Острието не потъна в него като в масло, както бе чела. Дори напротив – върха на сабята едва се скри, когато се закачи в нещо твърдо. Войникът изрева, но изглеждаше повече бесен, отколкото наранен. Елизабет паникьосано се опита да изтегли оръжието от тялото му, за да опита отново, но то беше заседнало. Мъжът отново извика, пусна ръцете на жената и с лакът удари Лизи право в спуканите ребра. Тя се свлече на земята. Светли петна затанцуваха пред очите й. Болката беше толкова силна, че дори не можеше да извика.
– Проклета кучка! – изръмжа войникът.
Започна да се върти и извива вдървено, пресягайки се към меча, но всеки път се отказваше с гримаса и люта ругатня. Жената в розовата рокля лежеше отпусната под него за голяма част от това, но когато започна да подкашля немощно, мъжът насочи вниманието си обратно върху нея и пак я стисна за гърлото, този път с две ръце.
Елизабет знаеше само едно – не можеше да му позволи да я убие. Не само защото щеше да ѝ тежи на съвестта, но и защото нямаше да ѝ тежи за дълго. Ако имаше късмет, войникът щеше да я убие веднага. Ако ли не… Тълпата пред съда щеше да си получи посребряването.
Стисна зъби и някак успя да се изправи на крака, притискайки с ръце ребрата си. Извървя двете мъчителни крачки и мислено се подготви за още по-силна болка. За момент всичко в нея се надигна, противейки се на идеята да отнеме живот. Стореше ли го, нямаше да има връщане назад за нея.
Убиеха ли я – също.
Искаше да живее. В крайна сметка всичко се свеждаше до това.
Елизабет сграбчи ръкохватката и с цялата си тежест натисна надолу. Войникът извика и застина. Решила, че е успяла, сърцето ѝ щеше да се пръсне от страх и вълнение, но тогава осъзна, че острието не е потънало повече от милиметър и мъжът не е мъртъв, а застинал от болка. Затова девойката се отдръпна и се хвърли отново. Но не беше достатъчно. Боговете да са ѝ на помощ, не бе достатъчно силна или тежка. Сабята се бе вклинила в ребрата му и не помръдваше. Краката ѝ се огъваха от слабост, а от агонията, която пулсираше в гърдите ѝ, погледът ѝ се мажеше. Усещаше как я облива ледена пот, въпреки че бе напълно гола. Причерняваше ѝ. Щеше да припадне и войникът да убие единствената ѝ надежда, а после да я върнат на онзи стол и да излеят среброто в гърлото ѝ. Щяха да са я спасили за нищо. Анди щеше да е умрял за нищо.
Запъхтяна, склони глава. Стори ѝ се, че сянката, която тялото ѝ хвърляше на земята, затрептя, а после сякаш започна да придобива плътност и да се надига. Споменът за бълбукащата, шепнеща тъмнина на бала нахлу неканен и съвсем ярък в главата ѝ, без да се интересува от ситуацията, в която се намира. Богове, дано просто да ѝ се бе привидяло. Но ако не беше… Лизи стисна очи и отново хвърли тежестта си върху сабята със скимтене. Ако не успееше да убие войника, то поне можеше да му причини достатъчно болка, че да не може да мърда. Надяваше се жената в розовата рокля да се съвземе достатъчно, за да спаси и двете им, преди Елизабет да е изгубила съзнание. Имаше около пет секунди до тогава. Достатъчно време за един последен опит. Надигна се мъчително и този път по-скоро падна обратно надолу. Усети как острието поддаде и потъна навътре. Отвори очи шокирано, но в следващия миг чу вбесен рев и силна въздушна струя, дошла от нищото, я избута настрани. Войникът изхвърча от жената, а режещият вятър го блъсна с гръб в отсрещната стена. Острието изскочи навън през гърдите му. Елизабет не знаеше какво го уби – тя или този сблъсък, но едно беше сигурно – мъжът бе мъртъв. Вихрушката обаче не стихваше, загребвайки ситни камъчета от земята, които после забиваше в тялото му. И сетне, понеже явно не се бе нагледала на откачени неща, огромният мъж, с когото катинат Ръдфорд се сби, се спусна от небето, кацайки плавно пред войника.
– Калуш. – изграчи жената и девойката, погълната от невероятната картина, подскочи стреснато.
Елизабет не знаеше какво, в името на Ертар, значеше това, но за всеки случай се сви, очаквайки съвсем сериозно земята да се отвори под тях и да ги погълне. Жената обаче остана загледана в огромния мъж и кървавата пихтия, в която се превръщаше войника, а после с очевидно усилие се изправи на крака и закуцука към гиганта. Без каквото и да е колебание или страх, че гневът му ще се насочи към нея, докосна дебелата му колкото бедрото на Лизи ръка. Той се обърна да я погледне и в този един миг, преди да осъзнае, че е застанала пред него, Елизабет видя яростта и всепоглъщащото отчаяние на лицето му. А после те се стопиха в пълно облекчение, той я придърпа към себе си и тя изчезна в прегръдката му. Вятърът стихна веднага и трупът на войника, обезобразен до неузнаваемост, падна на земята.
– Всичко е наред, Калуш. – казваше жената нежно. – Добре съм.
– Видях Анди. И когато те видях да лежиш така… – гласът на мечока потрепери. – Изи… Помислих…
– Казах ти, всичко е наред. – увери го тя и се отдръпна, колкото да му се усмихне. – Просто другия път ти ще носиш розовата рокля.
Гигантът се извисяшае над нея и ако поискаше, можеше да я смачка с голи ръце. Изглеждаше груб и смъртоносен. Бешесмъртоносен, каза си Елизабет, като нарочно отбягваше да поглежда към войника. Но когато се усмихна на жената и се приведе да я целуне, в погледа му грейна такава емоция, толкова очевидна любов, че го преобрази изцяло, смекчавайки острите му черти и стопявайки леда в погледа му. И въпреки че беше ранена, изтощена, преследвана и напълно гола, или може би тъкмо заради всичко това, в този момент Лизи нямаше как да не завиди на жената. Тогава мечокът насочи вниманието си към нея и девойката си даде сметка, че завижда за любовта на пълен психопат.
– Спри да я зяпаш и ѝ дай палтото си. – смъмри го нежно Изи, като сама започна да го сваля от него. – Горкото момиче има много лош ден.
Калуш само изсумтя съгласие и побърза да извърне глава настрани. Жената се върна до Елизабет с дрехата и ѝ я наметна. Момичето побърза да закопчае палтото, което покриваше колената ѝ. Щом нави ръкавите си, жената ѝ подаде ръка, за да ѝ помогна и да се изправи.
– Благодаря ти. – каза ѝ. Девойката я зяпна изумено. – Задето ме спаси.
– Но аз не… – запелтечи.
– Ако не беше направила, каквото направи, той щеше да ме убие. Спаси ми живота днес. – каза го твърдо и категорично. Съобщаваше факт и когато се увери, че Лизи го е приела, кимна доволно и се обърна към мечока. – Трябва да я носиш. Ранена е.
– Добре. – съгласи се Калуш и се приближи.
– Какво? – Лизи отстъпи крачка назад. – Не! Наистина няма нужда. Не съм чак толкова ранена. Даже мисля, че вече съм по-добре! Наистина!
– Не можеш да тичаш, а трябва да бягаме. – каза й жената.
– Спокойно, девойче. – усмихна се мечокът по начин, който сигурно трябваше да ѝ вдъхне доверие, но постигна точно обратното. – Обещавам, че няма да те друсам много.
И с това се пресегна към нея и я грабна. Елизабет извика от болката в ребрата си, а пък жената започна да вика по Калуш.
– Как може да си такъв мечок! Казах ти, че е ранена! – изпуфтя и го бутна. – Тръгвай! После ще се разправям с теб.
Мъжът, гледайки гузно, вдигна много по-внимателно зашеметената девойка в здравите си ръце, и тръгна послушно след жената.
© Лесли All rights reserved.