В банята имаше място за точно четири дървени корита, разделени в собствени кабинки със заключващи се врати. Финиан влезе във всяка и огледа щателно абсолютно всичко, преди най-накрая да позволи на Елизабет да си избере една. Тя побърза да се шмугне в най-близката и да махне дрехите си. Почти се беше съблякла, когато осъзна, че не го беше чула да излиза.
– Тук ли си още? – попита го.
– Да – дойде спокойният му отговор.
– Бъди някъде другаде.
– Защо?
– Така.
– „Така“ не е отговор.
Елизабет се намръщи на вратата, представяйки си, че прогаря две дупки през нея към страшника.
– Не искам да ме слушаш как се къпя. Махни се!
Последва мълчание, а след това дълбока въздишка.
– Това е абсурдно – чу го да мърмори. После по-силно добави: – Добре. Ще те чакам отвън. Но ако отново се опиташ да избягаш, следващия път ще се къпеш на отворена врата, за да те наглеждам. Ясно?
– Ясно – изсумтя.
С по-голямо удоволствие беше яла развалената храна в тъмницата, но съгласието й поне го накара да си тръгне. Елизабет изчака да чуе как входната врата проскърцва, преди да продължи да се съблича. Беше решила първо да изпере дрехите си и да ги окачи на куките на вратата, за да изсъхнат. Имаше само един проблем – нямаше никаква представа какво точно да прави. У дома имаше слуги, които се занимаваха с тези неща и извън белите чаршафи по просторите, които бе мяркала в затънтената част на задния им двор, не беше виждала нищо друго, свързано с прането. Беше сигурна, че процеса включва вода и сапун, но не и какво да ги прави. В крайна сметка сложи запушалката на коритото и го напълни с достатъчно вода да покрие дрипите, а после започна да ги търка със сапуна. Парчето нямаше нищо общо с онези от Рива – миришеше странно и беше твърде голямо, за да го държи както трябва, но успяваше да свали мръсотията от дрехите, а и от ръцете й. Лизи не знаеше кое е по-изненадана да види – истинските цветове на ризата и панталона, които Меридит й беше заела, или колко бяла всъщност е кожата й под слоя пясък и прах.
След като не се сети какво повече да направи, изплакна дрехите и ги окачи да съхнат. Съмняваше се да им се получи, преди тя да се е изкъпала, но ако постоеше на двора под жаркото слънце, за половин час всичко щеше да е напълно сухо.
Не се беше шегувала, като каза на Финиан, че ще я чака дълго да излезе. Можеше да приключи всичко, като само се изкъпе под душа, но след като свали всичката гадост от себе си, не можа да се сдържи. Заглуши усещането за вина, че разхищава по този начин така ценната вода, напълни коритото и с въздишка се отпусна. Забрани си да мисли за каквото и да е. Никакви страшници, мошеници или коняри, които по-скоро изглеждаха способни да изядат конете, отколкото да се грижат за тях. Никакви планове как да избяга. И без това не можеше да иде никъде, без поне да има някакви документи, така че затвори очи и се приготви да остане тук, докато Финиан не я извика, или докато не се спаружи съвсем.
За няколко прекрасни минути в банята цареше почти пълна тишина. Все още беше сравнително рано, така че звуците, идващи от задния двор на странноприемницата през малкото прозорче високо горе на стената, бяха съвсем пренебрежими. За момент я жегна тревога, че страшникът може да наднича от там, но един бърз поглед я увери, че е сама.
Затвори очи, наслаждавайки се на уединението.Човек би казал, че в пустинята би трябвало да й е омръзнало да е сама, но беше различно, когато не се боеше за живота си и се чувстваше в безопасност.
Сигурно трябваше доста да се е унесла, защото силното затваряне на вратата на една от другите кабинки я накара да подскочи стреснато. Миризмата на тютюн я накара да сбърчи нос недоволно и да се зачуди що за цигара трябва да пуши съседът й по корито, ако стигаше до нея през затворената врата.
– И толкова ли не може да издържи двадесет минути, без да пуши? – измърмори под нос, чудейки се дали да не си долее още вода. Нейната вече беше изстинала.
Миг по-късно на вратата й се почука леко и Елизабет прехапа устни засрамено. Не можеше да са я чули, нали? Пък и да бяха, тя говореше на ривски. Едва ли някой би я разбрал. Освен ако не беше Флетчър. Тази възможност някак си не я притесняваше особено обаче, понеже той не изглеждаше особено обидчив.
Почукването се повтори, малко по-силно този път. Несигурна точно какво да прави, Лизи каза:
– Заето е.
Не последва отговор. Тя се напрегна да чуе отдалечаващи се стъпки, но вместо това последва ново почукване. Може би не я бяха чули.
– Заето е! – викна този път.
Миризмата на тютюн стана толкова силна, че Лизи бе убедена, че който и да беше отвън, трябваше да издухва дима през ключалката или под вратата, само че нямаше никакви издайнически облачета – само засилващата се миризма. Беше все едно някой бе застанал до нея и пушеше нещо особено зловонно, което чак я задави.
– Може ли да отидеш другаде? – попита тя човека отвън.
В отговор последва шум като от нечии ръце, които се плъзгаха насам-натам по вратата. Елизабет се изправи в коритото. Цялата затрепери. Усещаше водата около глезените си като лед, затова направо стъпи на пода. Чувстваше се ужасно уязвима без дрехите си, но ръцете продължаваха да шават отвън. След кратко колебание, все пак се престраши да се пресегне към все още мокрите дрипи. Един силен, мощен удар по вратата я накара да отскочи назад.
– Какво правиш? – викна, надявайки се да звучи повече ядосана, отколкото уплашена.
Последва нов удар, който отекна из тясната кабинка.
– Престани!
Онзи отвън започна да натиска дръжката на вратата ядно, като едновременно с това не спираше да блъска по нея толкова силно, че Лизи беше убедена, че е въпрос на време да я разбие. Единствената мисъл в главата й беше, че все пак не се е отървала от силуета от сънищата й. Той й беше казал, че я иска и сега идваше за нея, а тя нямаше абсолютно нищо, с което да се защити.
– Калахан! – изпищя и се свря зад коритото. – Калахан, къде си, нечистите да те вземат!

Финиан беше направил две обиколки на банята отвън, преди да се увери, че единствените места за бягство са вратата и малките прозорчета, които бяха тесни и почти до тавана, така че вероятно Елизабет нямаше да успее да се промуши през някой от тях. За всеки случай страшникът застана така, че да може да следи всички възможни точки за бягство, и се подготви психически да изгори от слънцето по някое време, докато я чака. Още си спомняше как най-редовно закъсняваха, защото сестра му прекарваше часове в приготовления за най-обикновен обяд с братовчедите им, с които бяха отраснали заедно и с които се виждаха поне веднъж в седмицата. Елизабет не изглеждаше като някой, който да изпада в чак такива крайности, но пак беше жена, пък и поне го беше предупредила. Бавенето й в случая обаче бе добре дошло за него. Имаше нужда да се успокои, така че когато най-накрая седне да поговори с нея, да не й откъсне главата.
Не можеше да повярва колко глупава беше! Чарлс Флетчър очевидно не беше добродушен търговец, изпаднал в трудност и мъчещ се да оцелее, а тя пак се беше съгласила да му дължи услуга. Единственото положително в случая беше, че щяха да получат всички документи на цената на тази услуга, но след това Калахан трябваше да измисли как да скрие нейните. Не че нямаше да е по-лесно да ги унищожи, но ако им потрябваха, докато чакат Ръдфорд и останалите да дойдат, щеше да е добре да ги имат. Финиан не вярваше момичето да се съгласи да му ги даде просто така, но не можеше и да позволи на една сянка да се разхожда свободно. Беше планирал да помоли Аша да работи като коняр към странноприемницата, след като предишния беше изчезнал без предупреждение, но сега явно щеше да му се наложи да търси работа другаде и да оставя Елизабет сама през деня. Проклетият Флетчър. Не очакваше позицията да бъде заета толкова бързо, и то от такъв като Казра. Той му допадаше дори по-малко от търговеца. Наистина го беше помислил за нечист. Понеже бе участвал във войната срещу демоните – стига Флетчър да не лъжеше – Калахан нямаше да се изненада, ако нещо, дори демон, бе успяло да се вмъкне в тялото му, но черната перла не разкри прикрепен към него фантом. Не беше и сянка, понеже му липсваше характерното за тях излъчване. Беше като да си застанал на ръба на бездънна, черна яма и да знаеш, че в тъмнината има нещо, което всеки момент ще се пресегне и ще те сграбчи. Макар Казра да беше внушителен и определено да изглеждаше способен да те завлече в някоя тъмна уличка, където да те разкъса с голи ръце, просто не предизвикваше у страшника онзи примитивен инстинкт да се пази от нещото с много зъби и остри нокти, което бе приклекнало в храсталака и го следеше с интерес. Невъзможно беше да се сбърка, особено след като имаше жив пример за това в Елизабет. Естествено, ако не беше комбинацията от магията му и перлите – есенции на мори, и той, като всички останали хора, нямаше да може да разпознае сянка от обикновен човек, докато не станеше твърде късно. Обикновено тази мисъл го дразнеше, защото често никой дори не подозираше, че сред тях се разхожда чудовище, но в случая бе добре дошло. Елизабет бе нужна на страшниците, така че колкото по-малко хора знаеха какво е, толкова по-добре.
Финиан избърса капките пот, които започнаха да избиват по челото му. Вече трябваше да е минал половин час. Щеше да й отпусне още толкова и ако не се появеше до тогава, щеше сам да я повика. Тъкмо взе решението и видя как Казра излиза от странноприемницата и се запътва право към банята. Финиан с няколко крачки се премести да препречи входа, а мъжът го изгледа някак объркано, сякаш се чуди какво си мисли, че може да направи срещу него.
Богове, но беше висок. Не толкова огромен, колкото Калуш, но определено нямаше как да сбъркаш, че е бил нещо различно от войник.
– Мога ли да Ви помогна? – попита го Калахан.
– Не.
Казра направи крачка напред и отново го погледна леко озадачено, когато той не помръдна. Финиан също беше изненадан от себе си, но го прикри, като посочи към вързопа, който мъжа носеше.
– Какво е това?
– Дрехи – отговори му Сам, а когато Фин отново не се махна от пътя му, му каза: – Мръдни.
Новият коняр си позволяваше повече, отколкото трябваше, но за момента страшникът го игнорира. Елизабет може и да не знаеше как да използва силите си, но въпреки това беше сянка и като такава представляваше опасност за всички. Работата му беше да ги предпази – дори и бившите войници, които си въобразяваха, че все още могат да раздават заповеди.
– Ще се изкъпеш по-късно – каза му. – Момичето няма да се бави още дълго.
Казра го изгледа така, сякаш Финиан беше някакъв пълен глупак, след това въздъхна и му обясни:
– Дрехите са за нея.
– Тя си има свои.
По погледа на мъжа си пролича, че каквито и съмнения да имаше относно дали Калахан е глупак, току-що се бяха разсеяли напълно.
– Нейните смърдят. Тези са чисти.
Финиан го изгледа раздразнено. Нямаше ли си коне, за които да се грижи, или фъшкии, които да чегърта? От друга страна обаче, Елизабет вече достатъчно се набиваше на очи. Да има тукашни дрехи може би не беше толкова лоша идея.
– Аз ще й ги дам – каза на Казра. – От Аша ли са?
– Да – потвърди му. Поколеба се за миг, сякаш се чудеше дали да му ги даде, след което му натика вързопа в ръцете.
На Финиан му се стори, че мъжът се кани да каже нещо, но в последния момент се отказа, обърна се и си тръгна. Наистина беше много странен, така че може би поне историята за ударената му глава беше вярна.
От банята се чу силен трясък, последван от вика на Елизабет. Страшникът щеше да реши, че се е подхлъзнала и паднала, ако не беше чистата паника в гласа й. Без да се замисля, се втурна вътре. По пръстите му по навик припламнаха магически пламъци, но Финиан се спря, преди да е оформил огнената сфера. Нямаше да използва магия, освен ако не е абсолютно наложително, а един бърз оглед на банята разкри, че в момента такава нужда няма.
– Елизабет? – повика я.
– Калахан! Видя ли го? Изгони ли го? – гласът й беше висок и треперещ.
– Кого? – попита, заставайки пред кабинката й.
– Онзи, който блъскаше по вратата!
Финиан се намръщи. Нямаше никой тук, когато я остави, и не беше видял никого да влиза, но тя звучеше твърде изплашена, за да му върти номер.
– Чакай малко – каза й.
Провери всяка от другите три кабинки една по една. Огледа за капаци по пода или по тавана, както и за тайни врати по стените. Нищо. В банята бяха само двамата.
– Няма никой тук, Елизабет – каза й след малко.
Тя не отговори веднага, но страшникът можеше да чуе шляпането на босите й ходила по пода, докато се приближаваше към вратата.
– Никой? – попита го.
– Никой – потвърди той.
– Това е невъзможно! Чух го да влиза! Пушеше цигара и после започна да блъска по вратата! Още малко и щеше да я разбие! – последва секунда мълчание и когато отново заговори, вече не беше уплашена, а бясна: – Ти ли беше? Някаква тъпа шега ли си правиш с мен?!
– Мога да те попитам същото – отвърна й раздразнено Финиан. – Бях отвън през цялото време. Никой не е влизал или излизал, Елизабет. И ако някой беше пушил цигари тук, щеше още да се усеща.
Последните му думи я накараха да замълчи отново. Страшникът чу тих звук като от лек удар от юмрук по вратата. Или от челото й, опряно в безсилие в нея.
– Наистина имаше някой тук – промърмори момичето.
Финиан не знаеше какво да й каже. Ако се преструваше, беше много добра актриса. Нямаше обаче какво да постигне с подобна сцена.
– Сигурно си сънувала – каза й накрая. – Знам, че имаш кошмари.
– Не беше сън! – каза му, а после въздъхна тежко. – Ей сега ще се облека и излизам. Ти… Ти остани тук.
– Какво, вече не е проблем да те слушам какво правиш в кабинката? – подразни я, а после се сети за вързопа в ръцете си: – Недей да слагаш твоите дрехи. Нося ти чисти. Ако открехнеш вратата, ще ти ги дам.
Поредната пауза, тази по-дълга от предишните.
– Ще ги оставиш пред вратата и ще се обърнеш с гръб към нея – инструктира го накрая.
Финиан подбели очи, но прецени, че ще е по-добре да си замълчи и да не й напомня, че и той, и целият му отряд вече са я виждали гола, след като Анди я телепортира, когато я спасяваха от ешафода. Направи, както му беше наредено и след като й каза, че е готов, чу как вратата проскърцва веднъж и почти веднага отново, когато момичето я затвори.
Не бе имал време да разгледа какво точно му беше дал Казра, затова може и да бе малко изненадан, когато Елизабет се появи облечена в наситено синьо потниче с квадратно деколте и почти прозрачни къси ръкави. Понеже беше толкова дребна, единият ръкав се беше свлякъл от рамото й и вместо дрехата да разкрива пъпа й, сега почти достигаше ръба на черните й шалвари. Ако не бяха пристегнати на глезените й, сигурно щяха да се влачат по земята.
– Малко са ми големи – промърмори момичето и засрамено притисна мокрите си дрипи към гърдите си.
Финиан все пак я погледна в лицето. В Рива кожата й бе била бяла и безупречна, но от слънцето сега се белеше и по носа й бяха избили лунички.
– Засега няма други. И тези са на заем от Аша.
Елизабет кимна и сведе поглед смутено.
– Благодаря – смотолеви.
Ако не беше червенината, плъзнала по шията й, Калахан щеше да помисли, че му се е причуло.
– За нищо – каза й. – Хайде да се прибираме в странноприемницата.