Орлицата- 1

        Пролетта свенливо се бе сгушила в меката прегръдка на Странджа.

Кера приглади плитките си и заситни по пътеката. От колибите на Сушица до кошарите най- краткият път бе през гората.

   Рехавата зеленина пропускаше милостивите слънчеви лъчи и наболият синчец сякаш плахо се усмихна в нозете ѝ. Дочу блеенето на стадата и се забърза.

   Откак миналата нощ пристана на Петко, сърцето ѝ щеше да изхвръкне от копнеж- да види очите му, да потъне в силната му прегръдка, а той да погали с длани лицето ѝ… Колко топлина имаше в тях, Боже! Изгаряше бузите ѝ- сякаш огън гореше в пръстите му. И каква сила носеха ръцете му!… Камък да стиснеха- вода ще потече!...  Като въжета се изопваха жилите им, кога ги напрягаше. Като въжета, дето връзват добитъка! Оплитаха се покрай снагата ѝ, а тя разпускаше косите си. Заравяше  лице в тях момъкът и чезнеше времето за двама им.

   До сами краят на гората мъжките викове я стъписаха. Спря и сърцето ѝ забѝ лудо. Сякаш птица щеше да изхвръкне из пазвата  ѝ. Знаеше, че кърджалиите на Дели Кадри „шетат” от дни из околността. Наскоро бяха бастисали кошарите на Пюнгово. После опожариха селището и само пепелта остана след тях..

   Прибегна, стаи се зад един огромен дънер и плахо надникна. Усети как дъхът ѝ се сви на топка в гърлото.

 Неколцина конници наобиколиха момъка.

   - Давай, невернико. Най- тлъстото!- извиси се нечий глас.

   - Хаир на Аллах да сториш- изсмя се друг от пришълците.

Няколко мъже се втурнаха към кошарите.

Петко тръгна боязливо подире им.

   - Друго ще ви дам, ага!- примоли се той на единия- Туй ягне за дамазлък* съм го нарекъл.

   - Sessizlik*, гяур- блъснаха го на земята.

   - Не даваш, а?- струпаха се върху му кърджалиите.

   Ритниците им се стовариха върху проснатото тяло на момъка. Като ранено животно се замята в краката им силната му снага.

В  миг докопа отнякъде гегата си и удари единия в слабините. Извърна се, вкопчи се в него и като се претърколиха, затиска главата му към земята. В пурпурните отблясъци на залеза ятаганът проблесна  в нечии ръце. После  се стовари връз гърба на Петко. Глутницата нададе въодушевени крясъци. Един от нападателите извади нещо от пояса си и посегна към лицето му.  Острието потъна със сила в очите на момъка. Тълпата ревна одобрително.

  Едва когато тялото му се отпусна безжизнено, шайката кандиса. Накладоха огньове и отблясъците им озариха околността..

   Стискаше до бяло устните си Кера, свлечена до дънера на дървото. Хълцаше и стенеше без глас. Над нея луната заплува по небесния свод.  Захладня, а не усещаше нищо. Премаляла, нямаше сили да заплаче. Сухи останаха очите ѝ. Нейде на дълбокото се  скриха сълзите ѝ, изгубиха се … Сякаш в душата ѝ намериха приют.

  Почти по видело кърджалиите натовариха няколко животни. Тръгвайки, някой довлачи тялото на Петко. Стовариха го върху един от конете.

- Армаган!*- изсмяха се вкупом.

   Накрая подпалиха кошарите и с крясъци отпрашиха нанякъде.

Едва сега Кера усети влагата в очите си. Хвърли взор към отдалечаващите се конници и сякаш негласно се прости душата ѝ с тази на Петко.

   През премреженият си поглед съзря пълзящите към гората пожари. Сводът причерня, притъмня небето отгоре ѝ. Като от нищото се изви вятър и огъна  клонаците на гората. Едри капки дъжд замокриха лицето ѝ.

От надвисналите облаци пороят стовари силата си върху почернената земя.

      Сякаш изплакваха мъката си небесата в едно с душата ѝ.

  Изправи се и потъна в дебрите на Странджа.

                                            ***                                       

   - Калъч*, си ти- изгледа я вдовицата на Панко.

   - Туй е условието!- срязаха я  очите на Кера.- Ще мъстим за пролятата кръв, ала мъже не ни трябват.

   - Айдут Кера приляга ти, войводо- кимна към нея една млада вдовица, невеста от колибите на Тагарово.

   - Не ни трябват- обадиха се няколко гласа едновременно.

   -И сега сме…И мъж и жена…- подкрепиха ги останалите.

   Кера усети вперените в себе си погледи.

   - Що го искам туй ли?!- извиси глас тя.- Щото тъй е редно! Мъстта го иска- сами да сме! Да нямаме друг живот, да няма кой да жали- та да не повлечем с нази си някой в гроба….Някой, дето ни е на сърцето!

Замлъкна. После почти прошепна:

- Да не е напразна смъртта на мъжете ни, на братята ни, майките ни…Децата…

   Една буца заседна в гърлото ѝ. „Видя”как Петко заравя лице в косите ѝ и тихо шепне:” И рожби ще ми народиш, либе!”

   Преглътна сухо и продължи:

- Сега, заклейте се. Пред Бога!...И която наруши клетвата, само смъртта да вземе греха ѝ.

   Една подир друга жените се изнизаха пред погледа ѝ.

Приседна на поляната, после заговори  с тих глас… Усети огънчето, което проблесна  в помръкналите им погледи- все на млади жени, моми, невести,  момичета…На една заклали мъжа, на друга опожарили дома с челядта вътре…Или  отвлекли сестра ѝ, наръгали брата ѝ, позорили честта ѝ…

Следобедното слънце кротко сипеше лъчите си над смълчаната планина.

   - Там ще бъде- посочи в далечината Кера.

Щом стигнаха хълма над кошарата, им направи знак да се снишат.

Вгледа се в напрегнатите  лица на спътничките си. Нищо в тях не подсказваше, че само допреди месец- два всички до една бяха други- коя останала вдовица, коя жалееща по поруганата си чест или  оплакваща някой близък.

Посочи в  ниското. Един старец подкарваше стадото си от поляните. После залости вратника на егрека и влезе в колибата.

Кера кимна към останалите. Извика две девойки от Копан и вдовицата на Панко при себе си:

   - Вземете стомните и отивайте.

Жените заслизаха в ниското. Щом приближиха кошарите извисиха глас и старецът се показа. Говориха дълго. Мъжът се огледа плахо, после започна да прибира стомните, които оставиха до сами нозете му. Накрая се прекръсти и влезе в колибата.   Пратеничките обърнаха гръб и се заизкачваха към

 хълма.

    - Е?- посрещнаха ги останалите.

   - Няма да ни издаде- отрони вдовицата.

   - Ами, ако го убият?- впери очи в тях една девойка, която се именуваше Гена.

  - Няма- отрони Кера и лешниците в очите ѝ потъмняха- Дано само стигне виното.

   После направи знак и подкани жените. Някои се спуснаха да събират нападалите съчки, сухи клони и вейки. Други закършиха надвисналите от дърветата сушави пръчки и клонаци.

Почти бяха приготвили огромните камари и здрачът плъзна на талази от  височините. Пълната луна освети околността, а улулицата се обади наблизо.

   За миг седнаха да отдъхнат, когато в ниското конете изтрополиха. Дългата върволица от кърджалии се запъти към кошарата на стареца. Дочул идването им, възрастния мъж излезе и разтвори вратника. Конниците нахлуха. После започнаха да грабят. Трупаха агнешки кожи, посуда, бакъри. Старецът услужливо вадеше от колибата всичко, което зърнеше погледа му. Ръкомахаше в средата на стадото и тикаше в ръцете им животните, които успяваше да улови. Накрая избута със сетни сили  един стар скрин от колибата и  подаде стомните на пришълците. Доволни, мъжете накладоха огньове и се излегнаха околовръст. Виното се разля като из ведро и околността се изпълни с крясъците им.

   - Слагайте още, още- сновеше между жените Кера.

Снопите придобиха внушителни размери.

- Сега разстилайте. Бързо. Разстилайте навсякъде...До там. - посочи тя отсрещния хълм и се зае да помага.

Когато от всички страни стана високо над човешки бой и дълго колкото два разкрача,  направи знак да спрат.

Преваляше полунощ. В падината кърджалиите бяха налягали в дрямка около огньовете.

Старецът се измъкна незабелязано  и пое към хълма. С усилие намери пролука в струпаните камари дърва.

   - Бог да те поживи, дъще!– стисна в треперещите си ръце дланите на Кера.

Едва забележимо нещо в нея се усмихна.

- Орлица си ти, момиче. Сполай ти! Друг добитък ще си найда. - отрони с пресъхнали уста възрастният мъж.

   - Палете!- кимна тя към жените.

Огнените езици лумнаха от всички страни и погълнаха падината…

На сутринта всичко утихна. Изви се вятър и разнесе пепелта над планината.

   Кера вдигна поглед към висините. Една едра птица прелетя над взора ѝ и с писък се изгуби в синьото. Нагоре…Нагоре.

(Следва продължение…)

 *дамазлък-животно за разплод.                                                  

 *sessizlik(тур.)- млък

 *армаган(остaр.)- подарък

 *калъч(разг.)- крив(а)