Обява

     Тази обява привлече вниманието му. Близка му беше, вчера я пусна.

     Остави лулата. За миг се загледа как димът очертава кълбове. Красиво.

     Стана и се обади.

     Разговорът беше дълъг.

     Когато се върна, лулата я нямаше.

     А кълбовете стояха. Чертаеха кръгове във въздуха. Ореоли на нищото в нещо.

     Огледа се. Някой трябва да е идвал.

     И беше дошъл.

     Сам не усети, че тя беше у него. Не лулата. По някакъв начин допускаше, че лулата е тук. Но не съвсем. И този хубав дим... Или парфюм беше?

     Закашля се. Отвори коша с отпадъци, както си беше обещал да прави винаги, когато търси нещо от себе си. Този път не видя боклук, дори и следа не видя от своята личност.

     Ала тя се обади. Звънеше. Можеше да познае звука на телефона всеки път, когато тя го тормози.

     – Имаш ли цигари? – попита го.

     – Разбира се – отговори машинално. Всъщност нямаше.

     – Какви?

     – Аз си ги свивам. Знаеш. Имам тютюн. И хартия.

     – Защото не пуша от вчера. Нервна съм. За това те питам.

     Къде е, по дяволите, лулата?

     – Лулата си ли търсиш?

     Гласът ѝ е безжизнен, глух, провлачен, далечен.

     – Да. Откъде знаеш?

     – Аз съм от обявата. За нея се обаждам.

     Ядоса се.

     – Къде ми е лулата, мамка ти!

     Чу се пиукане. От другата страна затвориха телефона.

     Стана с мъка. За какво му трябваше да вдига. Къде я беше сложил? А – ето я. До прозореца. Взе я и опипа тютюна вътре.

     Странно. Мирисът беше различен. Този тютюн не е неговият. И лулата... хич не прилича на същата. Като неизползвана. Сирийска. Май. Баш до оръжието. Хладното, неговото, хубавото, личното, излъсканото, готовото. Добър калибър. Безупречен.

     Затътри се до телефона и го навъртя отново. Същият телефон, последният.

     – Аз на вас ще ви еба мамицата, ще ви... – задъха се, когато чу, че има някой отсреща. – Защо сте ми взели лулата, а? И кога успяхте? А?

     Жена с уморен глас отговори:

     – Тук е обществена пералня. Моля, обадете си отново при нужда.

     И затвори.

     “Значи съм полудял!”, реши.

     Дори не посмя да вдигне слушалката, когато телефонът отново зазвъня.

     Ако я вдигнеше, щеше да чуе. И да разбере.

     Зачеркна обявата. Заличи я.

     В нея беше написал: “Търся място за гроб, ако може по-близо до смъртта и по-бързо от нея. Обадете се спешно. Незаконно е. В Банишора. Нямам много пари.”

     Реши да пусне нова, в друг електронен вестник. Съпругата му, мъртвата, едва ли щеше да я намери. Пък и защо трябва да е в Банишора?

     Тя влезе, докато се опитваше да публикува новата обява в друг сайт. Написа: “Обичам те.” И повече не му стигнаха силите.

     – Ти мъртъв ли си? – попита го тя. Беше облечена с нощница. Любимата ѝ.  Любимата му. И този парфюм. Или дим вече беше.

     – Още не. – Не вярваше на очите си. Отдавна не го правеше. Очите лъжат. Ненадеждни сетива са.

     – Не ти личи. Кога ще ме заведеш на парти? И защо още говориш за пари?

     – Не си облечена подходящо. – Стана и я целуна. Беше хладна. – Ужасно ми липсваш. Не предполагах. От вчера до днес – това беше животът ни. Не бива да свършва така. Аз искам с тебе да съм. Иначе не съм. Изобщо не съм.

     – Нека да е в Банишора – рече с този глас, същият, глухият, ала нежен този път. – Ей сега ще се подготвя. В черно ли да бъда? Между другото, извинявай за лулата. Тя е при мен.

     Замълчаха за миг.

     – Не биваше така да го казваш. Приживе не беше тъй мил. Не знаех.

     – И аз не знаех. Любовта е усещане за липса.

     – Само това ли?

     – Не. Вероятно е нещо много повече. Искам да те любя. Дивашки. Никога не съм виждал по-красиво дупе от твоето, по-нежни бедра. И знаеш ли, кожата ти е като... – Разказа всичко подробно. И искрено, доколкото му стигаха спомените. И епитетите покрай думите. Инатеше се: – Не искам да те гледам на некролога! Мразя те там! Единственото място, където не желая да те виждам! И няма да дойда на гроба ти в Банишора. Никога!  Никога повече. Имам, още имам надежда...

     Изломоти още сума дивотии.

     Тя го изслуша внимателно и запита:

     – И край? Свърши ли? Това ли беше?

     – Не, това беше само началото. Надявам се. Така се надявах това да е само кошмар.

     – Надеждата, скъпи – тя замълча за миг, – тя е създателство. Не е кошмар. Разбираш ли? Като красотата. Живота. Като любовта. А то е същото. И тя е същата.

     Тя е същата!

     Зарадва се, че чу това. Достатъчно му беше. Не пусна новата обява. Вместо клавиша на клавиатурата или пък заедно с него натисна към гърлото си спусъка на желязото от прозореца. Не беше трудно. Това желязо бе заредено с живот. Дори не чу, че умира.

     Обявата му пристигна веднага по нета. Безплатно. Едно моментално “Обичам те!”.