Орлицата- 3

   Жените се изредиха и хвърлиха по шепа пръст върху пресните гробове.

Посърнала и леко прегърбена, встрани от всички,  Кера мълчаливо  наблюдаваше с празен поглед. Не трепваше нищо в нея. На камък бе станало лицето ѝ- безизразно, глухо, лъхащо на студ. Само мислите ѝ бушуваха като ураган. Сякаш още бе там- в дефилето при стария бунар…Стояха пред очите ѝ подкосените тела на Желка, на Рада и Мария.              Въздъхна едва. Само ако знаеше какъв черен облак се е задал отгоре им… Друго място щеше да найде…Че нямаше чет кърджалийската върволица. Окопитиха се бързо, кога паднаха първите тела в редиците им. След това запъплиха към четата ѝ черните им сенки. Само върхът  бе спасение. Завлачиха телата на убитите, крепяха ранените…До високото…

 После километри вървяха на юг.

   Щом всички минаха, Кера им направи знак. Жените се оттеглиха в страни и тя приседна до гробовете. Наведе се и бавно гребна от пръстта.

Тежеше земята в дланта ѝ. Страшно!... Зейнала бе утробата ѝ. Ненаситно искаше да се запълни с най- свидното. С децата си!

Боже, малки бяха още момичетата. Коя тръгнала да мъсти за смъртта на баща си. Друга отровила нечий насилник. Или дошла да търси правдата- за всички унизени и обидени.

   Вдигна очи към небесата. Гледаха я сякаш отгоре очите им. Изпълни се просторът с моминската им глъч. Зазвъня. Като камбанарията на „Свети Димитър” в Сърмашик*... Дали щеше някой да ги знае, кога дойдеше свободата? Щяха ли да помнят  имената им? Ще значат ли нещо за ония, които щяха да се родят след тях?  Дали ще знаят идните колко тежи пръстта, по която ходят? Пръстта на тази изтерзана, почернена земя, викаща децата си…                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    

   На пластове се откърти въздишката ѝ. Въздихание като време, насъбрало с векове тегоби и мъка.

   Разтри пръстта в дланта си, после я зарони. И сякаш насън прошепна нечуто:

   - Лека да ви е…

   Изправи се, взе кръстовете от лескови клонки и ги постави в земята.

Над нея тъмнината бавно се спусна и на талази покри мистичните извивки на Странджа. Гърдите ѝ се изпълниха с прохлада. Сякаш скалите на планината слязоха в тях. Усети здравината им отвътре и като се прекръсти поведе четата към Одринско.

                                                       *

   В прихлупената одая бе топло и задушно.

   Стояха  от двете страни на паралията*, неоткъсващи очи един от друг.

Потрепваха на бедрата ѝ посребрените цеви на пищовите.

Неволно докосна тъмната забрадка, прибрала немирните ѝ коси.

Мълчаливо сякаш я претегляше срещу ѝ Вълчан. Спокойни стояха тънките бръчици около гълъбовите му очи. Не издаваше взорът му нищо от онова, що бе в главата му.

Той стана, изкашля се леко и мина зад гърба ѝ.

Кера се изправи. Крехкото ѝ тяло се изгуби до исполинската снага на Вълчан.

   - Можем да станем едно. И да…- наруши мълчанието той.

Безизразните ѝ очи го накараха да замлъкне. Не бе срещал друга жена като нея войводата- с такъв нрав и с толкова сила в погледа.

После гласът ѝ се посипа- сякаш мъниста върху мрамор:

   - Ние…  Само въздаваме правда.

Бръчиците около очите му се откроиха:

   - Трябва да вземате от насилниците, сестро. За свободата трябва. Ако ще и да я купуваме един ден.   

Знаеше Кера за несметното, което бе взел Вълчан от душманите.

Изгледа я изпод вежди:

 - Скоро изпроводих две момчета, сираци…Надалеч ги изпратих. Да учат….Затуй трябва, сестро. Учени чиляци ще са потребни кога изгрее свободата.

Тя поклати глава:

   - Сега я купуваме, войводо. С кръв. Тъй е орисал ни Бог- с най- свидното да я плащаме.

   - Правилно те именуват Калъч Кера- усмихна се Вълчан.

   - Жълтици ли?- стрелна го тя- те са да се надсмиваме над душманите си. Не е свобода купената свобода. Тъй смятам ази.

   Беше време да се разделят и излязоха навън.

Млад и левент бе Вълчан, с корава душа. Пóвеят от планината разроши косите му и сякаш заблестяха звездите в погледа му:

   - Помисли си, сестро. Само заедно сме силни. И колкото повече ставаме, толкоз по- голям е страхът на изедника. Непрокудените от тук един ден ще градим. Земята е дом. Тук деца ще отчуваш.

Кера сведе поглед.

   Вълчан направи знак към спътниците си, дето го чакаха и като възседнаха конете си, потънаха в тъмнината. По пътя към Цариград.

                                                                         *

Кехлибарените слънца на лятото се отрониха от дърветата и потънаха в пръстта. Стаи дъх планината, олесяла и безгласна. Оголиха се слоговете и падините, усоите и ливадите, буките и лъжниците*. Окапаха и листата на дряна.

Бе време Кера да разпусне четата. До следващата пролет.

(Следва продължение…)

*Сърмашик- дн. с. Бръшлян

*паралия(остар.)- ниска, кръгла маса

*лъжник- вид дъб, виреещ в единствено в Странджа планина.

Считан е за родоначалник на всички видове дъбове в Европа.