Некрологът
През 1996-та година бялата къща с табелка – образцов дом, беше най-забележителната и хубава къща в целия квартал. Разгъната на три етажа – с шест огромни тераси накичени със саксии, с пъстри петунии и двор, също толкова спретнат и богат на екзотични храсти, дървета и цветя, някои от които виждах за първи път в живота си.
На първия етаж живееше майката – дребна, набожна вдовица, пъргава жена. Не знам защо, но на мен ми приличаше на онези буболечки, които наричат божи кравички. Божата кравичка винаги се измъкваше отвътре с пеньоар на цветя, а на косата си носеше две черни фиби. Тя имаше навика, докато разговаря с някого да измъква фибите една по една и отново да ги пробожда в редките си мазни коси, така сякаш се подготвяше да свърши нещо важно след малко.
На втория етаж живееше по-малкият ѝ син със съпругата и детето си. Едната им тераса гледаше към нашата градина и ни делеше само един плет. Ние бяхме новодошлите съседи и живеехме там с майка ми и брат ми от съвсем скоро. Когато пристигнахме, с брат ми най-много се зарадвахме на двора, който тогава беше запустял и обрасъл с треволяк. Разбира се намеренията ни да го превърнем в красива градина не се харесаха на съседа от втория етаж, който беше свикнал да си хвърля фасовете там.
За разлика от по-малкия си брат, страстта на обитателя на трети етаж – Чичо Петко, се оказа не тютюнопушенето, а градинарството. Той беше около петдесет годишен стар ерген, от ранните пенсионери. Всеки ден той висеше на плета, усмихнат и пълен със съвети: "Под ягодите сложете слама, за да не изгнива плода в земята. – казваше той, или : "Покрийте спанака с найлон, за да не го попари слана. "
Спомням си, че точно до плета беше поникнало едно малко дръвче праскова, трите му клонки още бяха крехки, а той настояваше да се отчупи по-кривата клонка, за да се оформи добре короната. Тогава бях на дванайсет. И ние като гледахме как добре изглежда съседният двор, слушахме съветите на чичо Петко, копаехме, събирахме фасовете като колорадски бръмбари от листата, ръсехме с тор и поливахме. Всичко това се случваше след училище. Мама работеше на три смени и не я виждахме много често. Тя много се страхуваше да не ни се случи нещо лошо, затова когато отиваше нощна смяна ни заключваше с катинар, за да не излизаме вечерта след шест часа. Разбира се какво е някакъв си катинар за волната детска природа. Само да ѝ видехме гърба, с брат ми си отваряхме прозореца и скачахме на стълбите. Ходехме да ловим гълъби, а после брат ми ги продаваше на Гълъбаря Сашко. Катерехме се по ветровитите тавани на блоковете с прожектор, брат ми хващаше най-белия гълъб и го отвличаше от леговището му. Аз му бях нещо като бодигард. Трябваше да се ослушвам и ако чуя нещо да му докладвам. С парите бяхме решили да си купим телевизор „Електрон” и да си прекараме кабелна. Само че нещо бизнеса с гълъби на брат ми не потръгна и с малкото събрани пари, си купихме от пазара три бели кокошки. Сковахме полусрутения сайвант в градината и им направихме гнезда. Не след дълго кокошките започнаха да снасят чисто бели яйца. Яйцата продавахме на чичо Петко и майка му, за стотинки. Стотинките се топяха за шоколадчета Своге, а Електрона все повече ни приличаше на далечен блян. Така веднъж, както се мотаехме в градината, на мрежата цъфна ухиленото, вечно благоразположено лице на чичо Петко и от приказка на приказка, брат ми се изпусна и му каза, че вкъщи нямаме телевизор. От онзи ден, чичака започна да ни кани на гости. След една такава покана за гости, ние с брат ми се спогледахме. Мама ни беше предупредила да стоим далече от тоя лисунгер, защото според нея бил мръсник. Аз знаех какво значи мръсник, или поне си мислех че знам, обаче също знаех, че понякога мама имаше склонност да преувеличава.
- Какво обичате да гледате? – питаше той. – Имам цветен телевизор. Майка ви на работа ли е? Няма никой да ви се скара. Хайде, прескачайте оградата и идвайте.
- Да идем ли, како? – ме попита онзи ден брат ми, готов за приключения.
- Да идем. – казах аз и двамата тръгнахме към табелата образцов дом.
По стълбите нагоре си представях канала МТВ, дали има и него? Най-после ще слушам хубава музика и то на цветен телевизор. Брат ми не знам за какво си е мислел, той тогава беше на осем години.
Когато се качихме ми направиха впечатление затулените с чаршафи прозорци и почти голият дом на чичо Петко. Имаше само диван, маса и телевизор в хола. Той ни покани на дивана и отиде да пусне телевизора. С брат ми тръпнехме от очакване и изведнъж шарените цветове ни замаяха; шумът изпълни стаята; появиха се и момичетата на късмета с картите на късмета, за които само бяхме чували. Чичо Петко седна от дясната ми страна, толкова близо седна, че аз се смутих и сбутах брат ми да ми направи повече място до него.
- Коя карта си избирате? – смееше ни се отсреща водещия на предаването – Къци Вапцаров.
- Жокер! Браво! Коя буква да отворим? Буквата "П"? Я да видим дали ще познаете думата?
Гледах като облъчена красивите фигури на екрана и вече се чудех коя е думата, когато ръката на чичо Петко се намери на лотосчето ми и започна да се плъзга нагоре-надолу по него. В първия момент се заступорих от срам и от объркване. Бях с червена къса пола, краката ми бяха голи, но изобщо не ми е хрумвало, че… Изпитвах срам. Много ме беше срам и едновременно нещо ново изпитвах, но знаех че не е редно. Дърпах ръката му, бутах и почти разплакана, го помолих да спре. Но ръката му беше като огромен кърлеж, не можех да я махна, а когато се опитах да стана, той се усмихна, каза нещо и ме натисна за рамената обратно на дивана. Брат ми го погледна като не на себе си.
- Спри! Пусни кака! – извика и ме задърпа от ръцете му.
Чичо Петко ни гледаше с насмешка, докато очите му вместо да се напълнят със страх се бяха напълнили с нещо, което тогава не можах да разпозная. Двамата с брат ми побягнахме надолу по стълбите и когато се прибрахме, повече никога не говорихме за това. Но знаехме и усещахме. Това беше нещо много лошо. Някаква непоправима беля, за която никой не трябваше да разбира.
Години наред след това си представях погребението на чичо Петко. Ние се преместихме още същата година от онази къща и отдавна имахме цветен телевизор, който мама успя да купи, без да се катери по покривите на блоковете. Но образа на онзи мъж, очите му пълни с вулгарност и дъха му с миризма на чесън, не ми даваха мира. Чудех се за детето на брат му, дали и него не беше покварил онзи лисунгер. Наоколо тичаха и други деца. Всичко ми минаваше през главата. Мечтаех за справедливост, мечтаех си да го видя, да отида до него и да му напълня устата с кръв, само с един удар. Но повече мечтаех да отида на погребението му. Представях си го как лежи с всичките си умрели органи, а след има няма седмица, започва да гние – червеите изпиват очите му, докрай, докато не станат на две дупки, така че и в ада да не може да ме погледне, както онова лято. През всичките двайсет години, се молех съвестта му да чука всяка нощ на прозорците му и да го стряска.
От онзи ден аз визуализирах мига, в който ще се върна в квартала, в който живях тогава и ще намеря некролога на мъжа залепен на автобусната спирка. Или на някой стълб, щях да видя да се развява голото му теме с няколко окъсани бели косми, а над табелата с образцов дом на къщата, трябваше да се вее като скъсано бельо черната му панделка. От друга страна ме беше страх да се върна там. Сякаш бях сторила нещо зло.
И един ден, след тези всички отминали двайсет години, едно съвсем случайно обстоятелство ме заведе близо до неговата къща – в един супермаркет. Излизайки от супермаркета, слизайки по стълбите, изпитах усещането, че някой ме наблюдава от съседната сладкарница. Не исках да поглеждам, но лицето му сякаш се беше заковало точно на периферното ми зрение. Повдигнах очи и го видях. Той беше не по-малко стъписан от мен. Стоеше точно пред мен. Чичо Петко. Абсолютно същият – освен едно. Из лицето му пропълзя страх и се всмука в очите му. Аз се усмихнах. Боже, усмихнах се! Но не като на човек, който се радвам да видя, а като на човек, на който пожелавам да гние в Ада. Дано пукнеш! Така му казах много тихичко. И той сякаш още повече се изплаши и извърна глава.
Нямаше и седмица, когато видях некролога му на един стълб. Не можех да повярвам.
Сега след толкова много време, се питам: Има ли съд, на другия свят,който да въздава справедливост?
Отговарям си мълчешком.
И вярвам, че има.
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти много, Пепи!
-
Как съм го пропуснала!
Поздравления! -
Голямо благодаря, мила Иржи!
-
По каквато и тема да е , разказваш завладяващо, Силве...Дори, когато тя е трагична, щипката хумор създава настроение и се чете на един дъх...Бях забравила тая дума "лисунгер", а само ти можеш да "видиш" "умрелите му органи"....Страхотно !
-
Благодаря ти, Дон Бъч.
-
Прекрасен разказ, макар да дава хининов вкус в устата. Не ми се вярва да си е намерил читав адвокат в ада - там е пълно само с адвокати, които не струват.
-
Благодаря ти много, Петя!
-
"Никога не подценявайте подлостта в душите на хората… Дори когато те са мили. Особено, когато са мили”.
-
Ивелин, искрено благодаря за споделеното, не знам за Божественото, но думите ти умеят да прегръщат по човешки.
Благодарности, Гавраил и Мартин! Трогната съм от оценката Ви. -
Това е един от най-хубавите разкази, които съм чел тук.
-
Много реалистично и впечатляващо.С голямо умение и майсторство.
Поздравление! -
След повече от двадесет години се завърнах в родния си град и срещах Кралят на квартала в един асансьор. Не пропускаше да ме бие и унижава като дете и младеж, срещнеше ли ме из махалата ... Погалих лицето му с дъха си ... когато очите му срещнаха погледът ми, се взряха в земята ... Казах му, че му прощавам и излязох като бог от асансьора ... Тази вечер синът на приятеля ми, прегриза кабела на слушалките ми, докато го игнорирахме с баща му, наливайки се с бира ... Приех го като негова победа над жиците и го научих да реве като лъв ...
Живей като богиня! Животът ти дава тази възможност -
Благодаря Ви момичета! Ценя мнението Ви.
-
Нещата, които болят, но не убиват и превръщат хората в човеци.
-
Ей тоя ти психологизъм ми е най-любим, когато чоплиш надълбоко, до там докъдето се изрязва болна тъкан и се подава здрава...
Тихият шепот на осъзнатия и преживял човек е най-опасен, много добре си го поднесла накрая.
Поздравления, Силве! -
Страхотен разказ! Майсторството на разказвача се изявява според мен, най-вече в това да накара читателя да преживее разказаното като изповед на много близък човек, който му се е доверил.
-
Марианче, Владимир, Ангелче, Краси, благодаря Ви от сърце!
Хубава седмица! -
Реалистично, динамично. Винаги те чета с удоволствие!
-
Ами, да имах желание да не е от първо лице, но в крайна сметка... Благодаря ти много, Петре.
Ире, много си наблюдателна. Страхувам се, че има голяма вероятност да си права. Този разказ стоеше доста време в чакащи. Мисля че сега го написах с удоволствие, колкото и странно да ми е още. Няма място за съжаление. Щастлива съм. От сърце ти благодаря! -
Хубаво разказваш, да. Но нещо друго ме вълнува винаги, когато чета такива истории. Как големите хора остават деца до последно и въпреки опита, който придобиват и всички онези катаклизми, които ги търкалят насам натам, оня импулс от детството, който ги е разтърсил винаги остава.
Утаява се някак и си стои там, в сърцето. И когато разказват тези неща се смаляват, стават уязвими и никога не гледат на това като големи хора.
Така, де. Хората са много крехки същества, които си играят на големи.
А ти си добър разказвач. -
Какво да кажа, освен, че ми харесва как разказваш, Силве! Доста реалистично, и в първо лице.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
