– Няма по-голяма чест от това да се вречете един на друг пред богинята на плодородието по време на пълнолуние. Така Нартия ви дава най-силната си благословия, а всички под нейната закрила винаги успяват да се намерят, дори и нещо да успее някак да ги раздели.
От дувара се подаваше наполовина женско тяло. Същото, което тъкмо им беше обяснило, че това е много хубав момент да се врекат един на друг. На Сам му трябваше миг да осъзнае, че това е същата продавачка, която му беше дала медальона за Елизабет преди месеци. После още няколко, гледайки я тъпо и чудейки се как може сбръчканата старица изобщо да е тук, да знае, че те са тук и по-важното – да се е провесила от триметровия зид.
– Как, в името на всички Богове, се покатери там? – попита я смаяно.
Бабата му се усмихна беззъбо.
– Както всички останали, миличък.
Елизабет надникна иззад Сам. Ако не беше реакцията му, можеше и да реши, че й се привиждат неща. След кратко колебание дали и какво точно да направи, пристъпи до мъжа си и внимателно попита:
– Имате ли нужда от помощ със слизането?
– О, не, скъпа. Такова дуварче не представлява проблем за такава млада душа като мен.
Сам избуча под нос „дуварче“, а Лизи, залепила любезна усмивка на лицето си, се зачуди какво ли е правила на младини. Може би е прескачала двореца на а‘азвама със скок от място.
– Тогава с нещо друго…? – предложи Лизи.
– Което ще ти помогне да си тръгнеш? – изръмжа й не съвсем любезно Сам, за което получи лакът в ребрата от Лизи. В плановете му обаче имаше далеч по-важни и приятни неща от това да гледа някаква побъркана баба как се катери по дуварите и наднича от тях. – Тук се опитваме да водим личен разговор и не искаме свидетели.
– О, извинявам се. – лицето на бабата изведнъж придоби много притеснено и смутено изражение. – Не мислех, че е такова, защото приятелят ви седи в онова дърво ето там.
Сам проследи с поглед ръката на жената към един наистина добре зашумен дъб.
– Флетчър? – попита повече изненадано, отколкото ядосано.
Чу се изшумоляване, един клон помръдна и само след малко физиономията на Чарли се показа измежду листата.
– Здрасти. – поздрави ги с измъчена усмивка.
Лизи простена и покри лицето си с ръце.
– Какво правиш тук? – попита го.
– Тъкмо си тръгвах?
– Изобщо не трябваше да си тук. – изръмжа му Сам, но не можеше да му се сърди наистина, защото осъзнаваше, че ги е последвал само за да се увери, че Лизи е добре и в безопасност.
Само че Чарли не можа да му отговори, защото веселият глас на бабата ги прекъсна.
– Даже е много хубаво, че беше тук. Такова нещо се прави пред свидетели и приятели. Само че може би ще искате да се върнете на празника. Скоро ще пускат фенерите и дочух, че ще има и още гости като изненада. Винаги има изненади на подобни празници. – след което погледът й се фокусира върху Елизабет, а Сам едва потисна желанието си отново да застане пред нея: – Имаш много хубав глас, мила. Силен, ясен и се чува добре. Мислела ли си да пееш?
– Аз… ъм… Какво? – заекна Лизи.
– Да пееш. – повтори невъзмутимо жената, а Сам можеше да се закълне, че сигурно подритва стената щастливо с крака. – Гласът ти наистина е силен и кара да се заслушаш. Трябва да го използваш по-често.
Елизабет премигна и се спогледа със Сам, но и той изглеждаше точно толкова объркан, колкото се чувстваше и тя.
– Добре? – Лизи се усмихна криво на бабата.
– Радвам се. – кимна старицата, преди погледа й да мине през Чарли, като се заседя на него няколко мига, преди да се спре на Сам: – Днес е празник. Не трябва да се уреждат стари сметки и не трябва да убиваш. Днес не си убиец.
Как, нечистите да го вземат, знаеше, че той е убиец?
– Добре. – съгласи се Сам с нея, защото имаше усещането, че ако почне да разпитва, жената щеше да избълва още препоръки, насоки и заповеди, когато той просто искаше тя най-сетне да се махне.
– Чудесно! – обяви им и сякаш прочела мислите му, обяви: – Весело да си изкарате на празника, деца.
И просто така се пусна и изчезна от дувара. Просто изчезна, без звук от падане или стъпки. Чарли, Сам и Лизи останаха смълчани в последвалата тишина, докато накрaя Казра не се намръщи на приятеля си и не изръмжа:
– Ти нямаш ли си някаква друга работа?
– Сам! – смушка го в ребрата отново Елизабет. – Не бъди груб! Той само ни е… гледал. През цялото време. – при това се обърна към Чарли и скръсти ръце на гърдите си. – Омитай се.
– Чао! – Флетчър се ухили, помаха им и изчезне сред шумолене на листа.
Лизи потърка чело и въздъхна тихо.
– Не знам колко по-шантава може да стане тази вечер.
– Тази част изобщо не си я представях такава. – каза й Сам, като в същото време клатеше глава.
– О, значи да бъдем зяпани от странна баба и луд магьосник не ти е влизало в плановете? – попита с насмешка. – Шокирана съм.
– Да не би да влизаше в твоите, каллис?
Лизи наклони леко глава. Не твърдеше, че знае всички думи на хайрански, но Сам се бе постарал тя да може да чете без особени затруднения дори на академично ниво. Тази дума обаче не й бе позната. Погледна го подозрително. Ако я наричаше „дребна“ на някакъв друг език…
– Каллис? – попита го.
– Каллис. – повтори Сам, като се приведе и я целуна нежно: – Новата ти титла.
Очите му искряха доволно, издавайки, че знае съвсем ясно какви мисли се въртят в главата й и че също така няма никакво намерение да й обясни, ако тя не попита. Така че тя го прегърна през кръста и направи точно това.
– И какво точно значи новата ми титла?
– Само хубави неща. – подразни я Сам, след което възможно най-незаинтересовано подметна: – Но ако наистина много искаш да знаеш, може и да ти кажа…
– Чудесна идея! Блестяща! – похвали го тя и се приближи съвсем до него, накланяйки глава назад, за да го погледне. – Е?
– Ами, как да знам колко много искаш да разбереш, каллис? – попита я закачливо Сам, приглаждайки меката й коса. – Трябва да ми покажеш някак.
Без да спира да се усмихва чаровно, Лизи попита:
– Не е ли достатъчно, че не съм започнала да те щипя, когато го заслужаваш?
– Не.
– Не? – погледна го невинно. – Тогава не знам какво друго би искал от мен.
– Съвсем простички неща, каллис. – каза Сам и предложи, сякаш току-що му е хрумнало: – Целувка например.
Лизи се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката.
– Готово!
– Истинска. – каза бързо и добави възмутено: – Това дори няма да броя, че се е случило.
– Устните ми се докоснаха до теб и имаше звук – целувка е. – настоя тя. – Не съм виновна, че не поясни.
– Сега пояснявам. Искам хубава целувка, която да си заслужава разкриването на тази голяма тайна. – заяви й Сам и намръщено поясни: – Ако отново се опиташ да ме преметнеш, ще знам, че всъщност не искаш да я научиш, каллис.
Елизабет му се намуси не съвсем престорено.
– И като си помисля, че едно време беше хрисим коняр… – измърмори, преди да го дръпне за яката към себе си и да го целуне. Хубаво.
Сам веднага се възползва от ситуацията да я притисне към себе си и да я задържи на място, докато от леко агресивното й поведение не остана и помен, а Лизи започна да се топи в ръцете му. Едва тогава прекрати някак целувката и се ухили криво на отнесения й поглед.
– Никога не съм бил хрисим, каллис. – поправи я и отново я целуна, но този път по-кратко. Прекалено кратко и крайно недостатъчно според скромното му мнение. – Но все пак целувката беше хубава и заслужава да ти кажа. Все още ли искаш да знаеш?
Честно казано, това бе доста ниско в списъка с приоритети на Елизабет в момента. Сега основно искаше да я целуне отново. Може би да го пита дали собственикът на къщата ще има против, ако я ползват за малко. Или много. Само че Сам развали всичко, като започна да се усмихва все по-нагло и самодоволно, колкото повече тя се бавеше с отговора.
Лизи му се намръщи и се отдръпна от него. Или поне опита, понеже той не я остави да отстъпи повече от половин крачка. Тя му се намръщи повече.
– Искам. – каза му.
– Не звучиш така. – целуна я по носа.
Тя го настъпи.
– Наясно си, че не само знам къде са твоите оръжия, но имам и свои и също така мога да си направя нови, нали? – попита го сладко.
– Напълно, но въпреки това продължаваш да си моята каллис. – увери я Сам, преди да въздъхне и да каже: – Е, добре. Приготви се, защото те чака урок по история. – виждайки обаче кривият й поглед, в който ясно се четеше желанието й не само да го настъпи, но и да го намушка с поне няколко от въпросните ножове, побърза да поясни: – “Каллис” е почти изчезнала дума от древния хайрински. Все още може да се намери в някои стари ръкописи и евентуално само много възрастните хора я помнят. – прокара пръсти през косата й. – Виждаш ли, амара, използвала се е между женените или поне сгодените. – при това убийственият пламък в очите й угасна, а устните й образуваха беззвучно „о“. – Няма точен превод, но най-близките значения са “любима” и “единствена”.
За момент Елизабет не бе способна да каже нищо. Нещо в погледа му или в гласа му, докато изричаше последната дума… Единствена. Не беше просто превод. Беше обещание. Клетва.
– Сигурен ли си? – попита го тихо.
– Напълно. – отговори й и докосна нежно устните й със своите: – И ще направя всичко по силите си възможно най-скоро да си такава. Моята каллис.
Елизабет отново откри, че не може да говори. Вместо това се повдигна и го целуна, прегръщайки го силно. Сам вероятно не би повярвал и със сигурност не би се съгласил, ако тя му кажеше, че не иска нищо повече от него, но любовта му и обещанието му да не се предава, да не се отказва от тях – това й стигаше. Това бе всичко.
Наистина щяха да се справят, осъзна. Тя, Сам и Чарли. Нямаше да е лесно, но тримата щяха да се справят.
Когато стъпи отново на земята, знаеше, че се усмихва широко.
– Каллис, а? Харесва ми. – обяви и го погледна. – А как една каллис би се обръщала към годеника или съпруга си?
– Гола. – каза й, без дори да се замисли.
Лизи го изгледа.
– Ясно. С „кретен“.
Устните на Сам потрепнаха, преди да се ухили насреща й.
– Но ще е гола, докато го нарича така, нали?
– Съмнява ме. – каза му. – Ако думата идва от древен Хайрани и значи „единствена“… Е, хайранците не са известни с моногамията си сега, така че ако се водим по остарелите морали, най-много да ти покажа малко глезен.
– Стига после да ми покажеш и останалото. – веднага добави Сам, преди да се почеше по главата и да каже замислено: – Защото само заради един глезен, колкото и съвършен да е твоя, не знам дали си струва да ти разкрия точно тази стара и добре забравена тайна.
Елизабет го погледна критично.
– Много разчиташ на любопитството ми, а?
– Дори не можеш да си представиш, каллис.
Момчешката му усмивка накара пеперуди да се разпърхат в корема й.
– На твое място бих внимавала колко често издавам точната си възраст, Казра. – Лизи проследи с показалец контура на носа му и потупа върха му. – Току-виж реша, че не харесвам толкова стари мъже, които да помнят такива забравени тайни.
– И ще се откажеш да разбереш всички неща, които мога да ти покажа? – попита я, след което плъзна поглед по нея: – Не вярвам!
Елизабет изпуфтя. Разпери раздразнено ръце.
– Добре, добре! Ще ти покажа и коляно! Ето! Доволен ли си?
– Хмм…
Тя сложи ръце на кръста си.
– Или се съгласяваш, или си тръгвам.
– Не! – Сам се пресегна към нея и я хвана за рамото, сякаш тя наистина беше тръгнала някъде. – Добре, печелиш, шейа! – въздъхна театрално, след което се приведе към нея и прошепна: – Каллас.
– Каллас. – повтори почти беззвучно тя.
Сам не мислеше, че само една нейна дума ще е достатъчна да разтърси света му, след което да го измести и да го направи по-… светъл. Онова усещане дълбоко в гърдите му, което се появяваше всеки път, когато тя му кажеше, че го обича или когато му се усмихне, сега се появи, изненадвайки го със силата си. Древната дума, казана за него. Той се ухили широко, глупашки и я прегърна.
– Повтори я.
– Каллас. – повтори с готовност. Усмивката му стана дори по-широка, подхранвайки нейната. Онова странно гъделичкане, което бе усетила в гърдите си, когато двамата се врекоха един на друг преди малко, сега се завърна. Сякаш Боговете наистина слушаха. Лизи улови погледа на Сам, чудейки се дали и той чувства нещо подобно. Прегърна го през врата и каза: – Ти си моят каллас, Сам.
– Само твой, каллис. – обеща й, преди да се наведе и да я целуне.