Вплетени в прегръдката на буйния огън в камината, дървата пукаха като пуканки, които подскачат и се пръскат с характерен звук. В комина бучеше зимния вятър.

Пламен, които седеше в удобното си кресло нервно затръшна лаптопа си. Вдъхновението му се бе изпарило и младият писател се притесняваше, че няма да завърши в предвидения срок романа си.

Миг по-късно на вратата се позвани.

– Хей! Удобно ли е? Дойдохме без предупреждение - каза приятеля му Тони, който водеше и годеницата си Ели.

– Разбира се! Влезте, тъкмо ще ме разведрите малко. И без това не мога да пиша. Сякаш съм изчерпал идеите си и нищо вече не ми идва на ум.

– Не се притеснявай! На всеки се случва да си изгуби музата понякога. Ще видиш, че скоро отново ще ти хрумне някоя страшна историйка, която да опишеш в книгата си - успокояваше го Тони.

– Хм! Книгите ти наистина са много итересни, но мисля, че наред с имислените истории за вещици и вампири, може да опишеш и някои по-реални страховити, нощни преживелици - каза Ели.

– По-реални ли? Какво имаш предвид?

– Искате ли да ви разкажа няколко страшни истории, които не са просто плод на моето въображение, а реално случили се събития в периода от далечната 1915 до 1920 година, в старите български села - Киселево, Дъбова махала и Крива бара.

– Добре, но откъде знаеш, че са истински?

– До мен те са достигнали от разказите на моя дядо, а той знае някои от тях от своя баща, други близки приятели и роднини, живели в онези времена. Реших, че мога да ви предам част от тях точно по начина, по който ги чух от дядо ми.

Знам, че в днешно време повечето хора не вярват в призраци, страховити твари и други странни феномени. И все пак голяма част от тях все още се боят от тъмното, защото не знаят какво ги дебне в мрака. Мисълта, че в тъмнината може да ни преследва някакво ужасно животно, безплътен тъмен силует или човекоподобно, ходещо на четири крака ни смразява. Шумолящите листа и стенанията на клонките на дърветата под силния вятър ни карат да се чувстваме неспокойни нощем. Странни събития са се случвали често в миналото и все още се случват, особено в затънтени места, почти недокоснати от циливизацията.

Страшни истории са се разказвали от векове и ще продължават да се разказват и занапред. Така и трябва, защото, когато спрат да се предават в поколенията, историите умират. За мен тези необясними и странни случки, които имам да Ви разкажа са истински, а дали Вие ще повярвате в тях - изборът е изцяло Ваш - каза твърдо Ели.

– Е, ще започваш ли вече? - питаха момчетата

– Ето какво знам. Разказът на моя дядо Спас започна така - каза момичето.

Бях на не повече от двадесет години, тъкмо излязъл от казармата, когато моят приятел Иван, с когото служихме заедно, ме покани да му гостувам. Той живееше в едно малко селце в Северозападна България на име Киселево.

Вечерта се събрахме около масата в една малка стая и там под пламъка на стария газеник, Пано - бащата на Иван започна да разказва своите истории за странни и страховити случки, които лично е преживял.

Веднъж - каза той,- аз и още двама музиканти от селото - Кольо акордеониста и Динко, който свиреше на дудук, бяхме извикани да свирим на сватба в близкото село - Дъбова махала.

Свирихме цял ден. Слънцето отдавна вече се беше скрило. След като сватбарите се разотидоха, ние събрахме музикалните инструменти и по късна доба тръгнахме да се прибираме за нашето си село. Пътят не беше малко. Бяхме уморени и Кольо предложи да не избикаляме, а да минем по-напряко по друг път, който минаваше през реката. Така и направихме.

Беше пълен мрак. Водехме се само по светлината от месечината. Тя беше пълна в онази нощ и под нейното сияние, реката блестеше като сребърна. Тук - там във водите й се отразяваха черни, дълги и криви сенки от клоните на близките дървета. Чуваха се зловещите крясъци на някаква нощна птица. Вече наближавахме наше село.

 Ние вървяхме все така покрай брега, но за да съкратим пътя си трябваше да пресечем реката и така нагазихме в студените води. Месечината огряваше крайните къщи на наше село.

По едно време дорде бяхме още у водата, изведнъж тъпанът, който носех много натежа. Все едно в ръцете си не държах тъпан, а жив човек. Толкова тежеше. Не можех да го удържа. И другите двама, като видяха каква е работата го подхванаха уж да помогнат, ама то тежи ли тежи. Нещо с размерите на едър човек се беше сякаш намърдало вътре и не ни позволяваше да го пренесем. Без малко да се удавим в реката. Колкото и да се мъчехме едва успявахме да го помръднем. Сили не ни останаха да се борим с тежкия тъпан в дълбоките студени води. Наоколо пълно мъртвило. Само оная птица грозно грачеше. И за трима ни беше ясно, че някакви необясними тъмни сили се бяха сякаш загнездили в тоя тъпан. Така и не разбрахме каква по-точно беше тая твар. Таласъм ли беше, друго ли, не мога да кажа? Но беше нещо злокобно, нечовешко, което се криеше в мрака.

Едва, когато пропяха първите петли изведнъж усетихме една лекота. Каквото и да беше това, в тоя момент ни пусна и всичко вече си беше нормално. Все едно бяхме сънували лош сън и сме се събудили. Само, че не беше сън и ние още бяхме по средата на реката, а уж трябваше по-бързо да се приберем. От тогава вече по преки пътища не минавам! - така завърши разказа си чичо Пано и шумно премляска, след като отпи глътка от греяната ракия, която седеше на подноса пред нас.

– Слушайте сега друго да ви разправям! - каза той и продължи с разказите за преживелиците си. – Един път, пак така бях повикан да свиря на сватба в друго село от околността - Крива бара.

Тържеството продължи до късно. Като наредили ония дълги отрупани софри... ядене, пиене, кръшни хора се виеха чак до залез слънце. Тръгнах си аз по малките часове.

Гъсти черни облаци на талази се стелеха по небето и на моменти закриваха изцяло месечината. Тогава ставаше пълен мрак. В покрайнините на селото има едно мочурливо място, през което минаваше пътя ми. Подгизнали ливади, дупки и черни локви навсякъде, докъдето ти виждат очите. Минах покрай стария вековен дъб, който протягаше клоните си нагоре, и на лунната светлина се виждаха като дълги криви ръце. Познавах района много добре. Ако някой ми кажеше, че може да се загубя там щях да му се изсмея.

Бях вече подминал това място и навлизах в моето село, когато една черна котка изскочи срещу мен от близкия храсталак. Очите й светеха в тъмното с една особена светлина . Животното не се боеше от мен и не се отмести от пътя като пляснах с ръце. Оставих я и си продължих по пътя, но не съм усетил кога е успяла тая котка да се качи на гърба ми. Не съм разбрал, че е там.

В тоя момент нещо стана с мене. Изгубих посоката, в която трябва да вървя. Не можех дълго време да се ориентирам къде се намирам. Обикалях и обикалях, и все не бях на прав път. В която и улица да свиех все беше грешна. Макар и отчаяно да се опитвах, не можех да открия пътя. Направо си бях изгубил ума. Всичко ми беше непознато и чуждо все едно не беше района, в който съм израснал и познавах като пръстите на ръката си. Бях вече уморен, ядосан и уплашен. Сигурно с часове се бях лутал така. Чувствах, че нещо ме натискаше отгоре, една такава тежест, но изобщо не се сетих за онази черна като катран котка.

Еле...по едно време пропя първият петел у селото. В тоя момент видох, че черна котка се шмугна у храстите, оная същата и тогава сякаш прогледнах. Нищо повече не ми тежеше. Вече виждах и съвсем ясно къде съм. Направо ми падна ченето като разбрах, че само броени крачки ме деляха от моята къща, която беше последната в селото, а с часове бях обикалял и не я намирах.

Тогава разбрах, че оная котка е причината за туй затъмнение дето бях получил. Съвсем не е била обикновена котка..

Жената ме посрещна на вратата с викове:

– Айде бе! Къде ходиш цяла нощ те няма? Откога те чакам.

Когато й разказах и тя се стресна и заръча друг път да не окъснявам толкоз.

От мен да знаете по тия диви, гористи места, дето няма жива душа, нощем бродят тъмни сили, таласъми, караконджули, както щете ги наричайте. Те могат да приемат и форма на домашни животни, като кучета, котки и какво ли не. Но ги има. Там са. Чакат в мрака - така завърши историята си той.

Аз слушах с интерес разказите на чичо Пано, но подхождах с недоверие към тях- сподели ми дядо и продължи:

– Тези негови случки ме накараха да си спомня една подобна история, която моят баща Никола на времето ми беше разказал. Тогава не приех разказа му много на сериозно. Сега като слушах бащата на Иван, обаче се замислих.

Моят баща ми разказваше, как веднъж помагал в строителството на някаква къща в едно село. Работил до късно и домакините го почерпили след това за добре свършената работа. Така, когато си тръгвал, вече отдавна се било стъмнило.

Едно време полята между селата не пустеели като сега. Хората са ги обработвали. Минавал той през едно такова място, когато в тъмнината между дърветата видял сгушена някаква прегърбена сянка. Очите на това нещо бляскали, осветени от лунната светлина и то сякаш се спотайвало и надничало между клоните. Баща ми не дал вид, че се е уплашил, въпреки че настръхнал от страх. Опитал се внимателно да го заобиколи и да си продължи по пътя, но нещото изкочило срещу него. В тоя момент то изглеждало като огромно черно куче, което се спуснало срещу него и щяло да го разкъса. Тогава той си спомнил, че е чувал от старите хора по селата, че ако в тъмнината срещу него изскочи таласъм или друга страховита твар, трябва бързо да стъпи в ораното място, поне с единия си крак. Така и направлил.

Мистериозното черно куче продължило да ръмжи със страшен рев срещу него, оголвайки огромните си зъби, но не го доближило повече. Жълтите му очи светели като пламъци в мрака. Баща ми се прибрал жив и здрав у дома и бързо разказал какво му се е случило. Казваше, че след срещата му с тая страховита твар се появил белият кичур в косата му само за една нощ, а бил още съвсем млад.

Разказах тази история на чичо Пано, а той изобщо не я подложи на съмнение, докато у мен все още имаше голямо недоверие.

– Ти си градско чедо - каза ми той, - не си обикалял по селата. Нормално е да не знаеш и да не вярваш в тия работи. В големия град няма да чуеш такива истории, но ако поживееш тук, сам ще се убедиш, че е истина - твърдеше чичо Пано.

А Иван, моят приятел от казармата, макар че не беше преживявал лично подобни странни случки, сляпо вярваше на разказите на баща си и подкрепяше всяка негова дума. И от други по-възрастни хора от селото Иван бил чувал подобни истории. Явно само аз гледах недоверчиво на това, но от уважение към домакина си мълчах и изслушах докрай историите му - каза ми дядо.

Ето как продължи разказа си моя дядо Спас:

– Пано поглади с ръка дългите си мустаци и започна друга своя история:

– Преди време имаше сбор в едно съседно село. Събрахме се народ на една голяма поляна. Музика свири, хора се вият... Насядахме ей тъй един до друг по земята, като застлахме черги преди това върху тревата. И така цял ден. Стана късно. Мръкна се. Останахме да спим там под открито небе. По едно време Гочо, който беше родом от нашето село се събудил посред нощ. Ходило му се много по малка нужда. Станал той, гледа всички други спят. Времето беше ясно и оная месечина тъй ярко грееше, че се виждаха добре близките поляни и храсталаци. Затова сигурно той решил да отиде по-далеч от спящите. Тъкмо стигнал до едни огромни дебели дървета и започнал да си върши работата, когато чул някакъв шум. Надникнал той зад дебелите дънери и ахнал от изненада при тая гледка.

Там под лунната светлина четири красиви девойки с бели дълги рокли танцували и се въртели в кръг. Косите им били сплетени в дебели дълги плитки, които се влачели по земята все едно не били женски коси, а преплетени клонки. Стъпвали тъй леко, сякаш нозете им се носели над земята.

Гочо ги гледал като омагьосан. Не можел да откъсне очи от тях. Тогава една от тайнствените жени го забелязала. С втренчен в него поглед тя го приближила. В тоя момент на нашият приятел му станало зле и изгубил съзнание.

На сутринта като се разбудихме, започнахме да се приготвяме да си вървим всеки по къщите. Тогава забелязахме, че Гочо го няма. Викахме, викахме, никакъв не се обаждаше. Обиколихме близките поляни да го търсим и по едно време го открихме. Беше припаднал между дебелите дървета. Хванахме го и го разтърсихме. Свести се той и ни разказа за снощната случка. Ние го гледахме учудено, когато един от по-възрастните селяни каза, че това са били самодиви и не е трябвало да ги вижда. Бил нагазил в хорището им - тъй се наричат местата, където се събирали и пеели, и танцували. Те не обичали да бъдат срещани от хора посред нощите, когато е тяхното време, а ако някой ги прекъснел, нещо лошо му се случвало. Нашият Гочо леко се е отървал - викахме си ние и даже се шегувахме, че може да са го харесали. Все пак беше ерген. Здрав, млад, едър мъж като канара.

Не се мина много време от тая случка обаче и той заболя. Слабееше, а уж нищо му нямаше. Силите бавно го напускаха. Идва един лекар, но нищо не можа да помогне. Всичко изглеждаше наред, а Гочо продължаваше да се топи. Легна на легло и не можеше да става. Никакви билки и отвари не помагаха. Беше болен от незнайната болест. Издържа няколко месеца така и почина. Помня го тоя ден, когато се спомина.

Беше горещ юлски ден. Пече онова ти слънце, че чак ще те изпържи. Затова и роднините му не чакаха много и бързо направиха погребението. След него близките му се събрали в бащината му къща. На съседния гроб пък веднага след погребението на Гочо, правеха струване на един дядо. Хората наобиколили гроба, когато по едно време чули шум като мучене и лопане. Оглеждали се, услушвали се и накрая с ужас разбрали, че тоя шум иде от току-що изкопания гроб на Гочо.

Бързо се затичали с викове към къщата му да кажат какво са чули. Опечалените роднини веднага отишли на гроба и го разкопали. Когато отворили ковчега, гледката ги вцепенила от ужас. Гочо лежал по мешина[1], а не както го били оставили. Ноктите му били изкъртени и окървавени. Оказа се, че бил погребан жив и след погребението се е събудил, но докато отворят гроба се е задушил.

Онази нощ самодивите са го омагьосали. Единственият начин да се премахне магията бил, пострадалият да се зарови до шията в черна пръст, и да престои така малко време. Влажната черна пръст имала силата да изсмуче и премахне самодивското проклятие.Това, за съжаление твърде късно го научихме.

Хайде, стигат ви толкова истории за днес! Стана късно – отбеляза чичо Пано и отиде да си легне в другата стая.

А аз и Иван останахме да спим в тази. Постлахме си и легнахме, но сън не ме ловеше. Мислих за историите, които чух и все така продължавах да не вярвам в тях. По едно време се унесох и съм заспал. Не се беше минало много време обаче, когато се събудих и отворих очи.

Пред малката масичка в ъгъла на стаята се беше навела възрастна жена. На масичката гореше свещ, а жената бе скръстила ръце, сякаш се молеше. Първата ми мисъл беше: „Какво прави в стаята ни тази баба? Как е влязла тук?“ Затворих очи с надеждата, че може би още сънувам и като ги отворя, тя вече няма да е там. Но жената още стоеше приведена над свещта. Краищата на вързаната високо на челото й забрадка, сякаш леко потрепваха на пламъка на горящата свещ. Можех дори ясно да видя как беше облечена тази жена. Беше толкова реална, че за момент ми се прииска да я заговоря, но не посмях. Вече бях много уплашен. Погледнах към Иван, а той спеше непробудно и нищо не беше видял. Реших да не давам вид, че съм се събудил и съм я видял. Затворих и стиснах силно очи, а по тялото ми преминаваха ледени тръпки от страх.

На сутринта нямах търпение да разкажа на приятеля ми и на баща му какво съм видял. Все още се надявах просто да съм сънувал. Бях объркан. Когато обаче им обрисувах с подробности как изглеждаше тази възрастна жена и как беше облечена двамата се спогледаха невярващи.

Оказа се, че точно така е изглеждала баба Иванка - майката на чичо Пано, на която моят приятел бил кръстен. Тя била починала преди по-малко от четиридесет дни и на погребението си била облечена със същите дрехи, които подробно им описах. Аз никога преди не бях виждал тази жена.

Няколко часа по-късно се прибрах у дома си, но случката от онази нощ и разказите на Пано, дълго не ми излизаха от главата. Вече бях сигурен, че историите му са истински.

Замислих се, че независимо дали вярваме или не, може би сред нас наистина живеят същества от друг свят, които могат да навлизат в нашата реалност. И малцина са тези, които ги виждат, повдигайки булото, което скрива границата между нашите два свята.

Така завърши разказа си дядо, оставяйки и мен замислена - каза Ели.

***

Огънят в камината догаряше. Вятърът в комина бе утихнал. Пламен бе изпратил своите гости. Той сложи няколко цепеници в огнището, защото знаеше, че предстои дълга нощ. Да, определено Ели беше права. За да останат живи историите, то те трябва да бъдат разказвани, особено ако са истински и преживени.

[1] „по очи“