Не успяха да изгонят гарвана. Опитаха да размахват една нощница на Меридит, за да го накарат да изхвърчи навън, Елизабет му се караше, а после дори му се помоли, но досадната птица невъзмутимо се местеше от единия край на стаята до другия, кацайки или на гардероба, или на огледалото, откъде грачеше сърдито. Накрая момичетата се принудиха да престанат, за да не привлекат вниманието на слугите, пък и беше време за Мери да посрещне гостите.
Елизабет остана сама в стаята й. Е, или колкото сама можеше да бъде с огромната черна птица, която отказваше да я изпусне от поглед.
– Ще спреш ли? – попита го сприхаво. – Не разбирам защо си се лепнал така за мен.
Франк мигна и завъртя глава на една страна, издавайки тихичък грак, сякаш не беше много наясно какво става.
Естествено, че не беше наясно! Това беше някаква глупава птица, а Лизи беше дори по-глупава да се занимава с нея. Имаше далеч по-важни неща, за които да мисли. За които трябваше да мисли. За които категорично не искаше да мисли в момента.
Събра сили и с пъшкане и пуфтене стана от леглото. Веднъж като мускулите й се бяха отпуснали, сега вече всяко движение бе два пъти по-сковано и трудно, но това не й попречи да докрета до гардероба и след много кратка борба със съвестта си – да го отвори.
Очакваше отвътре да бликне водопад от красиви рокли във всякакви цветове и от всякакви материи, да види поне две наметки с пухкави яки от кожи на редки животни и отвсякъде да извират сатенени и копринени ръкавици и красиви шапки. Вместо това откри точно три рокли. Обърна се да погледне объркано стаята и намери още две – една захвърлена на един стол, а другата – сритана до леглото.
Пет рокли. Това беше всичко.
Елизабет бе повече от възмутена. Тя не беше нито толкова заможна, нито пък имаше перфектната фигура на Меридит и въпреки това едва намираше място за дрехите си.
– Как е възможно? – промърмори и размести роклите на закачалките им, сякаш това някак щеше да накара други магически да се появят. – Беозбразие!
Затвори гардероба, притискайки плътно вратите, за да скрие ужасът вътре. Заклати глава, но бързо спря, когато нещо във врата й проскърца заплашително. Отиде до тоалетката и прокара пръсти по заплетените едно в друго деликатни и пищни бижута. С тях поне компенсираше за страховитото състояние на гардероба си. Повдигна от една купчина красивото колие, пресъздаващо висящи цветя от бели перли и прозрачни кристали, за което толкова много й бе завидяла на един прием. Франк, привлечен от отблясъците, прехвърча, завъртя се около Елизабет и като видя как тя се кани да измъкне железния прът, се отказа от каквото и да бе намислил и кацна отново на огледалото.
Как бе възможно нещо да ти се струва едновременно толкова далечно и толкова скоро? Сякаш беше вчера, когато трите с Франсис и Марго бяха обсъждали тоалета на Меридит, търсейки нещо във външния й вид, за което да се хванат. Накрая бяха заявили, че колието е твърде тежко и карало кожата й да изглежда бледа. Пълна лъжа, но ги бе накарала да се почувстват по-добре. Сякаш беше вчера, само където „вчера“ бе преди сто години. Сега всичко това й се струваше толкова глупаво. Тя се чувстваше толкова глупава. И грозна, но отвътре. Беше завиждала, беше злословила, хора бяха мъртви заради нея, а дори и страшниците да я бяха излъгали за това – тя пак беше убила. Може и Калуш да бе отнел живота на онзи войник, но тя бе искала да го направи. А после в подземието на къщата… Дори сега продължаваше да завижда на Меридит. Беше й помогнала, когато всички й обърнаха гръб, а Лизи пак я презираше, защото нейният живот все още си беше непокътнат. Все още го имаше.
Може би наистина беше сянка.
Остави колието, където го намери върху купчината, и се върна на леглото.
Не можеше да си спомни лицето му. Спомняше си как сабята поддаде, усещането, като потъна между ребрата му. Беше толкова лесно. Плавно. Трябваше да е по-трудно да намушкаш някого.
Дали беше имал семейство? Майка, баща? Жена и деца? Може би разчитаха на него, за да живеят? Ами ако сега се окажеха на улицата без него? В съзнанието й изникна картинката на боси и мърляви дечица, свиващи се в дрипите си и просещи на някой ъгъл. Изникна и се вклини там, както сабята се бе заклещила в реброто му.
А пък може и да е бил зъл, помисли си отчаяно. Може да е залагал цялата си заплата на зарове, да е пиел и да е биел жена си, да е тормозил бездомните кучета. Тогава тя щеше да е направила нещо добро, нали? Нямаше да е такова чудовище, ако е отървала света от такъв човек.
– Нали? – попита на глас и погледна Франк.
Той продължаваше да я зяпа. Седеше точно там, където един слънчев лъч огряваше през прозореца, и цялата му перушина беше бухнала. Май се канеше да спи.
– Добре си се ориентирал. – каза му и плъзна ръка по леглото.
Беше меко като облак и миришеше на слънце. Завивката, изритана в единия край, изглеждаше пухкава и топла. Жалко, че не можеше да си легне тук.
Меридит я увери, че никой не влиза тук, но Елизабет не можеше да си позволи точно днес някоя прислужница да реши да го стори. Ако завареше непознато момиче в униформа да подхърква в леглото на лейди Чапман, щеше да е лошо. А ако я разпознаеха, щеше да е смъртоносно. Онези лордове и семействата им щяха да са дошли с лична охрана, особено след като чудовището беше на свобода. Щеше да е най-добре да остане будна и нащрек, но усещаше, че силите й вече съвсем свършват. Не знаеше и кога отново ще й се удаде възможност за почивка, пък и Меридит нямаше да я има още известно време. Това съвсем разреши дилемата й и след известно чудене къде да се скрие, Лизи се спусна на мекия килим на пода и под подозрителния поглед на гарвана, се мушна под леглото. Там, наред с други неща, намери още една рокля. Сви я на топка, подложи я под главата си и затвори очи. Последното, което чу, преди да заспи, бе пърхането на крилете на Франк и въпросителния му грак.