излизаме на съвсем спонтанна, непланирана разходка.
– Не говори глупости, шейа. Това – и той замахна с ръка, обхващайки притъмнялата стая с овързаните от сенки мъже, които не смееха дори да дишат прекалено шумно, за да не привлекат вниманието им върху тях: – е началото на плана. Малка разходка за отваряне на апетит.
– О, значи възнамеряваш да си упорит?
– Не искаш ли да видиш и останалата част от плана? – върна й въпрос Сам.
Лизи му подаде ножа и наклони глава на една страна.
– Нали твърдеше, че нямаш план? Признаваш ли си най-сетне?
Той прибра оръжието си, след което се пресегна и взе и ножа, който беше забил в стола. Подкани с жест Лизи към вратата.
– Не признавам нищо. Казвам само, че има още неща, които да направим днес. – спря се и погледна към лихваря, който сякаш се беше отпуснал за малко, но сега пак отново се напрегна: – Освен ако не си размислила за този.
– Бъди добър убиец днес. – Лизи го хвана под ръка и добави замислено. – Или лош. Зависи как гледаш на нещата.
– Добрите убийци не оставят живи хора след себе си. – изтъкна й, но в същото време се остави да го извърти към вратата и дори да го изтегли няколко крачки натам, преди да погледне през рамо към Джавед и да му изръмжа: – Пипнеш ли някой от тях или от близките им, ще те намеря и ще се молиш да те бях убил сега.
Поведе Лизи към главното помещение, където останалата част от бандата продължаваше да си почива, притисната от сенки.
– А какво да правим с тях, шейа?
– Предлагам любезно да ги подканим да напуснат бандата и да си намерят някакво друго, законно занимание?
Сенките просто така се затегнаха около телата на мъжете. Чу се изпукване на кости и хленчене.
– Чухте дамата. Чувствайте се любезно подканени.
С това сенките се отдръпнаха обратно в ъглите, но никой от мъжете не посмя да помръдне, сякаш и най-малкото движение щеше да привлече вниманието на Ка‘Раим обратно върху тях.
Елизабет изведе Сам навън и изчака да се отдалечат, преди да попита:
– Как мислиш, пожарите на свърталища на биячи често ли изгарят до основи в пожари?
– В Ан Налат? – попита я Сам и се ухили насреща й: – Винаги, особено в този квартал. Защо? Да нямаш предчувствие?
– Третото ми око ме сърби. – Лизи почука маската на челото си. Една мидичка изхвърча, а Франк се спусна след нея.
– Хм… – Сам погледна през рамо към сградата. Беше достатъчно далече от останалите, за да не пламнат и те. – Третото ти око никога не ни е подвеждало. Ще трябва да внимаваме да не идваме скоро насам. Не желая косата ти да се повреди от огъня.
– Косата ми? – изгледа го критично.
– Или кожата. – допълни съвсем сериозно и я поведе към една тъмна пряка, където щеше да може по-лесно да използва сенките, за да изглежда, сякаш са изчезнали: – Не искам нищо да ти се случи, шейа, а пожарите в Ан Налат често излизат от контрол.
– Може би ако използваш това – и тя посочи маската си, но без да я докосва този път. – ще се ограничи само където е оставено. Като проклятие.
– Това всъщност не е лоша идея. – каза й Сам и се усмихна на недоволното й изражение.
Все още можеше да я подуши и се възползва от този рядък шанс, като вдиша дълбоко аромата й. Беше точно както го помнеше. Утринна роса и свежест, преплетени с киселата нотка на цитруса в шампоана й. Искаше му се да може винаги да се наслаждава на това ухание, но скоро сетивата му пак щяха да станат човешки и всичко това да изчезне. Затова и Сам не бързаше да свали „маската си“. Лизи обаче очевидно не беше доволна от своята, затова и когато най-сетне стигнаха уличката и в нея притъмня като посред нощ, той протегна ръка към нея:
– Подай ми проклятието.
На Елизабет не й трябваше втора покана. Махна маската и я натика в ръцете му, а после смъкна и шала от главата си. С облекчена въздишка разтърка лицето си, за да се отърве от неприятното усещане и потта, която се бе появила, а накрая прокара пръсти и през косата си.
– Мисля, че можем да кажем, че това бе успешна среща. – каза и му се усмихна леко. – Даже ми обеща пожар.
– Само обещах да изпълня видението ти.
Той най-сетне се поддаде на изкушението. Обви ръце около нея и се наведе, за да я целуне. Възнамеряваше да е само веднъж, но вкусът й завладя сетивата му, а ароматът й изведнъж го побърка. Дори не знаеше кога ги беше извъртял и я беше подпрял на стената на къщата. Знаеше само, че не може да мисли за нищо друго, освен за нея и сладкият аромат на желанието, което го побъркваше.
– Срещата продължава. – каза й между две целувки, преди да захапе леко долната й устна и да допълни: – Сега.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay