Невъзможна любов

Джесика се запозна с Павлин във виртуалното пространство. И тя не разбра как избра него... „Веселяка” беше псевдонима му. Отначало по-плахо, после по-смело изразяваха мисли и становища по разни въпроси. В края на зимата и началото на пролетта, нощите бяха все още дълги и хора като тях прекарваха вечер по-голяма част от времето си пред компютъра. Дните се нижеха и Джеси неусетно се привърза към виртуалния си приятел. Връщаше се от работа, заставаше пред компютъра и със затаен дъх отваряше пощата, или поглеждаше в скайпа дали е на линия или не. След поредното флиртуване си лягаше и заспиваше с усмивка на лицето.
Той не знаеше нищо за нея, както и тя за него и въпреки това беше много хубаво... Изживяване, подобно на очакването да видиш нещо непознато, красиво езеро или висок недостигаем връх. После разбраха, че и двамата са родени в една и съща зодия в рамките на една година. Тя прояви инициатива и намери начин да узнае нещо за него. Написа му го, а той вместо да се разсърди, потвърди информацията и засили интереса си към нея. От дума на дума, ставаха все по-близки, а това плашеше Джеси. Имаше интимност в отношенията им, и двамата го знаеха, бяха разумни хора, а магията витаеше из пространството и не си отиваше. Разум и сърце, сърце и разум. Километрите не са от значение, можеше да се уреди, но не това беше причината...
Джеси знаеше, Павлин не трябваше да дава воля на чувствата си, беше обвързан с жена, която е майка на децата му и години наред го е подкрепяла и обичала.
И дума не можеше да става за неангажираща връзка, при тях се бяха породили чувства. Павлин не искаше, нямаше да я нарани. Знаеше, че тя преживява труден период, но все пак силна  да се изправи срещу предизвикателствата на съдбата и продължи напред с присъщия си темперамент и ентусиазъм.
Искаше я. Пожела все пак да се срещнат на живо...
Тя се колебаеше за тази среща...
***
Получи съобщение, на 09.09.2009 г. Павлин ще я посети. Фантазията ù работеше неистово. Избрал е тази дата нарочно. Търси символиката. На такива дати стават чудеса. Тя се готвеше като за тържество. Проучи прогнозата за времето, избра костюма, който щеше да облече,  направи подробен план за този ден...
Но той не се обаждаше и това я притесни. Късно вечерта все пак реши да му телефонира, да го попита потвърждава ли посещението?
- Не, не, някъде към края на месеца - отговори малко шеговито в слушалката... Доскоро, Джеси!
Тя тръгна в обичайната посока към родителите си и си помисли за една нейна колежка, която се обадила на приятеля си, а той и казал: - Знам, слънчице, че си на зор, ама този път ще потраеш малко...
При мисълта за колежката Джеси се усмихна, може и тя да потрае, разбира се...
Дните се изнизваха неусетно и времето течеше в обичайния си ритъм.
Джеси не преставаше да живее с нови и нови инициативи. Имаше си принцип „Инициативата – убива скуката”, а тя наистина не скучаеше.
Беше поканена за обяд на рожден ден на колежката си. В павилиона, където избираше букета, мобилният телефон иззвъня в чантата ù.
- Здравей, Джеси, аз вече съм на път към теб – каза Той.
- Хубаво - неподготвена измънка тя. Други спомени нямаше. На обяда в заведението беше разсеяна, няколко пъти  колежките ù я питаха какво ù става. Просто не я познаваха в такава светлина.
Хосписът беше следващият ангажимент, след което срещата с Него.
Най-сетне дойде часът на истината... Изправен до колата, тя го потупа откъм гърба и го видя такъв, какъвто винаги си го представяше. Интелигентен, чист, респектиращ.
Разходиха се с „червената перла”, а на връщане той извади любимия си фотоапарат и снима „Залезът”.  Стана красива снимка, уловен миг, запечатан завинаги. Джеси попита:
– Със този залез ли ще ме запомниш?
– Утре ще снимам и изгрева... – отвърна.
Вълненията ù се усилиха. Не знаеше, не помнеше какво говори. С цялото си същество се бореше с изкушението. Такива вълнения не ù бяха познати дори на сцената. Направи много грешки при подреждане на масата за вечеря, забрави да сложи дори салата.
Вечерта премина в разговори, почти скучно, на сутринта забравиха за „изгрева”...
На изпращане до колата, той каза:
- Довиждане, Джеси, догодина пак ще се видим, а може и на екскурзия заедно да отидем...
- Може – помисли си Джеси – всичко е възможно... Колата беше потеглила и бързо се скрила в завоя наляво.
Влезе и видя подарените сувенири, усмихна се, защото се сети, че и тя му беше приготвила нещо, но то остана... може би за догодина?