Несбъднато бащинство
Лежах на леглото, а системата бавно капеше. Това им е лошото на системите, защото текат бавно и те хваща саклет, но какво да се направи – и тези неща ги има и трябва да се изтърпят.
Бях в “Страната на сенките”. Така бях кръстил отделението, защото имах усещането, че е нещо като чистилище, само където, от време на време, имаше и такива, които се връщаха и не преминаваха чертата.
На другото легло беше бай Дянко, мълчалив възрастен човек някъде от трънските села. Мълчеше той, мълчах и аз и си се люшках в мислите.
Слава Богу, не стоях там през нощта! Когато си плащаш, можеш да се пазариш и аз така се спазарих. Въпреки това престоят в “Страната на сенките” е неприятно преживяване....
Както си лежах, вратата леко се отвори и насреща си видях... дете...
Така и не можах да свикна с вида на тези дечица... Приличат на някакви сериозни извънземни... Нямат и косъмче по лицата и главите си и изглеждат хем странно, хем страшно...
Две огромни сини очи върху слабото сериозно личице... Стоеше и гледаше сериозно и с неподправено детско любопитство.
Инстинктивно му се оплезих и се усмихнах.
В първия момент детето се учуди, но при второто ми изплезване се усмихна и лицето му грейна!
Поканих го да влезе и го заговорих.
Теди, така се казваше момчето, приседна в краката ми и започнахме да си приказваме.
Теди се оказа заклет левскар и аз започнах да го закачам, а постепенно той се разпали и не след дълго вече си разменяхме познатите “А ти знаеш ли, как тогава...”.
Говорихме много дълго, на мен ми смениха банката, а Теди си седеше в краката ми и вече се бе нахилил до уши! Даже и бай Дянко започна да се подсмихва...
И изведнъж, както си говорехме, Теди стана, приближи се до мен и със сериозна физиономия ми каза: “Искаш ли да ми станеш татко?”.
А сега де! Насреща бяха двете големи сини очи, които ме гледаха сериозно, с очакване и надежда....
Взех решението на секундата, усмихнах му се и му казах, че искам.
Теди грейна! Подадох му ръка, той я сграбчи и после се сгуши до мен...
В душата ми емоциите се сменяха с такава скорост, че дори не можех да ги осъзная напълно. Мислех за Теди, за дъщеря си....
Продължихме да си говорим и по едно време Теди заспа...
Крачетата му бяха увиснали от леглото и бай Дянко стана и внимателно ги качи на леглото.
После сестрата дойде и събуди Теди, след което го отведе.
Пак от нея разбрах историята на моя нов син... Теди страдаше от левкемия и май нямаше особени шансове... Когато го чух, гърлото ми се стегна... Мамицата му! Защо едно дете трябва да си иде от този свят по този грозен и недостоен начин и защо изобщо трябва да си отива!
А се оказа, че това не било единствената болка на момчето. Баща му заминал за Испания да работи, майка му го зарязала при баба му и хванала нанякъде. Не я бяха намерили, за да дойде и да види детето... Гадост... Бащата също не беше дошъл. Нямало как да напусне....
С Теди станахме неразделни и, ако той не беше при мен аз, отивах при него, когато това беше възможно. Вечер тържествено му обещавах, че на сутринта ще се върна. Всеки път му носех по нещичко и той беше щастлив....
Сестрите ми казваха, че бил много горд, че си имал баща и че баща му го обичал много... Дете... Но аз наистина го бях заобичал.
Вчера, когато си тръгвах, му обещах, че днес ще му донеса снимка на Бербатов.
Отидох в стаята на Теди и краката ми се подкосиха... Леглото му беше оправено и чакаше следващия. “Страната на сенките” бе отвела Теди и той бе престъпил чертата...
Теди, момченце мое! Няма да мога да те заведа на мач на Бербатов, нито на риба. Бях се зарекъл пред себе си да бъда близо до теб, докато и след като оздравееш, но съдбата е отредила друго!
Дано сега си на по-добро место и да си щастлив, а някога, и аз самият не зная кога, ще дойда при теб, в онзи твой по-светъл и много по-добър свят, ще те хвана за ръчичка и просто ще вървим нанякъде! Без значение накъде!
Сбогом, Теди!
Обичам те!
На Теди
Той премина последната граница
и приседна там горе на облака.
Що ли взел е във своята раничка -
да покаже след малко на Бога?
Може би там е скътал от спомена
за онези, които обичаше,
или болка със зъби оголени,
от очите му дето надничаше?
И навярно там негде, над облака,
Любовта ще посрещне с усмивката,
що изтрива тъгата и болката,
и на земните мъки горчилката...
© Марин Ташков Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Безкрайно тъжно...
-
Няколко пъти се връщам тук и всеки път си казвам "Друг път ще коментирам". Но отново нямам коментар. Поклон пред тази малка светла душа, поклон и пред твоето голямо сърце!!!
-
Поклон!
Силно сграбчва за сърцето тази история. -
Викторе, съжалявам....
-
Мъка!!!
-
С Теди станахме неразделни и, ако той не беше при мен аз, отивах при него, когато това беше възможно. Вечер тържествено му обещавах, че на сутринта ще се върна. Всеки път му носех по нещичко и той беше щастлив....
Сестрите ми казваха, че бил много горд, че си имал баща и че баща му го обичал много... Дете... Но аз наистина го бях заобичал.
Поне...е бил щастлив, че някой го обича...Поне не е бил сам, имал е истински приятел. Милото малко детенце...Тъжно, много тъжно... -
Уви,животът често е несправедлив.Много тъжна история,която наистина оставя белег в мислите ми.По-лесно би било да е художествена измислица,но...е истинска за жалост.Много,много тъжно...и боли...
-
Поклон пред паметта му! И пред твоето богато сърце и талант! ...
-
Докато четех, най-искрено се надявах разказът да е художествена измислица. Уви...
-
Хареса ми! Понякога животът е само в черно, но така другите цветове се открояват по - ясно. Успех.
-
Благодаря ви!
От сърце ви благодаря! -
Най-истинския разказ! Разтърси ме...Поклон пред паметта за неговите очи в теб и за твоята смелост да бъдеш толкова искрен...Сърцата, както и децата нямат спирачки - там остават хората, които сме обикнали, независимо от фактите...независимо от думите...
С уважение и най-топи чувства! -
Просълзи ме, Марине! Все се питаме, защо, защо децата??? Вярвам, че Теди е на по-добро място!
-
Благодаря, Весислава!
Дали защото не виждам дъщеря си, дали защото и аз си се самоотглеждах, а може би просто защото бе невероятно хлапе, но Теди ми "бръкна" в душата и си остана там;
Не съм ходил и няма да отида на гроба му. Не искам и да зная, къде е, защото Теди си е навсякъде с мен - просто няма да го забравя! -
Покланям се както пред паметта на това дете, така и пред болката и пред смелостта да я споделите. С малко думи оставяте траен белег у читателя, а само Вие знаете какво е в сърцето Ви. Искрено вярвам, че ще има хора, които ще усетят и другия голям проблем - забързани и "замаяни" от ежедневието, родителите са оставили детето си и дори в този момент не са намерили време да бъдат до него.
С уважение и съчувствие,
Весислава -
Благодаря за разбирането!
Да, така е. И аз го зная, уж го разбирам, но не мога вътрешно да го приема.
Неминуемо правиш сравнения, съпоставяш, задаваш си въпроси...
Много пъти се питах - А, ако на местото на Теди бе Марина, моята дъщеричка? Тя е само годинка и нещо по-малка...
Много е гадно... -
Бог да го прости Животът не е това което искаме, а това което ни се случва!!! Тъжно....
-
Само по себе си това произведение,тази история, заслужава респект!
-
Така е устроен умът ти - така го възпримаш.
Ти си първия човек, който чете този текст и го коментира така. Въпрос на морално-ценностна система и на гледна точка. Твое право. -
Благодаря ти....
-
Прегръщам те!Поклон пред болката ти...
-
Искам предварително да кажа, че това не е художествена измислица, а реалност. Отвратителна реалност, която те жигосва и белегът си остава там завинаги...
Почивай в мир, мое малко момче!
Знаещ ли, Петя, това се случи преди месец, а тези очи са все пред мен!
Упреквал съм се безброй пъти, когато съм останал насаме! Яд ме е, че не бях до него накрая, яд ме е, че не го срещнах по-рано, защото все имам чувството, че в такъв случай щеше да се пребори!
Много боли Петя! -
Хубаво написано!Трогна ме...В детските очи не намерим ли спасение,бихме изгубили съвсем себе си в пошлия свят...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
