Оградата
Най-после мечтата се сбъдна… Оградата е построена. След толкова обещания и напразни очаквания.
Първо - обещаваше баща ѝ. Дразнеха го хлапетата, които прескачаха изгнилия плет и обираха крушата петровка, уличните котки, които се търкаляха в лехите с пипера, кучето на съседите, което дъвчеше и разнасяше домашните им чехли, любопитните погледи на съседката стрина Цана, която картотекираше в клюкарския си дневник, репликите, облеклото и покупките им…
Майка ѝ въздишаше и кротко репарираше пораженията по градината, а баща ѝ след петата ракия и поредната люта псувня се заканваше:
- Ще видят те, напролет, аз каква ограда ще вдигна.
Това обещание се повтаряше всяка година, докато една пролет Господ не прибра душата му…
Оградата се прегърбваше с всяка година и оголваше все повече гранични участъци.
После брат ѝ поде щафетата с ракията и заканите, докато една пролет не замина да строи огради в Португалия…
Мъжът ѝ не си падаше много по тежката работа, но обещаваше като се види с пари да наеме най-добрата строителна бригада и разбира се… напролет да вдигне дългомечтаната ограда.
Не дочака пролетта, още през зимата замина на дълга командировка в Пазарджик и остана там, зад оградата на някаква заможна фльорца.
Остана сама…
Миналата есен продаде нивите на баща си, нае работници и оградата стана факт. Висока, плътна с масивна дървена порта.
Пролетта се оказа студена. Сняг и поледица. Подхлъзна се, падна и дълго вика за помощ…
© Дочка Василева All rights reserved.
