Да го правим бавно! Нека заприлича на любов! Нека ме остави без дъх, без сила, без сърце дори! Нека поне за миг да го усетя... онова странно, запленяващо, обземащо цялата ти същност чувство. Да ме изгаря, да изпепелява душата ми, като някаква хартийка, която пред очите ми догаря. Да ме изпива вътрешно, да не ми дава мира ден и нощ, да искам още и още, нуждаеща се, жадуваща за този вид доза наркотик.
Докосвай кожата, настръхнала в очакване на хладните ти пръсти. Нека тялото се извива и гърчи, до болка, до насита, до пребледняване. Нека не остане нищо за казване след това. Само мълчание. Само белег по кожата ми от теб. Само следи, разказващи за местата, откъдето си минал.
Да го правим бавно! Нека заприлича на любов! Като онази, която винаги съм искала да почувствам с всичките си сетива. Хронична, неприлична, мръсна любов, но да е истинска! Като по филмите, като в приказките, като в книгите, чийто истории, ленти и страници разказват за онзи свръх неземен момент, в който не съумяваш как из ...