Сам трябваше да я чака горе-долу на същото място, където се разделиха по-рано, така че тя започна да се оглежда и да го търси, като не пропускаше да погледне и нагоре към покривите на сградите.
„Имаш опашка.“
Гласът му в главата й я стресна, а после значението на думите му я накара да почувства хлад. Понечи да погледне назад.
„Недей.“ – спря я той. – „Не се обръщай и не се оглеждай. Върви накъдето ти кажа.“
„Да вървя?“ – повтори глупаво, издавайки тревогата си от ситуацията. – „Ще се опитаме да им избягаме ли?“
„Завий в следващата пряка.“
Това не й отговаряше на въпроса изобщо, помисли си кисело, докато изпълняваше заръката. Фактът, че явно бе достатъчно близо, за да я вижда обаче, й позволяваше да диша по-леко. Спокойният му глас в главата й, докато я насочваше по лабиринта на уличките на Ан Налат, й помогна да се отърве от остатъка от първичната си реакция на страх. С всяка следваща крачка обаче раздразнението й започваше да надига все повече глава. Не можеше ли да си покаже носа нав ...