Нещо като нищо и нищо като Нещо

Седя в едно столично заведение, което напоследък беше поръсило звездния си прах във всяка празна, комплексирана душичка. И я беше довело тук. Понякога имах нужда да оплакна окото на часовника си и си правех умишлено сепуко с любопитството си - да видя кое, как ще ми отзвучи. А пък може и на мен да ми е останал някой и друг комплекс, който не съм успяла да наритам навън.

Заведението беше готино, лъснато, направено с мерак. Музиката имаше добър саунд. Блъскаше ме в гърдите - тихо, но убедително. Почна да се пълни с народ... Бях седнала на бар плота пред прозорците.. и предпочетох

да пропусна тая част с пълненето на консервата, като се зареях навън.

Валеше дъжд.. Беше много красиво и уютно да го наблюдаваш, скрит от него и да си вземеш само насладата от красотата му, без да се измокриш. Мислеше ми се за любов днес.. Исках да се потопя дълбоко между острите зъби на анализите си. Първо - има ли любов на земята? И какво е всъщност любовта? Много е трудно да се опише, особено от човек, който е бил в краката и, пълзящ като охлюв, доведен до истерия от емоционалните люлки на болен мозък и познаващ онази любов, която го е направила споделен с Всемира. Много е трудно да си бил в Ада и в Рая, в най-концентрираните им форми. Едновременно и по отделно.

Когато човек чувства силно, трудно намира точните думи да изрази усещанията си. Но знам със сигурност, че ако не обичаш себе си и не се цениш, не можеш да обикнеш друг. Защото любовта съдържа в себе си всички чувства и нито едно от тях. Тя е прошка, тя е достойнство, чест, характер, отстояване, доброта, вярност, и пълен покой, без да чувстваш нищо по-особено. Хармония! Една ситост, която те прави цял, но с почит към всички други твои части. След преживяната болка, на нелюбовта, оставила ти няколко невръстни дечица като травми, много бързо разпознаваш кой има деца и кой не. Кой е простил на детето в себе си. И кой се е помирил с тези, които са го наранили, дори и така-да ги отлъчи от живота си завинаги.

Това пак е прошка. Към себе си, а значи и на други. Защото никой не пада от Марс като се ражда, всеки има родители, роднини, род. И циркулира около и между тях, дори и в пространството на най-малката матрьошка, погълната от други над нея. А тази ми ти матрьошка с много части е погълната от Времето с всичките му измерения и нива. Толкова е сложно.. и според мен невъзможно да намериш къде е началото, когато няма край.

Любовта е единственото нещо на този свят което няма противоположност. Страхът има смелост, скромността има наглост, глупостта има знание, и така нататък, но любовта няма нелюбов. Нелюбовта е багажа, който носим от матрьошките над нас и от Нещо, което не ни е дадено да знаем. Няма лош човек, защото той е лош за себе си, защото той е лош от други - има неосъзнат и осъзнат, има себелюбов и изгубена овца, която Бог все още не е намерил. За да я намери, обаче.. всеки трябва сам да извърви пътя си до Голгота, носещ кръста си с кървавата си душа. За някои той е много дълъг, за други е по-къс. Зависи колко багаж носи, как му тежи.. как ходи с него.

Нелюбовта е много грозно нещо, много тъжно. Понякога и жестоко. Чувам едни думи.. ,, Аз вече нямам нищо за губене,, от човек, който е разбрал, че е изгубил нещо скъпо, но вместо да се смири и поучи, прави злини, за да си отмъсти. На любовта. От липсата и.

Трудно ми е да пиша за тези неща.. Имам да кажа толкова много, толкова, толкова много, че ми се мълчи по-скоро, отколкото ми се говори. Когато се опитам да обличам чувствата и знанията си в думи - и душата ми и разума ми млъкват и им вадя думите с ченгел. Особено, когато не съм се скрила в нечий образ на литературен герой и пиша от свое име. От себе си.

Няма да пропусна, обаче да кажа какво виждам, когато си мисля за любов... Виждам един мъж, който върви по бяла, снежна пътека и се радва на снежинките. Сам. Гласът му, когато възкликна от това колко е красиво, остана запечатан върху снежната постеля на земята и стигна чак до кожата и. Има ли любов завинаги? Ако обикнеш някого, заради това което е отвътре, маниери, речник, ценности, мироглед и докато го опознаваш любовта ти става все по-силна, може би има. Защото тези неща, които си обикнал не се променят. Нямат срок на годност.

Ако си обикнал кръвта му, ДНК-то му.. ще го обичаш завинаги. Но никога няма да го обикнеш, ако той сам себе си не обича.

… защото това значи, че няма да обикне теб, че ще се страхува да не те изгуби и това ще повлече крак за още много неща, в които ще се спъва, а държейки ме за ръка, ще спъва и мен и двамата ще съм паднали на дъното.

Любовта е вълшебство! Най-голямата сила! Могъщество! Човек, който се чувства обичан, споделен и в душата му ухае на един умиротворен уют, той е способен да покори целия свят! При това с лекота! Но.. е толкова трудно да обикнеш себе си...… Колко хора има... прекарвайки години от живота си в злоба, омраза, гняв.. наричайки това болка, наричайки това разбито сърце. Ами, не.. не е разбито сърцето. А егото. На любовта не и е нужна плът, за да обича, не и нужна взаимност, за да обича, защото тя винаги е взаимна. И винаги е завинаги. Тази, която свършва, свършва защото е започнала не като любов, а като нужда. С маскарад, който когато се наиграе

истината събаря по пътя си всичко което види.

Болката не е критерий за осъзнатост, нито път към нея. Само любовта е учител. Но факт-никой човек не се ражда научен. Обръщам се да видя дали консервата се напълни. Търся се сред хората... Виждам една двойка-пият кафе.. Гледат напред.. Жената е малко тихо нервна. Очите и гледат повече надолу и скришно се стрелкат към мъжа. Очакват нещо. Мъжът изобразява спокойствие. Тихо мъжество. Настъпано. От себе си. Приел е да живее като роб - сам на себе си първо. Тежките окови на ,,така трябва,, висят на гърдите му и правят ръцете му тежки. Не може да ги вдигне да я прегърне. Затова и подава менюто-да си избере каквото още иска.

А тя не иска менюто. Тя иска него. Но и тя е тежка. В сърцето и тежи една счупена мачта от кораб. Тъкмо се отказах да ги гледам, защото не се откривах там... и намерих в нея нещо.. по което си приличаме. Една счупена мачта от кораб ни пробождаше застанали между нас с двата си остри като ножове краища. Аз превързах своят край. Спрях кръвта. Погребах тази мачта завинаги. Любовта не ранява. Вече отдавна го знам.

Просто.. не може, хора.... разберете! Който обича не може... не може да нарани този, когото обича! Неспособен е!!

И други не може. Той може само да раздава любов. Да я множи и никога няма дъно! Никога няма насита! Защото любовта живее свой, собствен живот, а ти живееш в Нея. Тя става толкова могъща в един момент, че ти става тесен този свят. И когато ти става тясно.. и когато се чувстваш по -голям от там където си... ти пак опираш до нея като търсиш къде да я сътвориш, къде да я дадеш, какво да направиш, че да помогнеш някой...………… да се обикне, за да се увеличава тази любов тази единствена по рода си зараза, която прави училището, в което ходим на земята, малко по-малко мъчително.

Когато се чувстваш по-голям от там където си, когато ти става тясно.. значи че си насъбрал много нераздадена любов. И нейната сила вече ти е в повече. Това те прави слаб. И затова пак я търсиш, за да ти даде сила.

А силата и идва, само когато я раздадеш. Когато я споделиш някъде, на някого... дори и само като преместиш дъждовен червей по улицата в тревата, за да не го настъпи някой... ,,сляп,, човек. Да се наведеш, за да дадеш

любов, те прави по.висок от този свят не на почетна стълбичка, а в измерения, много от които непознати за нас.

Един възрастен мъж обърсва слюнка от устата на жена си със салфетка. Очите му се насълзяват, докато оправя после кичур от бялата и коса. Боже?! Боже, колко обич има в тези очи, Боже?! Тя му подава менюто. Той го взима, а ръцете му треперят. Целият ми свят се срути в тази минута от болката му. Хиляди ножове разрязаха душата ми! Идваше ми с глас да ревна. Някои хора никога не могат да обикнат. Дори към края на живота си.

Шум от почукване по стъклото ме стряска! И аз се обръщам към прозореца отново. Мъж държи снежна топка в ръцете си и ми маха да изляза. Кога ли е завалял тоя сняг? Смее се! С най-хубавата усмивка на света!

Е... щях да пиша още, но... викат ме. Излизам.

Любовта не може да се опише. Чувства се. Честно ви казвам..... Повярвайте ми.

Само липсата и има много думи. Много думи! Говори на теб, а не знае че говори на себе си...

Мъчи се да се убеди, че обича. Ако имаше едно лесно, щеше да застане на някоя трибуна с високоговорител и

да крещи от там ,, Ние се обичаме!,, Но.. и децата вече знаят, че който крещи не обича. Сърцето му е глухо, затова крещи. Любовта не и мълчание, обаче. Тя е усет! Чувстваш някого като себе си и по себе си знаеш кога, какво и как. Затова любовта никога не греши. Защото, дори да сбърка понякога-винаги надделява и намира бързо пътя, по който да се намери отново. Защо ли? Ами.. защото и става студено. Студено. И страшно.

А очите на страха са големи. Но слепи пред любовта.

• И кое му е толкова страшното?- питат ме - Хайде де, ела да се видим!

Ставам! Превързвам очите на страха! И скачам! Знам, че мога да се справя.. каквото и да покаже сабята.