„Шейа, какво си мислиш, че правиш?“
Елизабет се зачуди как така черната фигура се е озовала в пустинята. После отвори очи и осъзна, че е в кръга светлина, а горещият вятър и пясъка идват от тъмнината отвъд. Мрачният силует се отдели от нея, късайки с лекота лепкавите нишки, които се опитваха да го задържат вътре.
– Казвам се Шей – изграчи тя и покри очите си с ръка. Дори в съня изтощението от дните в пустошта не я напускаше.
„Повече ти приляга „глупачка“. Само кръгъл идиот се разхожда на слънце в пустинята. Можеш да умреш така.“
Елизабет се засмя – не можа да се сдържи.
– Какво ти пука? Убиваш ме тук всеки път, щом затворя очи!
„Това е различно.“
– Защото ти го правиш? – погледна го тя.
Фигурата се запъна. Мастилените вихри, които трябваше да са лицето му, се задвижиха по-бързо.
„Всъщност не съм те докоснал с пръст“ – обяви накрая.
– Не, само насъскваш чудовищата си и мъртвите ми приятелки – озъби му се и го изгледа толкова високомерно, колкото можеше, докато си лежи на земята. – Защо веднъж не си свършиш сам мръсната работа? Страхливец.
Той не отговори. Елизабет беше абсолютно убедена, че това ще ѝ излезе скъпо, но си струваше само за това веднъж да го остави без думи. Беше й омръзнало до гуша непрекъснато да се страхува и да бяга, а още повече й бе писнало от този идиот, който не правеше нищо друго, освен да я измъчва и да говори мистериозни глупости нощ след нощ без абсолютно никаква причина. Не можеше да си почине дори в сънищата си заради него! Сякаш не й стигаха всичките чудесни неща, които й се случваха, като е будна!
Точно заради това, когато силуетът продължи да стърчи мълчаливо, явно решен да я измъчва с очакване на гадостите, които щеше да й причини, тя се изправи тромаво и изкуцука до него.
– Какво? Не знаеш откъде да започнеш ли? – изсъска му. В ръката й изведнъж се появи железният й прът. Лизи не я интересуваше как, нито че металът е тъмночервен и матов – само, че е тук. Развъртя го и му предложи войнствено: – Мога да ти покажа нагледен пример.
И тогава се случи нещо по-ужасяващо от всичко, което силуетът бе правил до момента. Чернилката на лицето му се разтвори, разкривайки ред бели, много остри зъби.
Усмихваше се. Мракът й се усмихваше.
Лизи му отвърна със същата зъбата усмивка и стисна пръта по-здраво.
„Времето ни изтече, шейа хасса. Може би следващия път. Не си прави повече разходки през деня.“
– Как ме нарече? – наостри се, напълно сигурна, че я е обидил.
Сънят се разтвори.

Някой я стискаше за челюстта, така че тя не можеше да затвори устата си. Елизабет стреснато отвори очи тъкмо навреме, за да види как една груба ръка принася гърчещ се блестящ червей към лицето й, а после го завира чак в гърлото й, изжулвайки небцето и езика й с нокът. Елизабет се закашля, направи немощен опит да завърти глава, но ръката се притисна към носа и устата й и не помръдна от там, докато тя не преглътна. Можеше да усети как червеят шава по пътя надолу. Повдигна й се и започна да се дави, но на пясъка повърна само малко стомашен сок. Фантомът вече беше някъде в нея.
Лизи заруга паникьосано и скочи на крака. Споменът за семейството, което бяха срещнали на онази почивка, за съществото, което бе видяла, вкопчено в мъжа, и как по-късно научиха, че е убил жена си и дъщеря си, я накара да изтръпне. Не искаше да завърши така! След всичко, което преживя, не искаше да полудее, обсебена от фантом! Прекара разтреперана ръка през косата си и се завъртя към виновника.
Мъжът беше възрастен. Носеше изцапани и твърде широки дрехи, които почти се свличаха от тялото му – синя риза, избеляла и изтъняла от носене, и наръфан по краищата сивкав панталон. Беше бос. Прошарената му, сплъстена от мръсотия брада почти успяваше да скрие колко слабо е смуглото му лице. Едното му око бе замъглено и сляпо. Вонеше ужасно. Точно както килията й в Рива миришеше накрая – на боклук, човешки нечистотии и някой и друг умрял плъх. От мисълта, че току-що си беше заврял в устата й един от кривите си пръсти и я беше издраскал с дългите си нокти, под които се виждаше чернилка, се преви на две и повърна още жлъчка. Обърса уста в ръкава си и с две крачки се озова до мъжа. Той й се хилеше беззъбо. Елизабет го блъсна в гърдите разярено.
– Нещастник! – развика му се и го бутна пак. Той падна тежко на земята, но усмивката му не изчезна. – Какво се хилиш?! Знаеш ли какво направи?!
Мъжът отвори и затвори уста няколко пъти, сякаш се опитваше да си спомни как да говори. Накрая произнесе трудно и с тежък акцент:
– Не…Боли?
– Сега ще те заболи! – обеща му се и пристъпи към него.
– Не. Няма… Болка? Здрава?
– Естествено, че н… – започна да вика, но се спря.
Докосна внимателно ребрата си. Болката в тях се беше превърнала в нещо постоянно, с което непрекъснато трябваше да се съобразява. Всяко по-рязко движение я провокираше, а през последните няколко дни от точно такива движения зависеше дали ще оцелее, така че бързо се бе научила да я игнорира, доколкото изобщо беше възможно. Сега обаче я нямаше. Всъщност всичките й болежки бяха изчезнали. Изкуши се да повдигне дрехите си, за да види дали синините са там, но с хилещият й се насреща мъж се задоволи само с това да установи, че устните й вече не са напукани.
Как, в името на Боговете?
– Фантоми… Лекува…Теб – каза мъжът.
Елизабет искаше да спори, но нямаше как – ефектът беше очевиден. Непознатият я беше излекувал. Гневът й се постопи достатъчно, че да го попита по-спокойно:
– Как е възможно? Някакъв специален фантом ли е?
– Ти… Сянка – отвърна той.
До тук с топенето на гнева й.
– Не съм никаква Сянка!
– Фантоми… Лекува… Сенки. Хубаво… Запомниш.
Сега пък и я поучаваше! Елизабет заклати глава. Това не беше възможно. Тя не беше чудовище. Може би просто имаше някакъв специален вид фантоми, които лекуваха. Франк също й бе носил…
Завъртя се и започна да се оглежда. От Франк нямаше и следа. Последно бе крещял в лицето й, а сега го нямаше.
– Да си виждал гарванът ми? – Елизабет се обърна отново към мъжа, който продължаваше да си седи на земята със застинала усмивка. Погледът му беше празен. – Черна птица? Ей толкова голяма?
Мъжът вдигна крив показалец, завъртя се тромаво и посочи зад себе си.
– Натам.
Отзад на главата му имаше огромна дупка, пълна с тлъсти личинки, които трептяха и мърдаха, докато лакомо поглъщаха плътта му. Мозъка му. Няколко се търкулнаха по рамото му и на земята, където се загърчиха.
Елизабет се постара да не се поддава на импулса да побегне на мига, но въпреки това отстъпи крачка назад. Това привлече вниманието му. Мъртвите му очи се впиха в нея. Как не бе забелязала досега, че не мигат?
– Отивай… Натам – каза й със странния си механичен глас.
Лизи облиза устни.
– Какво има натам?
– Отивай. Натам.
Тонът му стана по-твърд. Трупът ѝ нареждаше.
Тя кимна сковано. Нямаше абсолютно никакво намерение да спори с него. Щеше да се престори, че отива накъдето я насочва, а после щеше да заобиколи и да тръгне в която и да е друга посока.
– Отивам – каза му.
След кратко колебание се насили да извърви няколкото крачки до мъжа. Иглички боцкаха цялото й тяло, докато минаваше покрай него. Беше готова да доразмаже главата му с пръта, ако се опита да й направи нещо, но той само продължи да й се усмихва. Лизи забърза крачка, щом се разминаха. Едва се спираше да не забяга.
Рискува един последен поглед към мъртвеца.
Той й помахваше дружелюбно за довиждане.