НОЩТА И ВЯТЪРА

Мрачна и зловеща нощ. Вятърът стене, ранен. От стомаха му тече нещо, той притиска мястото и се гърчи от болка. Диша тежко, толкова тежко, че под вратите на всички къщи и апартаменти фучи, съска, духа и блъска невидима, злобна и тъмна енергия.

Нощта извади ножа от стомаха на вятъра и го погледна. Почти не се виждаше, тя правеше нещата да изглеждат като сенки, като отчаяни привидения, които се мъчат да избягат от себе си. Вятърът бе поредната ù жертва. Отдавна го следеше. Той ù причиняваше нещо, бе тъй свободен, играеше с всичко и с всички на воля, дори когато тя бе дала всичко от себе си и когато всичко бе по-мрачно от адова дупка, вятърът пак лудееше и подскачаше от място на място, от покрив на покрив. Ту ще блъсне някоя порта, ту звънец ще удари, ту ще събори саксия – и всичко се огласяваше, нощта ставаше звучна, ухилена някак, беззъба.

Тя не искаше да е така. Искаше, докато властва на този свят, всичко да е тихо, вцепенено, студено, сковано, уплашено и безмълвно. Вятърът бе неин враг, той не се съобразяваше дори с нея, правеше каквото си поиска и даваше сила на надменната си воля да живее по своему дори в тъмното.

„На ти сега свобода – ухили се нощта. – Кървиш, нали? Боли те... Това е добре.”

Вятърът падна на колене. Около него се бе образувала локва. Нямаше сили. Виеше му се свят. Не биваше да се спира там, в края на улицата, където едно малко момченце се бе уплашило от нещо и търсеше подслон. Той разроши къдриците му, целуна сълзите под очите му, заигра си с шала и го накара да се спре да плаче. После му показа пътя – местеше клоните на дърветата, подгъваше прането по балконите, тропваше по някоя врата и момчето все повече се ориентираше, вървеше бързо, следваше вятъра и най-накрая намери дома си.

„Това ли я вбеси? – запита се вятъра. – Нея всичко я вбесява. Иска всички да живеят така, както тя намира за правилно, да се съобразяват само с нея и понеже е винаги злобна и мълчалива, никой да не знае какво да прави, защото винаги ще е грешно. Досега си мислех, че мен не може да ме накара, защото не може да ме улови... Май съм я подценявал.”

Задъха се, после захрачи. Падна по гръб.

„Сбогом, вятърко – рече нощта. – Сега ще затвориш очи завинаги и мракът ще те погълне. Аз ще те погълна.”

Нещо прошумоля. Момчето. Връщаше се да поблагодари на вятъра. Не се страхуваше, дори бе усмихнато, но когато видя вятърът да стене в локвата, то изпадна в ужас, завтече се, приклекна, замоли се, заплака. Вятърът отвори леко очи, погали къдравата му главица и влезе в дъха му. Избяга от нощта. Скри се в момчето.

А после съмна.

Момчето скоро порасна и стана вихър. Не се страхувайте от вихрушките, те са преродени ветрове, които идват отдалеч, спускат се от облаците, влизат по къщите, чупят тъгата и мълчанието, шумят и тропат, но вършат само добрини.  Дори метат улиците понякога, подсказват вярната посока на заблудени скитници, надуват платната на моряците в морето и винаги намигат на живота, дори когато е тъй мрачен и тъмен, че прилича на нощ.