По калдъръмената улица която водеше към полето и разделяше селото на две махали още се стичаха струйки вода от нощния дъжд. Вечерта беше страшна ( небето беше разтворило широко обятията си и сякаш искаше изведнъж да измие всичко и всички. Обърна небесното си корито и го изсипа. Един гръм падна върху полето-  точно там където беше краят на улицата. Отряза „главите“ на житата и те паднаха отмалели върху черната земя.

На сутринта Баба Рада разбутваше с бастуна си локвите и правеше път на струята останала течаща вода да намери своя изход. Тя повдигна погледа си и каза: „Божеее“! –сякаш искаше някой да я чуе и коленичи с очи към небето. Точно в този миг се плисна камбанен звън от старата черква.  Звукът беше с дълги паузи. Много бързо дойде вестта до Рада, също като стихията. На братовото й дете – внучето, същата вечер влезе в обятията на небето. Рада не беше виждала очите на Матейчо от дълги години. Тя понякога крадешком виждаше края на неговите забързани стъпки и снага от дувара зад който го гледаше.

Ангел – братът на Рада, когото тя изгледа връз гърба си - на онова поле от жита и чийто гръб беше вечно мокър, а той поиска всичко от кака си, без да се замисли, че тя също е част от семейната им история. Само с един подпис Рада му подари всичко. Всичко. Ангел беше доволен от материална си победа.

Рада беше от онези жени, които виждаха – невидимото. Знаеше, че в живота няма безплатен обяд и , че няма кръвни връзки. Има само духовни.

Старото дърво пред техния бащин дом сега стоеше мирно, но корените му бяха изнемощели от злобата с която дълги години Ангел го поливаше и сега на него бе окачен некрологът на неговото внуче – Матейчо. Един млад човешки живот които бе приключил внезапно и никой нямаше ясното обяснение на въпроса – „Защо“? – уж най-краткият въпрос.