Светът мигом изчезна, събирайки се единствено в усещането за нея. Нищо друго нямаше значение – само това, че е тук, при него, че са заедно. Сякаш след цяла вечност Сам успя да се насили да прекъсне целувката, накъсвайки я на няколко малки, между които успя да я попита:
– Това значи ли, че ще ми покажеш повече от коляно?
Елизабет се засмя.
– Да. Рамо!
– Струваше си! – обяви тържествено и отново я целуна.
– Продължавай така, – каза му тя, подръпвайки закачливо устната му със зъби. – и може да видиш и някоя ключица.
– Само да я видя? – попита я, като в същото време хвана нежно брадичката й и наклони главата й на една страна, захапвайки шията й.
Приятната тръпка накара Лизи да свие пръсти и да стисне яката му.
– Може би и някоя целувка. – прошепна пресипнало.
Сам продължи да обсипва шията й с целувки, а после премина и към обещаното рамо, преди ръката му да се плъзне по нейната и да я вдигне нагоре, докосвайки съвсем внимателно наранената й длан.
– Какво се случи, амара?
Елизабет не разбра веднага за какво точно я пита, твърде разсеяна от устните и пръстите му. А когато се усети, й се прииска да му каже, че не е важно или да го излъже, че се е спънала. Само че когато той целуна съвсем нежно розовата нова кожа, оформила се на мястото на раните, промърмори:
– Носех шишенцето със сместа против демони, за която ти казах. Видях фрагмента от душата ти на шията й. – Сам застина неподвижен, а тя сведе глава. – Ядосах се и стиснах. Трябваше да я замеря с него.
Сам отново целуна дланта й, задържайки устните си до изранената кожа. Беше си причинила това заради него. Още не можеше да повярва, че неговата амара се беше приготвила да се хвърли в битка, от която не знаеше дали ще излезе жива, за да може той да е свободен. Нямаше как да не се запита с какво изобщо е заслужил такава невероятна жена да избере точно него и да е готова на всичко това. Отново целуна дланта й, преди да вдигне поглед към лицето й. Тя го наблюдаваше внимателно, а в очите й проблясваха сини искри от яд за изпуснатия шанс да нападне Малора, загатвайки, че нежното цвете е и опасно. Много по-опасно, отколкото дори самият той беше предполагал.
– Съжалявам, амара. – каза тихо. Атмата превърна очите й в син пламък, но преди тя да е успяла да каже каквото и да е, той продължи: – Следващият път ще успеем.
– Знам. С Чарли дори имаме идея как. – каза му Лизи и се усмихна дяволито. – Може да ти я споделя, ако искаш?
За няколко мига Сам беше повече от раздвоен. Не желаеше дори да мисли за вещицата, докато Лизи е в ръцете му, но в същото време му се искаше и да научи какво са планирали, особено след като тя го гледаше така палаво. Моментното му колебание не й убягна и усмивката й стана дори още по-хитра, когато той каза:
– Искам.
– Колко много?
– Много.
Лизи прокара пръст по гърлото му и надолу по гърдите и корема му.
– Достатъчно, че да ми покажеш и ти рамо? – попита го закачливо.
– Дори нещо повече. – отговори й с усмивка, а тялото му потръпна от докосването й.
Тя стигна ръба на ризата му и пъхна ръка отдолу. Нощта бе започнала да захладнява, но кожата му пареше.
– Като например? – попита го.
– Лакътя ми. – отговори й пресипнало.
Лизи се ухили и плъзна ръката си нагоре по корема му, като така повдигна ризата му и започна бавно да разкрива стегнатите мускули отдолу.
– Страхотна оферта. – каза му. – Но за да знам дали наистина си струва, ще трябва да го сравня с останалото.
– Ще е нужно. – съгласи се с нея и припряно издърпа ризата през главата си и я хвърли на земята: – Сравнявай, каллис.
Елизабет прехапа устна, докато жадно плъзгаше поглед по него. Бледата светлина на амарите задълбочаваше сенките, подчертавайки релефите на корема и гърдите му. Никога нямаше да свикне с това колко е красив. Имаше толкова груба сила в тялото му, толкова мощ и увереност във всяко негово движение. Изглеждаше създаден за битки, за насилие, за победи. И въпреки това дланта й, съвсем малка и бледа върху смуглата му кожа, го караше да стои притихнал, чакащ тя да реши какво да прави с него.
Така че тя го целуна. Точно над сърцето му, което сега биеше бясно. Кожата му настръхна, а тя бавно се премести от другата страна. А после към основата на врата му, където нежно засмука. Пръстите й лакомо изследваха всеки изваян контур, плъзнаха се по кръста му, нагоре по гърба му. Докато повдигне едната му ръка, Елизабет вече знаеше, че търпението му е на привършване. Точно заради това, след като целуна лакътя му, го погледна и се усмихна дяволито.
– Все още не мога да реша. Ще ми трябва по-обстойно сравнение.
Сам преглътна с мъка. Не подозираше, че притежава толкова воля до този момент. Пръстите й разпращаха тръпки по цялото му тяло. Устните й го предизвикваха да я вземе. Учестеното й дишане и поруменелите страни го изкушаваха до краен предел. Само че той не помръдна. В настъпилата тишина звуците от празненството долитаха приглушено и в тяхната градина, а Сам чакаше да види какво още ще направи тя. Лизи обаче искаше да го убие, защото не помръдваше и мускул, за да го докосне и да открие още от него, както беше казала, че иска. Убиецът изръмжа тихо, преди да изгуби търпение. Сграбчи я за раменете и я придърпа към себе си. Впи жадно устни в нейните, докато ръцете му най-сетне започнаха да се плъзгат по съвършеното й тяло.
– Ще сравняваш. – каза й гърлено.
Елизабет обви ръце около врата му с тих стон, който завъртя главата му. На китката й мерна за момент гривната, която й даде, и собственическото чувство избухна в гърдите му. Негова. Беше само и единствено негова.
Изведнъж всичко изгуби значение. Единствено, което имаше смисъл, бе жената в ръцете му. Сам спусна ръце надолу и сграбчи дупето й, повдигайки я. Тя простена отново в устата му и с не по-малко страст заби нокти в раменете му в опит да го приближи повече към себе си. Сам изръмжа тихо и започна да я избутва към стената.
И тогава усещането, че трябва да бъде някъде другаде, издърпа земята изпод краката му. Светът се върна рязко на фокус. Нощта стана по-тъмна, а светлината на амарите – по-бледа.
Сам изруга на ум. Притисна Елизабет по-силно към себе си, а после се постара с няколко по-нежни целувки да прекрати това, което иначе щеше да се случи между тях. Когато постави ръце на рамената й и се отдръпна от нея, тя отвори безумно сините си очи и го погледна объркано, преди реалността да помрачи и нейния поглед.
– Не. – прошепна тя умолително и поклати глава. – Не сега.
– Съжалявам. Трябва да отида. – Сам ненавиждаше всяка една дума, излязла от устата му. – Пускането на фенерите ще започне всеки момент. Сигурно ме вика за това. Но ще се върна, каллис. След фенерите официалната част приключва. Няма да съм й необходим повече и ще се върна.
Първата мисъл в главата на Елизабет бе грозна – как нямаше да му се налага да ходи никъде, ако не бе защитавал проклетата вещица днес. Втората не бе много по-добра – че не може да й обещае и че не иска да се чувства повече като другата жена. Особено когато двамата практически се бяха сгодили преди малко. И наистина ли очакваше от нея просто да стои в проклетата градина с часове? Сама? Докато той отново е с нея?
Облиза устни и запази всичко това за себе си обаче. Сам нямаше избор и не го искаше дори повече от нея. И нямаше да продължава още дълго. Обгърна тялото си с ръце, внезапно усетила нощния хлад, и си го повтори още няколко пъти, преди най-накрая да кимне леко.
– Добре. – насили се да каже.
Сам виждаше, че нищо не е добре. Не искаше да я оставя точно сега. Всъщност не искаше никога да я оставя, само че нишката на заповедта на вещицата се превърна в дебело въже, което заплашваше да го изтръгне от тялото му, ако й се противопоставя още дълго. Сам потрепна и стисна юмруци.
– Ще остана само за фенерите. – Фенерите, които тя бе мечтала да види. Които той бе искал да пуснат заедно. Имаше чувството, че някой завъртя кама в гърдите му. – При първа възможност ще се върна при теб.
Тя не отвърна. Болеше го да я гледа така, свита, обвила ръце около себе си и със сведена глава, за да не го погледне. Чудеше се дали ще му хареса това, което ще види в погледа й и дали презрението ще е там, след като до преди малко го беше гледала с любов. Истината беше, че не искаше никога да научи отговора на този въпрос.
Нов импулс на заповедта. Сам стисна зъби. Осъзна, че няма да успее да се отдалечи достатъчно, за да скрие това тяло – не и ако иска да стигне навреме до Ираж. Щеше да му се наложи да го остави тук. Пред Елизабет.
Никога не си бе позволявал да й покаже това. Не искаше да й напомня, че Сам Казра е всъщност един труп, който той носи като костюм. Но сега нямаше избор. Отиде до стената, където беше смятал да вземе Лизи, и седна на земята сред амарите. Погледна към девойката, след което затвори очи и просто напусна тялото.
Усети я тогава. Горчивата, остра нотка в аромата й. Гневът и болката, които бе усещал в началото, когато я измъчваше в сънищата и после – когато вещицата му нареди да я пребие. Когато се чудеше защо й го причинява и как да го накара да спре.
Не го беше очаквал. Когато Малора го беше извикала предния път, бе в тялото, а след това Елизабет никога не бе повдигнала темата. Сам я бе оставил. Защото искаше да продължават да се преструват, че вещицата я няма, или защото се боеше, че ще открие точно това – че да го вижда да отива при нея има същия ефект като часове мъчения – в крайна сметка нямаше значение. Трябваше да говори с нея.
Усети се, че почти се бе приближил до Лизи сега, когато заповедта впи нокти в същността му и дръпна с всички сили. Сам благодари на Боговете, че като Силуета нямаше истинско лице и тя не можа да види гримасата му.
Времето му бе свършило.
– Съжалявам, Елизабет. Ще се върна. – обеща й отново, преди да се разтвори в сенките.
И докато се придвижваше през хладния, режещ мрак, се закле – пред Боговете, Луната, амарите и дори проклетите джирди. Щеше да се освободи. И щеше да разкъса Малора с голи ръце.

Елизабет не помръдна, а междувременно сърцето й заплашваше да счупи ребрата й. Не можеше да откъсне очи от Сам. Той умееше да стои съвършено неподвижен, но никога не го бе виждала толкова отпуснат. Като някаква играчка, захвърлена до стената. Напълно лишена от живот.
Защото онова пред нея бе тъкмо това – мъртво. Просто едно тяло.
Лизи го знаеше, няколко пъти бе уверявала Сам, че обича него – Силуета – но да го види сега така, събуди в нея страх, какъвто не помнеше да е изпитвала. Нещо първично, което заплашваше да я погълне цяла, да строши костите й, да я разкъса отвътре и да я изплюе по-малко, отколкото бе била преди минута. Защото част от нея щеше да лежи до тялото. Всички мечти, едно цяло възможно бъдеще – всичко щеше да изгние в земята заедно с него.
Елизабет притисна ръка към гърдите си, сякаш можеше да улови сърцето си и да го накара да поспре за секунда, за да й позволи да си поеме дъх.
– Това е тяло. – промълви с пресъхнала уста. – Това не е Сам. Просто тяло.
Нямаше представа колко дълго стоеше там и повтаряше тези думи отново и отново, но след известно време осъзна, че с всяко повторение пулсът й се забавяше, а тревогата бавно напускаше мускулите й.
Сам не беше тук. Беше при Велахе, но беше жив. Щеше да се върне. Щеше отново да го прегърне и да го целуне. Съвсем скоро отново щеше да чуе гласа му и да се смее на нещо, което е казал.
– Сам не е тук. – прошепна. – Сам е добре
Елизабет си пое дъх и бавно го издиша. Добре, че той наистина не бе тук да наблюдава паниката й. Тя знаеше колко му тежи, че си няма собствено тяло. Щеше да се чувства ужасно, ако научеше каква реакция е предизвикал у нея, независимо, че причината бе съвсем друга.
Лизи изгледа обвивката. Отказваше да мисли за нея като за труп. Просто риза. Девойката не за пръв път се зачуди как щеше да приеме, когато тази се износеше и той трябваше да облече друга. Щеше ли да й бъде трудно да чува непознат глас и да вижда други очи? Да я прегръщат различни ръце? Само идеята да бъде докосвана от друг мъж събуждаше за бунт всяка клетка в тялото й, но онова нямаше да е друг мъж, а Сам.
Елизабет въздъхна тихо, вдигна захвърлената му риза от земята и след кратко колебание се приближи до тялото. Постоя така до него, изучавайки чертите му. Дори в съня си убиецът й не бе толкова… спокоен. Винаги имаше някакво напрежение около очите му, сякаш се мъчеше да разреши някакъв проблем.
Тя въздъхна отново и седна, облягайки се на стената до него. Покри го с ризата, макар да знаеше, че няма никакво значение, а после, малко плахо, докосна ръката му. Кожата му още бе топла. Лизи погледна към червените анджари на китките им и се усмихна криво.
– Мислиш ли, че някога ще бъде нормално? Просто аз и ти. Без да сместваме годеж между опит за убийство и скандал.
Той, естествено, не й отговори и тя облегна глава на стената. Бавно, съвсем бавно, над покрива на къщата започнаха да се издигат блещукащи разноцветни кълбета. Фенерите, осъзна тя в същия момент, в който си даде сметка и че градът бе притихнал. Глъчката и музиката липсваше, сякаш музикантите и празнуващите се бяха залисали в гледката на хилядите светлинки, които се носеха в далечината към пълната Луна, която грееше като самотна перла насред море от мрак. Всяка от тях носеше мечтите и желанията на човек, всичките танцуващи към небесата с надеждата Боговете да ги получат и да благословят собствениците им.
Лизи нямаше фенер, но се надяваше някой да чуе тихата й молитва. Сам, Чарли и Рамая да бъдат живи и здрави. И ако Боговете имаха някакво желание да се отърват от демоните, да знаят, че Елизабет е техния човек, така че ще им бъде благодарна, ако й ударят едно рамо.
През следващите минути тя остана загледана във фенерите, почти хипнотизирана от плавният им полет. Градът пък постепенно започваше да се събужда от своя транс, гласовете и радостните възгласи отново изместиха нощната тишина. Не трябваше да остава още много, докато Сам се върне. Фактът, че бе оставил тялото си тук, я навеждаше на мисълта, че къщата може и да е негова. Двамата трябваше да се върнат в апартамента и да проверят как е Гириш, но можеха да си откраднат поне час тук, нали?
Писък, който нямаше нищо общо с веселието, проряза нощта. Елизабет се надигна и започна да се ослушва. Крясъци зазвучаха от цял Ан Налат. Далечни и съвсем наблизо, всеки от тях първичен и изпълнен с чист ужас. И тогава пронизителен звук заглуши всичко и я накара с гримаса да притисне ушите си, докато изтегляше атмата от сетивата си. Сирена. Но не Мъртвешката, която звучеше при откриването на труп. Тази беше много по-остра и носеше магия в себе си. Магия, която действаше на нещо вътре и те заставяше да бягаш, да търсиш убежище.
Елизабет се беше обърнала отново към тялото на Сам с идеята да го извлече в къщата и да заключи всички врати и кепенци. Никога нямаше да си обясни какво точно я накара да погледне към небето в този момент, но тогава ги видя.
Светлината на фенерите осветяваше бледата им кожа. Хвърляше сенки по грозните им, слаби тела, по щръкналите ребра. Прозираше през ципестите им крила.
Мори.