Aug 30, 2023, 9:45 AM

 Нечистите – 46.6 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
371 0 0
Multi-part work « to contents
10 мин reading

В гърдите й напираше писък, но сякаш някой бе изтеглил всичкия въздух и тя не можеше да си поеме дъх. По периферията на зрението й започна да пулсира леден мрак, който се вклини в плътта й, направи крайниците й тежки и студени.
Писъците на града се смесиха с онези от балната зала в Рива. Бяха едновременно далеч и близо. Елизабет бе едновременно и тук, и там. Искаше да избяга, но не можеше да помръдне, да откъсне поглед.
Като грабливи птици, морите се спускаха надолу, а след малко изплуваха отново над улиците, понесли улова си. Лунните лъчи правеха кръвта черна като мастило. Беше въпрос на минути да се опитат да грабнат и тях двамата със Сам.
Сам.
Мисълта за него бе като стрела, която пропука паниката й.
Елизабет си пое дълбока, жадна глътка въздух. Мракът започна да се отдръпва от зрението й, но остана да танцува на ръба, готов да я изтегли отново в дълбините на кошмарите, които все още я преследваха. Не можеше да му позволи. Тя обърна лице към отпуснатото тяло до нея. Вгледа се в познатите черти и си представи гласът му. “Амара,” щеше да й каже, “дишай. Вече няма защо да се страхуваш от тях.” Той се бе уверил в това. Бе я научил. Бе й показал всяко слабо място.
Елизабет вдиша пак, този път преднамерено бавно. Погледна отново към небето. Страхът бе като скреж в дробовете й, докато броеше стрелкащите се в нощта фигури.
Ако бе права, тази къща принадлежеше на Сам, което значеше, че по всяка вероятност е защитена от заклинания и тук е в безопасност, но тя не можеше да бъде сигурна. Той държеше на това тяло. Трябваше да го скрие.
Изправи се и няколко мига се чуди как, нечистите да го вземат, ще успее да изтегли огромния мъж до вратата. После хвърли поглед към морите във въздуха и се зае за работа. Възможно най-внимателно събори тялото, така че да легне на една страна, след което го прекрачи, застана зад него и го избута малко напред. Катурна го по гръб, разкърши рамене и го хвана под мишниците. Започна да го тегли, а онези пет-шест метра до къщата съвсем спокойно можеха да бъдат и шест километра. Петите й затъваха в меката почва на градината, а докато стигне каменната пътечка, цялата трепереше. Една мора прелетя ниско над къщата и Елизабет се сви на земята със задавен вик. Бе покрила Сам с тялото си толкова, колкото и несъзнателно търсеше закрила от него. Остана така няколко секунди, преди да се усети, че никой не ги напада. Преглътна сълзите си, изправи се и продължи да го тегли. Бе малко по-лесно по пътеката, но въпреки това по едно време краката й просто отказаха и тя падна по задник със Сам отпуснат върху прасците й. Избърса потта от лицето си. Искаше й се просто да си остане там, но крясъците на хората не спираха. Трябваше да се стегне, да го прибере на безопасно място и да се опита да помогне. Идеята да се изправи срещу съществата я изпълваше с ужас и съвсем стопяваше желанието й да помръдне, но Лизи знаеше, че ще се мрази, ако се предаде пред страха. По силите й беше да помогне. Трябваше да го стори.
Изправи се отново на крака и пак подхвана Сам под мишниците. Имаше чувството, че са минали години, преди да стигне прага на къщата. Там малко безцеремонно пусна тялото и се хвана за кръста, дишайки тежко. Направи гримаса, като осъзна, че дрехите му са разкъсани и кални, а кожата му бе покрита с множество дребни драскотини. Не беше изключено да има и някоя цицина.
– Но поне няма да бъдеш изяден от мора. – каза му задъхано.
Вдигна лице към небето. Защитниците на Ан Налат най-накрая се бяха мобилизирали и сега в небето летяха и огнени кълба, които преследваха морите. Зачуди се какво беше станало с магическата мрежа над града, която трябваше да предотвратява подобни нападения, но после се сети как по-рано днес Чарли бе казал, че нещо не е наред с нея. Нямаше никаква загадка тук. Велахе трябваше да е планирала всичко това. Само че с каква цел? Да дестабилизира някак властта, като покаже, че а’азвамът не може да защити собствените си хора? Или доста по-пряко – като директно се отърве от всеки, когото смята за конкуренция?
Стисна устни, прекрачи Сам и застана пред вратата. Не носеше шперцовете си, защото не бе смятала, че днес ще й се налага да разбива врати, затова разчопли една от раните по дланта си и изтегли малко кръв, с която да разбие ключалката. Контролът над атмата й не бе много добър в момента и в резултат тънката струйка трепереше и се гънеше. Лизи изпуфтя изнервено и реши все пак да изпробва дръжката. За нейна изненада вратата се отвори.
Момичето влезе в тъмното фоайе и се ослуша. След като не чу никакви други звуци освен от часовник някъде в къщата, се върна при Сам, прихвана го отново и с просъскани през зъби ругатни го изтегли вътре. Остави го да лежи на пода и се опря на стената до вратата, чакайки пулсът й да се успокои малко. Или поне това бе оправданието. Истината беше, че се опитваше да събере кураж да излезе отново навън.
Погледна към Сам и се зачуди дали е знаел, че това ще се случи днес. Още щом мисълта мина през съзнанието й, Лизи я отхвърли. Ако бе имал дори бегла идея, щеше да се увери, че тя ще е добре защитена. А онова, което Ка’Раим разбираше под сносна защита, включваше пребиваването й в някое обезопасено с магия мазе далеч, далеч от Ан Налат. Никога нямаше да й позволи да се разхожда в града, ако подозираше някаква опасност. И вероятно щеше да й е ядосан отново, когато осъзнае, че тя се връща към центъра. Едва ли щеше да е изненадан обаче. Рамая беше там. И дори и принцесата да бе защитавана от гвардията, имаше доста добър шанс войниците да са под контрола на Велахе и да не си помръднат пръста, за да предпазят нея или семейството й. Нямаше как да разчита и на Сам. Трябваше да иде.
Пое си дъх и бавно го издиша.
Беше време.
Затвори вратата и изтича до улицата. Хората се щураха на посоки, свираха се по ъглите или се тъпчеха в заведенията и магазините, а веднъж видя няколко мъже да се опитват да разбият вратата на къща. Никой не бягаше надолу, но и никой нито се опита да я спре, нито й обърна внимание.
Морите бяха спрели да се стрелкат произволно над града. Можеше да ги види как са се събрали като черен рояк около магическата кула, където бе и а’азвамът. Огромна бариера се спускаше от върха й и се диплеше като воал от звезди, удрян отново и отново от съществата, които се мъчеха да пробият. Съвсем скоро обаче й се наложи да внимава къде бяга и да избягва каретите, които летяха една след друга по улицата. От страните им висяха хора и се държаха с всички сили, отправили погледи към небето.
Някъде пред нея се чу крясък, а след това измъчено цвилене и трясък. Още викове. Дробовете й вече горяха, но тя си наложи да тича по-бързо.
Първо видя мората, която бе заровила ръце до лакти в гръдния кош на падналия на земята до обърнатата карета кон. След това забеляза другата, която се пресягаше през прозореца на вратата, но дългите й нокти се заплитаха в тънката завеса. Тя изкрещя и изтръгна цялата врата, захвърляйки я настрани, преди да се напъха вътре. Писъци.
Морите се вълнуваха само от едно нещо – храна, бе й казал Сам. Докато се занимаваха с ядене, нямаше да те закачат, ако ти не ги закачаш. С тези мисли на ум, Елизабет заобиколи коня и се спусна към каретата. Изтегли се по колелата й и се покатери на страната й до вратата, тъкмо когато мората изпълзя отвътре.
Лизи бе неспособна да направи друго, освен да зяпа с широко отворени от страх очи бледото лице и тези отразяващи светлината от луната и атешите очи. От устата, пълна с ред остри, нащърбени зъби, се носеше миризмата на смърт и гнила плът. Брадичката и шията й бяха мокри от червена кръв. С кокалестите си, дълги ръце стискаше до отпуснатите си гърди парче месо, парче от човек, по което все още имаше късове зелена коприна от дрехите, с които е бил облечен.
Мората й изсъска и се набра още малко. Плясна веднъж с ципестите си, почти прозрачни крила и вятърът от тях бе нещото, което най-накрая накара Елизабет да се размърда. Не можеше да позволи на съществото да избяга.
Сам й бе казал да избягва да атакува гръдния им кош, освен ако не е с меч, защото ребрата им са широки и се застъпват едно с друго, за да предпазят сърцата им. Ставите и костиците по крилата им бяха лесни за прекършване. Но той я бе научил да се цели в нещо друго и сега, без да си дава време да се замисля, Елизабет издърпа иглата от косата си. Преди кичурите й да се разпилеят по рамената й, тя я заби в ухото й и подаде атма към магическия метал. Сабята прониза главата й и излезе от другата страна. Мората посегна към нея с острите си нокти, но движението беше вяло, а в следващия миг съществото избухна в облак от сребристи искри. Черната перла падна в тъмната вътрешност на каретата.
Гърдите на Елизабет се надигаха и спускаха толкова бързо, че почти я болеше. Беше успяла! Беше убила едно от тези чудовища съвсем сама. В реалността! Ухили се широко и побърза да трансформира сабята обратно в игла за коса. Надникна в каретата, като подсили зрението си с атма. Мъж и жена лежаха на куп един върху друг на дъното. Не помръдваха. Зеленото сари на жената бе покафеняло от кръв. Лицето на мъжа бе обезобразено до неузнаваемост от зъби и нокти, които бяха откъснали най-крехките късове.
Очакваше да намери труп вътре и въпреки това вината, че е закъсняла, я жегна. Гърлото й се сви и тя стисна устни, насочвайки вниманието си върху другата мора, която продължаваше лакомо да разкъсва корема на коня. Погледна зад себе си към опашката от карети, която бе заседнала на улицата. Тези отпред виждаха какво се случва, но нямаше как да обърнат и да продължат по някоя от страничните улички. Хората, накацали по страните им, не смееха да се разбягат, за да се скрият, а дърпаха вратите и се опитваха да се натъпчат при благородниците вътре, които не искаха да ги пуснат.
Накъде назад в колоната проехтя гърмеж от огнено заклинание. Мората надигна глава и погледът й попадна право върху Елизабет. Лизи видя момента, в който реши да я направи своя нова плячка. Щеше да я убие преди това. Изправи се и се затича към ръба, разчопляйки в движение дланта си, за да изтегли кръв и да я атакува, но трябваше рязко да спре, когато огнена вихрушка полетя от сенчестите ъгли на сградата встрани и се вряза в кльощавото, бледо тяло на мората. Пламъците я обгърнаха за секунди, без да поразят нищо наоколо, без да опърлят дори коня в краката й. Елизабет първо се зарадва, че някак се е натъкнала на Чарли. После видя Финиан да пристъпва в светлината на атешите, следван от огромната фигура на Калуш.
Подкрепленията на Калахан най-накрая бяха дошли в Хайрани.
Мората се опита да полети, но като хартия, полазена от пламък, крилата й започнаха да горят. Няколко секунди по-късно тялото й бе изядено от огъня и формата й се разтвори.
Елизабет не почака страшниците да прекъснат заклинанията или да ги обърнат срещу нея. Скочи от каретата и веднага започна да тича към площада.
– Преместете каретата, за да отворите улицата! – подвикна през рамо.
– Къде си мислиш, че отиваш, Шей?! – чу раздразнения глас на Калахан след себе си.
Вместо да отговори, тя се шмугна между заседналите карети, разчитайки, че страшниците не искаха да я заловят достатъчно, че да рискуват да наранят невинни хора.

» next part...

© Лесли All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??