Кучката в двора прилайваше жаловито. Синджирът трепереше, опъваше нервите на животното, тънки като нишки на тетива. Луната надничаше през прозорците. Гредоредът пукаше, октавно, под мишите стъпчици. И когато старата двуцевка се закиска след бягащата сива гадина, таванът се превърна в азил, убежище за натрапника. Витата стълба се огъна от сумрака, който пълзеше отгоре. Закатериха се старците. У челото на мъжа се блъсна страх. Бял гълъб разряза мрачината. Опита се да излети, но предачът на сънища, паякът, опъна крак. Обесен на паяжината му, оцъкли птичите си очи. Че едно е мястото, откъдето влизат и излизат най-големите ни недъзи и достойнства... И таванът, сякаш голямо сърце, избълва чернилка. Чувство за вина натежа по челата на старците. Отмалели, се свиха на дървения креват, с обесена представа за време.
Виновни, лежаха един до друг, с прихлупени клепки. Ръцете им оформяха грапава мидена черупка. Че времето е само самотна песъчинка, очакваща прераждане. Между тях, сякаш бели вълни, бя ...