8.

     Пушекът от лулата образува малки кръгчета.

     – Стана, както предположих. – Болният човек стоеше сам в стаята и разговаряше със себе си. – Може би не съвсем: очаквах да вземе оръжието на стареца. Но защо му е всъщност?

     Започна да се смее на глас. Приличаше на луд. Мина му през ума, че бившата му съпруга може да се е досетила, че той стои в дъното. А също и че я следи – не заради нея самата, а заради детето. Че знае за намерението ѝ да убие дъртака. И за мимолентата ѝ любов към убиеца. Като в роман. Колко трогателно!

     – Е, не всички романи имат хубав край. Този приключи зле. Ха-ха!

     Чудеше се дали тоя смотаняк, агентът, ще разбере какво трябва да направи. Изглежда не е толкова умен. Все пак трябва да се досети защо му подариха нов револвер – точно същия като на убития. Такава награда не се дава на всеки служител в детективска фирма. Той трябва да предполага какво означава това. Не като оня тъпанар Паулус, който се е предал в Сталинград, въпреки че Хитлер ден преди това го е повишил във фелдмаршал. Човек, получил доверието на фирмата и приел в дар скъп револвер, трябва да съзнава, че има вероятност в определен да се наложи да го насочи срещу себе си.

     Защото полицията го разследва. Защото са открити следи. Улики. За извършено от него тежко престъпление: убийство. Следователите са свършили работата си. Знаели са къде и какво да проверят. В болницата са дали показания за човек с широки рамене и с още по-широки крачки, който е разпитвал за жертвата няколко дни преди убийството. Има и свидетел. Тя ще даде показания, ако събраните доказателства се окажат недостатъчни.

     – Нали, скъпа? – изхили се отново болният човек и дръпна силно от лулата си. – Ще свидетелстваш срещу любимия си, нали? Иначе ще е лошо за детето. Много лошо. Ще вижда майка си само в затвора. А може би няма да иска да я вижда. Да, лоша работа.

     Спомни си я. Хубава беше жена му, особено преди десетина години. Момчето приличаше на нея. Защо ѝ беше да се развежда? За да го ядоса – само заради това. И напук се омъжи за оня повехнал идиот – просто да му направи напук. „Ех, хубавелке млада и порочна, не става така в този живот. Поне в моя не става така. Какво си решила: че любовта е по-силна от живота ли? Глупости. Че ще можеш да живееш влюбена в убиеца на втория си мъж, че детето ми ще те разбере и ще обикне още по-силно и теб, и новия ти съпруг, а ще забрави родния си баща? И защо си въобразяваш, че точно толкова красиви неща ще ти се случат наведнъж? С какво си ги заслужила? С това ли, че нае убиец на мъжа си?”

     Няколко дни преди убийството той се обади на бъдещата жертва. Срещата им се състоя в същата стая, край лампата с мъждукащата крушка. Старецът като че ли не остана изненадан.

     – Ти би трябвало да ме мразиш – каза той на първия съпруг на жена си. – Сигурен ли си, че има смисъл да ти вярвам?

     – Не, разбира се. Не съм сигурен. Не те и съветвам да ми вярваш. Но на твоите години е глупаво да си неосведомен. Мисля, че ти дължа поне тази информация.

     Беше тъжна тази среща. Старецът го изпрати с поглед, съдържащ въпрос: „Дължиш ми...? Не знаех, че си ми длъжник. Във всеки случай – благодаря ти. Не за информацията. За съпругата.” Той обичаше жена си.

     Гледа света през прозореца. Лулата се поклаща, той обича да я движи из устата си. Къде ли са сега тези двама влюбени? Какво ли си говорят? Дали и тя ще посегне на живота си? Това не влиза в плана му.

     Сбогуват се. Тя носи шал, той – дълго черно палто, което стои като на окачалка върху широките му рамене. Лицето ѝ е мокро, мъжът държи револвер в ръката си, пъхната в джоба.

     Обула е есенни обувки с ниски токчета и се повдига на тях да го целуне. Той стиска силно желязото в джоба. Отдръпва се. Не натиска спусъка. И тя не го целува: усеща, че има нещо. И после се отдалечава.

     Внезапен крясък на птица проехтява в ниското небе над черните дървета. После става тихо. Почти зловещо.

     Тръгва по асфалтираната алея. Чува, че тялото пада отпуснато, безпомощно. Представя си как палтото завива трупа. Как два чифта очи от високите клони ококорено наблюдават случващото се. Двете катерички не са виждали друг път човек в парка да се самоубива.

     Тя отвързва шала си, който прикрива деколтето. Слага го на главата си. Не се обръща. Знае, че птиците не произнасят този звук. Знае много неща. И затова трябва да побърза. Детето я чака.

7.

     Мокро време. Двамата се разхождат по алеята в парка.

     – Взе ли необходимото? – Жената е съвсем сериозна и дори червилото не ѝ отива. Всъщност е привлекателна въпреки това.

     – Не.

     – Какво прави през цялото време, по дяволите? Нали ти казах, че това е важно!

     Мъжът се усмихва. От онези хора е, които знаят, че усмивката ги прави по-грозни, отколкото са.

     – Хладно е.

     Тя побеснява:

     – Какво искаш да кажеш, извратеняк такъв! Аз те обичам! Защо се подиграваш с мен?

     Захладнява. В парка няма хора. Две катерици неуморно търсят храна. Боязливо се прошмугват през храстите и после се качват по дърветата. Гледат с черни очи. Появява се куче, унило и безразлично. То не търси храна, не търси нищо. Просто се опитва да живее. Някакви птици се гонят из клоните. Ниско над тревата се стеле мъгла.

     Тя спира изведнъж и изстрелва влажния си поглед към него:

     – Тогава трябва да се върнеш.

     – Но полицията сигурно вече е там. Той е мъртъв, с револвер в лявата си ръка. Горното шкафче на писалището е отворено. Какъв смисъл има да вземам оръжието?

     – Нали ти обясних всичко? Колко пъти да ти повтарям? Когато няма оръжие на престъплението, няма и престъпление... Извършител няма. Следите се губят. Сега всичко ще се усложни. И защо в лявата ръка? – Жената се хвана за главата.

     Тя знае нещо, което не иска да му каже.  Знае за другия мъж, за бащата на детето. И той е болен; животът ѝ протича в клетката на смъртно болни хора, богати, злобни злодеи, които през цялото време се тъпчат с хапчета, но никога не умират от болестите си. Познава похватите му, знае, че е умен, хитър и предвидлив, може да има ход, за който тя сега не се досеща. Затова искаше да предпази любимия си, убиеца. Това оръжие, то просто не беше нужно да съществува. Щеше да обърка всички версии на следователите. Щяха да побеснеят, че самоубилият се очевидно е бил убит, но сам е предпочел да изглежда като доброволен акт. Не биваше да има оръжие. Страхуваше се от револверите. Като дете гледаше каубойски филми, беше единственото момиче в киносалона, което обичаше такива филми, и знаеше, че всички зловещи убийства се извършват именно с револвери. Те са безотказни.

     – Всичко ще бъде наред. – Целува я бавно.

     Отгоре ги гледат два чифта черни очи. На катерици.

6.

     Поставя внимателно револвера в лявата му ръка и пъха пръстите около спусъка и дръжката. Прибира заглушителя в джоба си; работи с ръкавици. Сега не бива да казва на никого. Дори на нея. Тя държеше той да е въоръжен точно с това оръжие. Но не знаеше точно как и кога ще го извърши.

     На излизане поглежда нощната лампа. Дали е сменил крушката? Вече няма значение.

     Обикновено убийство. Нищо интересно. Уби съпруга ѝ със собственото му оръжие. Не беше трудно, старецът сякаш наистина го искаше. „Любовта е частично самоубийство...” Болен човек. Важното е да не оставя следи. Не трябва да има и сянка от съмнение, че става дума за самоубийство. Има много причини за подобно нещастие – една от основните е здравната му книжка. Картонът му в болницата е претрупан с латински наименования на куп болести, които е лепнал. Не му остава много време. Не иска да живее като зеленчук в епруветка. Обича съпругата си, приел е детето ѝ като свое. Предпочита да сложи край на живота си, за да бъде запомнен с добро. Това е толкова естествено. Дори е благородно.

     През последните две седмици обмисли всички детайли.

     – Той е мързелив и дебел самолюбивец! Винаги държи оръжието в шкафчето на писалището си! Няма как да го вземеш! – инструктира го любовницата му.

     – И това ли е всичко? Този човек, съпругът ти, не напуска ли писалището си?

     – Почти никога не го напуска – казва тя с погнуса. – Само когато му се налага да да се облекчи в тоалетната. Всъщност това се случва често.

     Не може да го понася.

     Омъжи се за него с надеждата, че ще умре съвсем скоро. Но той не иска да умира, вкоренил се е в живота и нито напред, нито назад върви – като магаре на мост. Нае тази агенция, защото беше чувала, че е най-добрата. Работи като детективска фирма, но извършва всякакви дискретни услуги. Дори се учуди, че ѝ представиха лично извършителят на поръчката. Това ѝ се стори непрофесионално, но не обърна внимание на този дребен факт. Представиха го като като най-добрият от всичките агенти на фирмата. Веднага поиска предплата. Това я ядоса, но плати. Сега чакаше резултати.

     Но беше влюбена. Това не го очакваше. Всъщност...

     – Аз не съм сигурна, че ме привличаш – каза му още първият път. Стана съвсем случайно, след разговора им в едно кафене на публично място, срещу Съдебната палата. Каза му го, докато влизаха в близкия хостел за бездомници или бежанци, както го наричаха всички. Всъщност беше пансион.

     Той се усмихна тогава. И погрозня. Жената познаваше такива мъже: те не бива да говорят и никога не бива да се усмихват. Така развалят всичко. Ето защо:

     – А аз съм сигурен, че ти не ме привличаш. – Каза го като неадекватна добавка към грозната си усмивка.

     – Значи сме квит.

     Любеха се през цялото време, докато обмисляха убийството. Сякаш то ги вдъхновяваше.

     Когато донесе съдебното решение, тя не повярва на очите си.

     – Какво е това? За първи път виждам такива неща! – Зачете се в петте листа, защипани с кламер и написани върху бланка и с прекалено голям шрифт.

     – Това е съдебно решение. Бракоразводно. Разведох се.

     – Защо?

     – Заради теб. Обичам те.

     – И как го разбра? Нима? И как занапред...

     Тя се разплака. Гореше от удоволствие. Най-сетне някой да направи нещо за нея. От чувства!

     Погледна го. Беше едър мъж на около четиридесет, със силни и широки рамене, върху които никнеше ниска глава без косми; главата притежаваше широк сплескан нос, тревожно отдалечаващ едно от друго и без това прекомерно раздалечените очи.

     „Добре, че ушите не са толкова големи като очите му!“, зарадва се. Започна да го гледа като мъж, с когото може да живее. Досега я интересуваше друго от него. Потърси цвят за очите му. Не намери име на такъв цвят. Това я развълнува.

     – Как ще вземеш револвера му? Трябва да е самоубийство. Това е задължително.

     – Това остави на мен.

     Целуваше я. После пак нахално и внезапно я обладаваше. Събличаше я едва след това. Тя не се подчиняваше. Мразеше да се държат така с нея. И обожаваше това.

     Бракоразводното решение беше отпреди година. Но тя не забеляза това.

5.

     Носи кафяво домашно облекло – нещо като късо пардесю или халат. Закопчава се твърде старомодно – с островърхи куки, които връхлитат една върху друга и кънтят глухо като човки на врани; големи са и прикриват отчасти широкия му корем. Дебел е този стар, уморен човек.

     – Теб ще наеме. – Казва го спокойно, сякаш го бе разгадал по звездите. Лицето му е сипаничаво, набърчено, бледо. – Така знам.

     – Откъде знаеш? – убиецът е нахален, наблюдателен и глупав. Има широки рамене, а главата му е обръсната. Огромните му очи стоят доста встрани от носа и сякаш служат за наблюдателници. Носът му е съвсем сплескан, което прави предназначението му съмнително. – Затова ли ме извика? Надяваш се, че ще ѝ кажа, че знаеш. И че тя ще ме разубеди. Така ли?

     – Това има ли значение?  

     Последва дълга пауза. Двамата стоят един срещи друг и се наблюдават. Жертвата срещу убиеца си. Не се получава разговор. Погледите им се отблъскват, когато се срещат, после внезапно се преплитат, а единствената нощна лампа, която осветява помещението, започва да примигва.

     – Трябва да си смените крушката – съобщава убиецът.

     Дебелият поклаща главата си. После измърморва:

     – А ти – оръжието.

     – Какво искате да кажете?

     – Виж какво, момче, писна ми да те поучавам. Ти си по-глупав, отколкото си мислех. Знам, че ще умра. Не заради парите. За друго ще е. – Махна с ръка и повтори: – Просто го знам.

     – Как така? За това ли ме извикахте?

     – А ти как мислиш? Нима агенцията, към която работиш, не те уведоми? Аз съм болен, човече. – Поглежда го, присвива очи и се поправя:  – Всъщност – млади човече. Вече не мога да правя нищо добро. А лошо няма никакъв смисъл да правя. Остава ми малко време.

     Крушката угасва. В стаята става съвсем тъмно.

     – Как да запаля друго осветление? – пита убиецът. Знае, че в къщата на стареца има поне две прислужнички; стори му се, че видя и нещо като иконом в преддверието. Сигурно имаше начин да бъдат извикани незалбавно. – Не може да говорим така.

     – Може, може. Няма нищо. Така поне се чуваме добре, не се налага да се гледаме – отговори жертвата. – От теб ще се иска да ме убиеш професионално. Да го направиш да изглежда като самоубийство. И ти ще го направиш перфектно. Имам данни за досието ти. Проучил съм те. Всичко ти е наред. Ще получиш пари, които ще осигурят съпругата ми и детето ѝ до края на дните ви. Може би ще се преместите. Ще заживеете нов, различен живот. Ще си родите свое дете. Нали така?

     Тъмното мълчи.

     – Да речем, че е така – продължи старецът. – Значи жертвата си струва. Сега ще ти кажа какво е моето условие. Аз мога да направя малко неща. Мога да те разкрия пред полицията. Това е глупаво, разбира се. И не е интересно. Мога да направя така, че никога да не успееш да докопаш револвера ми, който е тук, в писалището, в горното шкафче. Мога да направя много неща, но всички те са безсмислени. Защото аз обичам съпругата си. Хм... Знаеш ли какво е да си влюбен? Може би и ти ще се влюбиш в нея, ако я опознаеш. Желая ти го. Това е магия. С нея не можеш да живееш скучно.

     Засмива се дрезгаво и довършва мисълта си:

     – Ето сега, дори в мрака на студеното предчувствие за края, си давам сметка, че само чрез смъртта човек може да усети пълноценно екстаза на връзката си с тази жена. Любовта е частично самоубийство, знаеш ли?

     Сенките се движат бавно в стаята. Жертвата млъква.

     – Ти ще се самоубиеш ли? – пита възрастният и замръзва на място.

     Убиецът ококорва огромните си очи. Те нямат цвят. Черни са като мрака в стаята.

     – Не, никога не бих го направил.

     Старецът се засмива престорено.

     – Но ще ти се наложи.

     Широкоплещестият мъж изпсува, врътва се, тръшва вратата след себе си и широките му крачки тропат бавно и неравномерно в коридора. Сега не е моментът. Но той ще се върне скоро.

4.

     Тя плаче. Дребничка е и свита в себе си.

     Въпреки това се опитва да мисли съсредоточено.

     – Не ме докосвай! – рече тихо, почти в унес. – Аз... не съм безразлична към това. Ръцете ти... изгарят ме.

     Пак се разридава.

     – Но нали всичко приключи? – Очите му се смеят, той е доволен. Тъкмо се бяха разделили с адвокатите и макар че времето е слънчево, някакъв облак стои точно над тях и се готви да излее някакво мрачно негодувание. – Сега сме свободни! Само трябва да приключа със задачата. Скоро.

     Тя не продумва. Облакът отгоре пргърмява и решава да не добавя влага към обстановката.

     Мъжът тръгва към спирката на автобуса. Тя не знае накъде да тръгне. Остана там, в кафето сът запрашените прозорци, изникнало до съда, за да утешава посетителите си, да е близо до справедливостта, която тази сграда излъчва. Трябва ѝ време, за да се съвземе. Да обмисли всичко. Колко е лесно да обичаш. И е съвсем трудно да задържиш любовта. Като предизвестен аборт. Може би трябва да задържи любовта? А детето? Защо все го забравя? Нали има дете. Дори да не брои съпруга си в списъка на проблемите, детето съществува и е невинно.

     Но има и любов. Тя не се връзва с детето. Трябва да ги съчетае. Любовта може да прощава: тя ще обича този, който още крачеше с широки крачки към автобуса, защото се страхува да не го убият на улицата (какъв срам!), а детето ще ѝ прости, защото ще расте бързо и ще поумнява.

     Вижда как мъжът се затичва и се пъхва в автобуса точно преди да тръгне. Знае ги тези номера.

3.

     Суховатият мъж седи и пуши лула. Времето минава, а той съзнава, че с него минава и надеждата. Какво е времето? Пътник. Пътник без билет. Пътува щастливо и небрежно, сякаш знае, че не е важно накъде е тръгнало, не. Важното е да пътува гратис. Не се страхува нито от смъртта, нито от контрольор. Ако това не е едно и също. Времето не умира. То е билет за смъртта.

     Мислите го уморяват. Лулата обаче винаги го успокоява. Прекрасно нещо е лулата.

     По дяволите! Няма да стане така. Не и този път.

     – Не, не искам нищо да му правите – казва той и подава книжен кафяв плик на седящия срещу него собственик на детективска фирма. – Просто направете това, което ви казах. Той смята, че има работа. Че като спи с майката на детето ми, това го прави щастлив. Надмощен. Че открива пространства пред себе си. Че ще убие и мен така, както ще го стори на сегашния ѝ мъж, стареца. Глупак. Нещастник. Нищо не знае. Никой не може да убие мъртъвци. Той трябва да го проумее. И ще го проумее. Късно, разбира се. Защото така трябва.

     Човекът отсреща разглеждаше съдържанието на кафявия плик и изглеждаше доволен.

     Човекът с лулата повиши глас и го стресна:

     – Ето какво ще направите. Трябва да вземе револвера от писалището на дебелака, нали? Няма как да нагласи иначе самоубийството. Но вие ще направите друго. Ето моделът – подаде оръжието на събеседника си. – Дайте му същото. Абсолютно идентично копие.

     Прекъсват го с някакъв неуместен въпрос. Той се мръщи и продължава:

     – Това не ме интересува. Какво? Та тези детайли ги измислете вие! За какво плащам? Когато свършите всичко, той ще знае какво да направи. Ще се досети.

     Кашля и се превива леко. Пушекът излиза от ноздрите му, той оставя лулата върху шкафчето до изхода. Болен е. Много е болен. Но продължава да говори. И уточнява подробностите на плана си. Собственикът на детективската фирма си записва всичко в тефтерче и се възхищава: не беше виждал толкова болен ум у човек, който трябва да мисли най-вече за здравето на тялото си.

2.

     Лежат голи в апартамент на седмия етаж на хотел в центъра на града. Оттук се виждат само мъглите на нощта.

     – Защо е толкова мъгливо? – пита тя.

     – Така ти се струва. – Той не я слуша. Няма време да я слуша. Скача върху нея. Обичат се. Нетърпеливи са. Нараняват се.

     Някъде към пет сутринта се поуспокояват. Дремват за малко. Стават от леглото и поръчват кафе от ресторанта – да го донесат по-бързо. С лека закуска. Яйца ли? Да, може. И бисквити. Разбира се, господине. Той затваря телефона. Носи бял халат и бели чехли. Тя запалва цигара. Отваря прозореца, пердетата се поклащат.

     – Виж, навън има звезди! – изкрещява тя. Щастлива е.

     Мъглите са се оттеглили. Прегръща я и поглежда през дима на цигарата. Да, има звезди, блещукат съвсем бледо. После стават на пушек и изчезват.

     Плати на момчето от рум сервиза. То се зарадва – на парите и на полуголата жена с димяща цигара в ръка. Тя не го забелязва. Кафето е чудесно.

     – Просто трябва да вземеш револвера му – казва тя накрая. – Нищо повече. Когато няма оръжие на престъплението, няма и престъпление. Толкова книги съм прочела... Повярвай ми. Между другото, яйцата са съвсем пресни. Опитай ги.

1.

     Зарадва се.

     Дават му ново оръжие. Съвсем нов револвер. Обича револверите – безотказни са. Хубаво оръжие, нащърбено, злобно, с барабан.

     Не очаква тази награда. Всъщност и не знае точно за какво постижение му я връчват. Явно оценяват работата му.

     Сигурно скоро ще му подскажат с каква цел да го използва.