Седнах на пейката и си отдъхнах. Цялата бях потна. Десет километра не бяха малко. От другия край на пейката стоеше около петдесет годишна жена, която плачеше. Салфетките и бяха свършили и аз и подадох моите . -Вземете. Мога ли с нещо да ви помогна? -Благодаря –каза тя и ги взе.Очите и бяха толкова подути, че човек можеше да си помисли, че са я нахапали пчели. –Никой не може да ми помогне. Майчиното сърце разбито ,на частички вече никой не може да събере. Тя изстена на глас. „Боже“- казах,- си какво може тази жена да е преживяла?“ -Като ви гледам ,голяма болка са ви причинили. Не знам какво значи майка. Аз съм сирак, но ако имах, със сигурност щях да я уважавам много. Жената се обърна и ме погледна. -Искате ли малко вода – и подадох шишенцето си. Тя поклати глава и го взе. Отпи и каза: -Имам дъщеря на годините ти момиче. Оставих я малка на баща и, защото заминах за чужбина да работя и не можех да я взема със себе си. Ние с баща и се бяхме развели. Всеки пое пътя си. Аз не бях щастлива. ...