Ан Налат бе замлъкнал.
Какафонията от музика и човешки гласове, която Елизабет бе започнала да приема като пулса на града, сега я нямаше. Магазините и сергиите бяха затворени. Дори вратите на някои странноприемници стояха заключени, макар че точно днес се стичаха хора от целия Лунарат.
Като призраци, хората ходеха мълчаливо със сведени глави. Повечето бяха облечени в червените траурни оттенъци на лунното затъмнение, но немалко носеха просто каквито чисти и представителни дрехи имаха. Единственият шум идваше от крачките им, като поток от печал, който бавно и търпеливо чакаше реда си да се слее с реката, която течеше по главните улици.
Лизи и Сам бяха част от него. Той беше казал, че ще я изпрати поне до площада, за да не я смачкат, но може би за пръв път всъщност нямаше за какво да се тревожи. Никой не бързаше за никъде, всеки вглъбен в собствената си мъка от собствената си загуба и тази на а‘азвамът.
Следите от нападението на морите все още не бяха изличени. Елизабет знаеше, че положен ...