НОВИЯТ ПОДИУМ

  /По действителен случай/

.

Тази история е стара, колкото света, 

истинска, колкото звездите, забравна толкова, колкото може да забравя човекът. А той може много.

  Беше ранната есен на 1987 година.

Няколко дни преди да се уволни нашият набор от казармата. 

  Тогава времената бяха други. Социализъмът още беше жив. Хората мислеха по друг начин, обличаха се различно от сега, живееха по други правила.

 Оставаха ми няколко седмици до уволнението от редовната военна служба. Тогава, като "стари" войници, в поделението, в което служеха, в София,  ни изпращаха да помагаме по строителни обекти.

  Старшината ни натоварваше в каросерията на един скърцащ и бумтящ товарен автомобил.

  Сутринта стояхме пред новостроящо се училище в район "Младост" 1А, в София разбира се.

  Цял ден пренасяхме чисто нови училищни подиуми и дъски за писане.

Без асансьори, " на ръка". Това училище сякаш бе по - високо от най - високия небостъргач в света. 

  Разделиха ни на двойки работници. На мен се падна редникът Мирчев. Беше новобранец, но човек свободолюбив и непокорен. Беше учил и живял дълги години в Куба. Баща му беше известен български баскетболист. Самият той беше висок почти два метра.

  Пренасяхме заедно различни неща. В един момент нашият старшината доведе при нас трима мъже. Личеше си, че са различни от нас. Мургави, къдрави и с пламтящи черни очи.

  - Това са кубинци. Ще ви помагат. - каза началникът и забърза по етажите.

  Мирчев веднага ги заговори. Няма да забравя огъня в очите на тези хора, чули родния си език. Говориха, говориха, а аз неуместно помолих 

"моят" новобранец ми да ги попита дали им е мъчно за Куба. Той преведе въпроса ми почти светкавично.

  Още са пред очите ми. Техните очи. Просълзени и тъжни.

  Мъжете станаха, хванаха за ръце. След това запяха някаква тяхна народна песен. Стъпваха бавно по лакирания нов ученичилищен подиум.

  Може би този подиум още е там. Вече стар и износен. От тогава са минали повече от тридесет години. Може би вече е омалял от стъпките на хиляди ученици и техните учители. Може би още помни и нашата уверена младежка походка.

  Но той не може и никога няма да забрави  песента на тези кубински момчета. Никога няма да забрави техните горещи сълзи, които извират като водопад от най - бистрия, най - истинския извор, изворът наречен Родина.