НОЩТА И ВЯТЪРА
Мрачна и зловеща нощ. Вятърът стене, ранен. От стомаха му тече нещо, той притиска мястото и се гърчи от болка. Диша тежко, толкова тежко, че под вратите на всички къщи и апартаменти фучи, съска, духа и блъска невидима, злобна и тъмна енергия.
Нощта извади ножа от стомаха на вятъра и го погледна. Почти не се виждаше, тя правеше нещата да изглеждат като сенки, като отчаяни привидения, които се мъчат да избягат от себе си. Вятърът бе поредната ù жертва. Отдавна го следеше. Той ù причиняваше нещо, бе тъй свободен, играеше с всичко и с всички на воля, дори когато тя бе дала всичко от себе си и когато всичко бе по-мрачно от адова дупка, вятърът пак лудееше и подскачаше от място на място, от покрив на покрив. Ту ще блъсне някоя порта, ту звънец ще удари, ту ще събори саксия – и всичко се огласяваше, нощта ставаше звучна, ухилена някак, беззъба.
Тя не искаше да е така. Искаше, докато властва на този свят, всичко да е тихо, вцепенено, студено, сковано, уплашено и безмълвно. Вятър ...