Събуждам се от спор между майка ми и баща ми, които живеят на долния етаж. Неговия въпрос не го разбирам, но нея я чувам ясно: „Че помна ли я! Га че ли у кухнята бяа последно га ги ползвах за нещо си! – стросва му се сънено тя, след което се почва едно тътрене на тежки стъпки и едно мърморене! Леле - няма спирка.
Накрая отварям очи! Поглеждам към часовника – Боже! Пет и дванадесет сутринта! Ослушвам се! В сумрачната ранина баща ми не спира да шуми и да ругае! Няма как! Слизам долу. Облякъл се нашият, като за сутрешно четене на вестник, свъсил вежди и шляпа ли шляпа с тежките си чехли насам-натам, насам-натам! Питам:
- Какво става?! - а той ме поглежда сърдито и изсумтява:
- Майка ти вчера ми взема очилата уж да чете някаква си рецепта! Искаше нещо да пече. Пък сега като я питам къде са тя не се сеща де ги е завряла! – и продължава да тътрунзи чехли, а аз се опитвам да го успокоявам:
- Добре де! Няма да ги е пуснала на долната земя я! Ще ги намерим! Стига трополи сега! Ще събудиш цялата ...