Несбъднато бащинство

Лежах на леглото, а системата бавно капеше. Това им е лошото на системите, защото текат бавно и те хваща саклет, но какво да се направи – и тези неща ги има и трябва да се изтърпят.

Бях в “Страната на сенките”. Така бях кръстил отделението, защото имах усещането, че е нещо като чистилище, само където, от време на време, имаше и такива, които се връщаха и не преминаваха чертата.

На другото легло беше бай Дянко, мълчалив възрастен човек някъде от трънските села. Мълчеше той, мълчах и аз и си се люшках в мислите.

Слава Богу, не стоях там през нощта! Когато си плащаш, можеш да се пазариш и аз така се спазарих. Въпреки това престоят в “Страната на сенките” е неприятно преживяване....

Както си лежах, вратата леко се отвори и насреща си видях... дете...

Така и не можах да свикна с вида на тези дечица... Приличат на някакви сериозни извънземни... Нямат и косъмче по лицата и главите си и изглеждат хем странно, хем страшно...

Две огромни сини очи върху слабото сериозно личице... Стоеше и гледаше сериозно и с неподправено детско любопитство.

Инстинктивно му се оплезих и се усмихнах.

В първия момент детето се учуди, но при второто ми изплезване се усмихна и лицето му грейна!

Поканих го да влезе и го заговорих.

Теди, така се казваше момчето, приседна в краката ми и започнахме да си приказваме.

Теди се оказа заклет левскар и аз започнах да го закачам, а постепенно той се разпали и не след дълго вече си разменяхме познатите “А ти знаеш ли, как тогава...”.

Говорихме много дълго, на мен ми смениха банката, а Теди си седеше в краката ми и вече се бе нахилил до уши! Даже и бай Дянко започна да се подсмихва...

И изведнъж, както си говорехме, Теди стана, приближи се до мен и със сериозна физиономия ми каза: “Искаш ли да ми станеш татко?”.

А сега де! Насреща бяха двете големи сини очи, които ме гледаха сериозно, с очакване и надежда....

Взех решението на секундата, усмихнах му се и му казах, че искам.

Теди грейна! Подадох му ръка, той я сграбчи и после се сгуши до мен...

В душата ми емоциите се сменяха с такава скорост, че дори не можех да ги осъзная напълно. Мислех за Теди, за дъщеря си....

Продължихме да си говорим и по едно време Теди заспа...

Крачетата му бяха увиснали от леглото и бай Дянко стана и внимателно ги качи на леглото.

После сестрата дойде и събуди Теди, след което го отведе.

Пак от нея разбрах историята на моя нов син... Теди страдаше от левкемия и май нямаше особени шансове... Когато го чух, гърлото ми се стегна... Мамицата му! Защо едно дете трябва да си иде от този свят по този грозен и недостоен начин и защо изобщо трябва да си отива!

А се оказа, че това не било единствената болка на момчето. Баща му заминал за Испания да работи, майка му го зарязала при баба му и хванала нанякъде. Не я бяха намерили, за да дойде и да види детето... Гадост... Бащата също не беше дошъл. Нямало как да напусне....

С Теди станахме неразделни и, ако той не беше при мен аз, отивах при него, когато това беше възможно. Вечер тържествено му обещавах, че на сутринта ще се върна. Всеки път му носех по нещичко и той беше щастлив....

Сестрите ми казваха, че бил много горд, че си имал баща и че баща му го обичал много... Дете... Но аз наистина го бях заобичал.

Вчера, когато си тръгвах, му обещах, че днес ще му донеса снимка на Бербатов.

Отидох в стаята на Теди и краката ми се подкосиха... Леглото му беше оправено и чакаше следващия. “Страната на сенките” бе отвела Теди и той бе престъпил чертата...

Теди, момченце мое! Няма да мога да те заведа на мач на Бербатов, нито на риба. Бях се зарекъл пред себе си да бъда близо до теб, докато и след като оздравееш, но съдбата е отредила друго!

Дано сега си на по-добро место и да си щастлив, а някога, и аз самият не зная кога, ще дойда при теб, в онзи твой по-светъл и много по-добър свят, ще те хвана за ръчичка и просто ще вървим нанякъде! Без значение накъде!

Сбогом, Теди!

Обичам те!

На Теди

Той премина последната граница

и приседна там горе на облака.

Що ли взел е във своята раничка -

да покаже след малко на Бога?

Може би там е скътал от спомена

за онези, които обичаше,

или болка със зъби оголени,

от очите му дето надничаше?

И навярно там негде, над облака,

Любовта ще посрещне с усмивката,

що изтрива тъгата и болката,

и на земните мъки горчилката...