Dec 27, 2020, 6:22 PM

Нероден живот 

  Prose » Narratives
292 0 2
7 мин reading

Нероден живот

 

   Споменът ме върна към една отдавнашна история, която съм запомнила с най-големи подробности.

   Имах изпит в университета и се шляех безцелно по улиците на Велико Търново. Бях отседнала в хотел „Стадион“. Не ми се прибираше. Времето беше прекрасно – пролетно, явявах се на предварителна сесия. Дори и по време на разходката в съзнанието ми преминаваше наученото по отделните въпроси от конспекта.

   Пролетните слънчеви лъчи носеха живот и красота, рисуваха усмивки върху лицата на хората и сякаш им шепнеха, че животът е по-хубав след дългата зима. Пролетта като мила и добра фея ме гледаше с красивите си очи. Но всяко нещо си има край и граници. Трябваше да се прибера в хотелската стая и да хвърля още един поглед на наученото.

   Вечерях в „Славяни“. Единият от сервитьорите ми беше познат и доста се постара в обслужването. И имаше защо – бях помагала на дъщеря му по български език и литература.

   Макар и неохотно се отправих към „Стадион“. В хотела от администраторката разбрах, че в стаята вече има втори човек. Е, не можех да си позволя самостоятелна стая.

     Поздравих и седнах на свободното легло. Видях красиво момиче с тъжно и измъчено лице.

    – Явявам се на изпит, да не би и Вие? – подхвърлих неангажиращо.

    – Не, аз по работа – отговори окончливо момичето и се обърна към стената.

   Е, поне опитах да я заговоря! Извадих учебника и записките си и потънах в интересния свят на славянските литератури. Такъв беше изпитът ми. Но не можех да се съсредоточа, на всеки три-четири минути момичето въздишаше и се въртеше ту на ляво, ту на дясно. Нещо не беше наред. Така мина около час. Не можах да издържа:

    – Мога ли да помогна с нещо?

  – Никой не може да ми помогне – съвсем тихо отговори и заплака.

    По-добре да не бях питала. Изчаках малко и добавих:

    – И все пак, ако споделите, поне малко ще Ви олекне. Винаги има изход, всичко е поправимо, освен смъртта.

   Момичето ме загледа втренчено, вероятно оцени желанието ми да разведря обстановката.

    – Така е – бавно каза тя, - но при мене нещата са на живот и смърт.

   Леле! С моя „късмет“ в какво се забърквам.

    – Може би преувеличавате, защото е вечер. През нощта всичко ни се струва по-лошо, отколкото е.

   – Не знам, колкото и да премислям нещата, не намирам друг изход.

   – И какъв е той?

   – Да махна детето.

   – О, не! - това беше спонтанната ми реакция - защо да изпускате малкото създание?

   – Ще ме убият вкъщи!

   – А баща му, какво е неговото отношение?

   – Не поема никаква отговорност… Не се запознахме. Казвам се Силвия. Уча икономика, втори курс в Свищов. Дойдох в Търново, за да не се разбере за аборта.

   Така си беше, клюките много бързо се разнасят, по-далече си е по-безопасно.

   – А какво работи баща му?

   – Доцент е в института.

   Загледах я учудено.

   – Доцентите са гадни! – заявих съвсем искрено. На предходния изпит при нас един доцент беше изпокъсал половината група и макар че си бях взела изпита, все още имах неприятното усещане от напрежението при явяването. Останала съм с впечатлението, че на изпити най-много изпитват доцентите. При професорите и асистентите е по-спокойно.

   – Въобще не съжалявай, сигурно е възрастен?

   Лицето ѝ се поразведри:

   – Не, млад е.

   – Още по-лошо, щом не Ви е оценил, а Вие сте толкова красива.

  Тогава чух разказа ѝ, който ме потресе. От месеци били неразделни. Бурна любов. Страшно много го обичала. Той също, докато не разбрал, че е бременна. Дори не си ходела до Силистра, където живееха родителите и сестра ѝ. Обяснявала им, че има много да учи. И всичко това, за да бъде с него.

   – И как реагира, когато научи?

   – Заяви ми, че не може да е сигурен дали детето е негово. Предложи ми пари, за да направя аборт и повече не искаше да го занимавам с това.

   Силвия заплака отново. След кратка пауза продължи:

   – Помоли и една от асистентките, която ни беше обща приятелка и имаше роднина, лекар в Търново, да уреди аборта. Аз отказах парите, но от помощта на асистентката се възползвах.

   Бях потресена. Единственото нещо, което можах да кажа беше:

   – Махни го от живота си този психопат!

   – Много е трудно, още го обичам.

   Да, любовта – порой от чувства, човек не винаги може да прецени и да вземе правилното решение. А на доцента  - „зор му е“, няма той да прави аборта. Неусетно сме заспали, без да загасим осветлението, аз с учебника в ръка, а тя прегръщайки една възглавница.

   Видях я пак на другия ден по обяд, бях си взела изпита, а тя беше прекъснала бременността. Макар и с измъчен вид, вече не беше така отчаяна, имаше желание за живот, което снощи отсъстваше. Сърдечно ми благодари за отношението. Прибираше се в Свищов. А аз дълго време сънувах очите на един нероден живот.

                                     

  

  

© Maria Mustakerska All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??