Хирса пристъпи напред и посегна към ръцете им, за да ги раздели.
– Никъде няма да ходи с теб.
– Не се меси. – изръмжа му Сам и отби ръката му, преди да погледне към жена си: – Ставай.
– Казах, че няма да ходи никъде! – викна гвардеецът.
– Хирса, Боговете са ми свидетели, спри да се бъркаш. – просъска Елизабет, без да откъсва поглед от Сам.
Макар да не стискаше ръката й и да не се опитваше да я изтегли и извлече, всичко в него излъчваше гняв. Гняв. Беше ядосан, помисли си Лизи. Той беше ядосан. Атмата в кръвта й кипна.
– Не съм куче, Казра. – каза му и знаеше, че усмивката й режеше. – Не изпълнявам команди.
Ръката му потрепна и за миг се стегна около китката й, преди да се отпусне, но не й да я пусне. Искаше да я хване и да я разтресе. Идваше му да я завлече в най-отдалечената сграда в града и да я завре там. Определено искаше да знае какво й се е въртяло в главата, но не можеше да я пита сега. Не и пред публика.
Забележката й и ледената й усмивка подсказваха, че ако иска изобщо да си кажат нещо, трябва да сложи похлупак на страха и гнева си. Пое си дъх и се опита да ги натика по-дълбоко в себе си, но те веднага започнаха да пълзят обратно. Нямаше да може да ги задържи за дълго, не и този път.
– Моля те, ела с мен. – успя да сдъвче някак.
– Ето, че можеш.
Ледените му пръсти отново се свиха около китката й за момент. Елизабет се изкуши да му каже да върви по дяволите и че няма какво да си каже с него в момента. Само където това въобще не беше вярно. Думите напираха да излязат и тя се изправи – макар и без да бърза, за да му направи на пук – преди да е казала всичко пред Хирса и Чарли.
– След теб.
Сам побърза да закрачи по уличката. Трябваше час по-скоро да намери някое по-усамотено място, за да разбере какво, нечистите да я вземат, си беше мислила не само да танцува, но и да поиска такава награда. Колкото повече се отдалечаваха, толкова повече самоконтролът му се изплъзваше. Беше видял кръвта по ръката й и искаше да се убеди лично, че е наред. И ако страхът, че е пострадала, не беше достатъчен, към него се прибавяше и вината, че е плакала. Около светещите й в синьо от гняв очи имаше по-тъмен кръг от сенките, които се бяха разтекли.
Имаше го и проклетото цвете. Амара, която някой друг й бе подарил и която тя носеше. Това беше последната капка за Сам и той спря и се обърна рязко към Лизи.
– Луда ли си, шейа? – викна й, а в същото време се пресегна и свали проклетото цвете от косата й. – Обеща ми, че няма да танцуваш, че няма да ходиш там!
– Излъгах. – отвърна Лизи, отказвайки да обръща внимание на вината, която започна да си проправя път в мислите й. – Трябва да си запознат с лъжите. Все пак ме лъжеш месеци, че всъщност искаш да си свободен.
– Не съм те лъгал! – изръмжа й и най-сетне пусна ръката й. Ако не го беше сторил, щеше да я хване за рамената и да я разтресе с надеждата най-накрая да осъзнае в каква опасност е била. Смачка амарата и я хвърли на земята. – Никога не съм те лъгал за това, шейа. И не нарушавам обещанията си – за разлика от теб. – и колкото и да му се искаше да е разумен и спокоен, целият страх, който беше изпитал, когато я видя сред танцьорките, а после и чу Малора да увещава незима да я вземат в леглото си, просто изригна: – Защото не можах да съм с теб днес, затова ли го направи?
Елизабет трепна, сякаш я бе зашлевил. Очите й се наляха веднага със сълзи от обида и яд. За толкова дребнава ли я имаше? Така ли я виждаше – някаква идиотка, която ще се опита да убие демон, защото приятелят й не е там да я разходи на фестивала?
– Не си ме лъгал, така ли? Сигурен ли си? – пристъпи към него и сниши глас. – Защото си спомням, че ми казваше как искаш да я убиеш, а днес ме спря. – наклони глава и го изгледа студено. – Защо ме спря, Сам? Да не би в крайна сметка да ти харесва да си й роб?
Да му харесва? Питаше го дали му харесва?! Тялото на Сам се напрегна, когато през съзнанието му преминаха последните няколко години и нещата, които вещицата му беше причинила, а те дори можеха да се нарекат „щастливият“ му период в сравнение с предишните. Елизабет знаеше само една малка частица от всичко, а имаше наглостта да го гледа със светнал поглед и да го пита това?
– Харесва ми да си жива, Елизабет! – викна й в отговор, а в ушите му кънтеше спокойният й въпрос. Потърка лицето си с ръце. Не, нямаше да мисли над неща, които не можеше да контролира, защото гневът само започваше да бушува по-силно и да замъглява и без това замъглената му преценка. Имаше много по-належащ проблем. – Първо ще отидеш при Захир да погледне ръката ти и след това Чарли ще те изведе от града. Още тази нощ.
Тя не го забеляза, но той, заедно с всички останали наблизо, го усети – онова тягостно напрежение, което изпълни въздуха и което се опитваше да те смачка. Очите й искряха по-сини, откогато и да е било и за момент Сам бе сигурен, че тя ще го удари.
И после налягането изчезна – с първата сълза, която се търкулна по бузата й.
Елизабет се смали пред очите му, а после се сви. Кимна леко, преглътна и наведе глава.
– Поне вече знам. – каза тихо и му обърна гръб, бързайки да се скрие от него сред хората.
Сам стоеше като в каменен. Не беше целял да я разплаче, дори не разбра как. Болката и отчаянието в погледа й го свариха напълно неподготвен. Гневът му се стопи като с магия. Изведнъж това да я намери и да я увери, че няма за какво да се тревожи, че ще бъде в безопасност и всичко ще е наред, стана толкова непреодолимо, че тръгна след нея. Няколко крачки по-късно обаче му се наложи да спре, защото пред него се изпречи Флетчър.
– Ти си до тук. – нареди му мошеника. Сам го бе виждал сериозен, бе го виждал дори раздразнен и може би ядосан, но нито веднъж за осемте години, през които го познаваше, не го бе виждал така – едва сдържайки се да не нарани някого. Конкретно него. – Остави я на мира.
– Няма. – Клокочещото до преди малко усещане отново изригна, карайки го да се озъби на мошеника: – Защо не я спря?! Защо изобщо й позволи да направи нещо такова?
– Защото държим на теб, идиот такъв! Защото не искаме да си нечие куче! Защото тя те обича! – викна му и разпери ръце. – Избери си!
– Мислиш ли, че аз не я обичам? Обичам я, а тази вечер за малко да умре, Чарли! Миг. Толкова я делеше!
– Смяташ ли, че тя не беше наясно с рисковете?! Никога нямаше да допусна това да се случи! Бях там, бяхме планирали всичко, а ти… – Чарли изпсува на друг език и издаде раздразнен звук, размахвайки ръце. – От два месеца се готвим, Казра! От два месеца проучваме и планираме! И от два месеца тя си мисли, че днес ще умре! Искаше да ти кажа след това, че не съжалява и си е струвало! Да не се отказваш от живота! Днес се разплака на улицата и ме молеше да се погрижа за жрицата, защото не вярваше, че тя ще може! И въпреки това излезе на проклетата сцена, облиза краката на проклетата кучка и беше готова, че няма да види следващия шибан изгрев! – изруга отново, издиша рязко и с видимо усилие си наложи да говори по-спокойно: – Знам, че не знаеше за нищо от това и ти е дошло като гръм от ясно небе да я видиш там. Може би ти е наредено да я пазиш, не знам. – посочи зад себе си, накъдето Лизи бе тръгнала. – Но ако няма никакъв начин, просто я остави на мира. Млада е. Разбитото сърце ще й мине, но не и ако продължаваш да го мачкаш. Не заслужава да живее така. Просто я остави да намери някой друг и да е щастлива.
Мислите се блъскаха хаотично в главата на Сам.
Подозираше, че двамата планират нещо, но никога не си бе представял, че тя е готова да умре за него. Самата мисъл за това му се виждаше колкото ужасяваща, толкова и невероятна. Тя знаеше срещу какво точно ще се изправи, имаше доста добра идея колко обвързан е той с демона и въпреки това е била готова да захвърли собствения си живот за него.
Нещо започна да убива в гърлото му и той преглътна трудно. Беше й казал, че няма шанс да се освободи и ето, че тя се беше опитала да му даде такъв. Дори и на толкова висока цена.
Макар Чарли да й пазеше гърба, Сам се съмняваше, че планът им щеше да проработи. Двамата не знаеха на какво е способна Малора, но той знаеше и изтръпваше само от идеята за това.
Изведнъж се сепна. Беше се предал. Кога? Кога беше престанал да се бори? Беше толкова отдавна, че той дори не можеше да си спомни. А сега Елизабет си мислеше, че я е предал и се е отказал от всичко. От нея.
Чарли продължаваше да го гледа със свити до тялото юмруци.
– Нямам заповед да я пазя. – каза му и дори това признание предизвика туптяща болка в главата му, напомняйки му за последствията. Майната му. – Няма да се обяснявам на теб.
Без да се интересува дали приятеля му ще се опита да го спре, или не, просто го заобиколи и тръгна след Лизи. Трябваше да говорят. Трябваше да се изяснят. Трябваше да направи толкова много неща, а за част дори не знаеше как да започне.
Проправяше си път със сила през хората, воден от усещането за нея. Не чуваше ругатните по негов адрес от пияните хора, не се интересуваше от страха на другите, когато го виждаха да се приближава и не успяваха да отстъпят навреме. Пред очите му бе единствено изражението й – сълзите и гнева, и болката. „Поне вече знам.“ кънтяха тихите й думи в главата му. Примирението в гласа й беше като нож между ребрата му. Нечистите да го вземат! Трябваше да й покаже, че греши.
– Лизи, чакай! – викна след нея, когато видя леко прегърбената й фигура да продължава да ходи целеустремено напред.
Тя трепна, а после забърза крачка.
– Остави ме на мира! – долетя гласа й.
– Чакай! – викна след нея и само с няколко крачки я настигна. – Почакай, Лизи. – повтори отново и я хвана за рамото, за да я спре. – Моля те.
Ако не бяха последните му думи, Елизабет щеше да го прати на нечистите. Все още се изкушаваше, но той никога не се молеше. Преглътна обидите, които бяха на върха на езика й, но не можа да се спре да не избута ръката му, преди да се обърне към него. Не го погледна, но и не сведе глава.
– Няма да ходя никъде. – каза му и скръсти ръце на гърдите си. Мразеше как гласът й трепери. – Ан Налат е мой дом. Можеш да си вземеш апартамента, но няма да ме накараш да напусна града.
Думите й завъртяха ножа. Сам не очакваше да приема града като дом, а трябваше, особено след като само преди няколко часа бе плакала от радост, че има собствено кътче в него. И сега той й беше казал, че трябва да го изостави, да бъде откъсната отново от всичко, което познава заради него и Малора.
– Апартаментът е твой, Елизабет, както и всичко останало. – отговори й бързо, преди да е решила, че мълчанието му е пореден начин да й каже, че това не подлежи на коментар и заминава иска, или не. Очите й отново проблясваха в цветовете на амарата и скриваха това, че е плакала, но той знаеше. Хората бяха спрели, за да ги зяпат, затова той пристъпи към нея и каза: – Трябва да поговорим, Елизабет. Ще дойдеш ли с мен?
Тя клатеше глава още преди да е чула въпроса.
– Не ми се говори повече.
– Тогава само слушай. – видя как челюстта й се стегна и пристъпи към нея. – Моля те.
Елизабет преглътна трудно. Какво повече можеха да си кажат? Нищо нямаше да се промени. Пак щеше да й каже, че съжалява и щеше да е искрен. И точно заради това тя пак щеше да го успокои, че всичко ще бъде наред, че те са наред. А не бяха. Никога нямаше да бъдат, докато Велахе съществуваше и го контролираше.
Беше й омръзнало да стиска зъби. Беше й омръзнало да го вижда как се мрази заради нещата, които тя го караше да върши. Беше й омръзнало той да се появява на вратата й след това и да трябва да го уверява, че все още го обича. Досега все си казваше, че няма да е завинаги, но започваше да мисли, че греши.
И все пак не можа да се насили да му откаже.
– Добре. – каза задавено.
За Сам беше ясно, че се съгласява с нежелание, но въпреки това му олекна. Все още не я бе загубил.
– Благодаря ти. – каза и протегна ръка към нея.
Лизи изгледа загрубялата му длан, смачка желанието да я поеме и вместо това сви своите ръце по-здраво до гърдите си.
– Просто води.
Ръката му потрепна за миг, след което той просто се пресегна и я хвана. Тя не се дръпна и той малко по-уверено я поведе по уличката. Трябваше му по-усамотено място, където да говорят без публика. Краката му сами го поведоха натам, където беше подготвил и изненадата й. Същата, която й беше обещал преди месеци.
Двамата вървяха в мълчание. Лизи не коментира, когато хората съвсем изчезнаха около тях. Просто го следваше, а после зачака, когато той без никаква видима причина спря на улицата. Поне все още му вярваше, че няма да я нарани. Сам не искаше да й покаже какво е приготвил, докато се мъчеше да й обясни, макар да знаеше, че вече няма да е изненада и тя едва ли ще е в настроение за подаръци от него.
Инстинктите му казваха, че трябва да се оглежда наоколо, защото има някаква опасност, но той знаеше, че в случая грешат. Единственият риск беше да не я загуби.
– Не съжалявам, че те спрях. – каза й. Погледът й в миг потъмня и Лизи направи опит да издърпа ръката си от неговата, но той не я пусна. – Не съжалявам, защото тя е много по-силна, отколкото мислите. – дори само това признание накара напрежението да се натрупа зад очите му. – Има чар. – последната дума излезе трудно от устата му и го накара да замижи за миг, а когато отново отвори очи, Лизи се мръщеше и беше готова да спори с него.
– Да, знам, че е невероятно красива. – изплю, отскубна рязко ръката си и се отдръпна от него. – Не е нужно да ми го изтъкваш, вярвай ми.
– Не казах това, Лизи. – Сам пристъпи към нея, но тя веднага се дръпна назад, гледайки го с тези искрящи очи. – Искам да ти обясня, но те моля да ме изслушаш и да не ме прекъсваш, преди да приключа.
Елизабет си прехапа езика, преди да му е казала, че и без това не желае да говори с него. Не съжалявал. Нямал това предвид. Сигурно.
Честно казано, искаше просто да се махне от тук и да не й се налага да слуша за „чара“ на господарката му или пък някое признание, с което да предизвика съжалението й. Но се беше съгласила да говорят, така че трябваше да стои тук. Това обаче не значеше, че трябваше да го приема с грация и достойнство.
– Имаш две минути. След това си тръгвам.