Обесено време
Кучката в двора прилайваше жаловито. Синджирът трепереше, опъваше нервите на животното, тънки като нишки на тетива. Луната надничаше през прозорците. Гредоредът пукаше, октавно, под мишите стъпчици. И когато старата двуцевка се закиска след бягащата сива гадина, таванът се превърна в азил, убежище за натрапника. Витата стълба се огъна от сумрака, който пълзеше отгоре. Закатериха се старците. У челото на мъжа се блъсна страх. Бял гълъб разряза мрачината. Опита се да излети, но предачът на сънища, паякът, опъна крак. Обесен на паяжината му, оцъкли птичите си очи. Че едно е мястото, откъдето влизат и излизат най-големите ни недъзи и достойнства... И таванът, сякаш голямо сърце, избълва чернилка. Чувство за вина натежа по челата на старците. Отмалели, се свиха на дървения креват, с обесена представа за време.
Виновни, лежаха един до друг, с прихлупени клепки. Ръцете им оформяха грапава мидена черупка. Че времето е само самотна песъчинка, очакваща прераждане. Между тях, сякаш бели вълни, бяха разпръснали листи с нотни петолиния, картинни ребуси, карикатури. Нима животът не е всичко това – и музика, опит за разгадаване на извечното и гротеска в най-чист вид. И тихото мълчание е опресняване на думите. Онези, които сърцето не знае, записва, складира и чрез този речников запас надживява крайностите... Дали думите са и прошка...
От нощната масичка ги гледаше порцеланов сивушко, донесен преди повече от половин век от странство. Стискаше в човка времето, пропукало стените на селската стаичка.
И сякаш ти стига понякога да замениш истинното с изкуствено, за да си създадеш представа за време и съществуване...
© Петя Стефанова All rights reserved.
