Още един ден

2:45

Коридорът кънтеше от детския плач. Никога не съм могъл да приема спокойно, когато дете плаче.

Майката го беше прегърнала, а то обляно в сълзи виреше подутата си ръчичка напред. Като ме видя млъкна и се опита да избърше мокрите си бузи с другата ръка.

- Давай, малката красавица да я видя. Как се удари, а?

С език се опитваше да оближе сополите по горната си устна и ме гледаше с питащ и подплашен поглед.

- Падна от леглото преди час и отече. Сложих компрес, но продължава да расте отокът.

- Нека да седне на кушетката.

Хванах крехката ръчичка и дребосъчето отново заплака.

- Сега малко ще те дръпна и вече няма да боли. А вие я прегърнете, за да не се плаши.

Опипах ставата и после рязко дръпнах. Усетих, как припукаха тъничките кости. Писъкът почти ме оглуши.

- Всичко свърши, детенцето ми. Вече си готова, само да направим превръзка.

Знаех, че в спешния шкаф нямаше нищо освен бинт и марля. Трябваше да имобилизирам с подръчни средства до сутринта. Потърсих картон или друго за твърда основа. И това нямаше. Издърпах чекмеджето на бюрото и видях камарката от документи и  дипломи в него. Най-отгоре бе Сертификат от Английско Кралско Рентгенологично дружество за дадена степен от проведения изпит. Беше с твърди корици и щеше да свърши работа. Сложих го под ръката на детето и очертах с маркер. После го изрязах и бинтовах малката героиня.

- Е вече си, като боксьор след битка.

Ухили ми се и вдигна ръка нагоре.

- Утре я заведете на ортопед, да я гипсира.

- Благодаря ви, Докторе. Краси, кажи на доктора, благодаря.

- Хубу.

- Не хубу, а благодаря.

- Това си е повече от благодаря. Сложи лед в торбичка над превръзката, като се приберете.

- Още един път, благодаря.

Двете си тръгнаха по коридора. Гледах след тях, но усещах някаква пустота. Сякаш не бях направил нещо. Някакъв човек идваше към мен. Като доближи видях, че е отново той. Моят придружител, Никой.

- Пусто ти е, нали?

- Влизай и сядай! Пак ще слушам тиради.

Седна на кушетката, но мълчеше. Твърде дълго мълчеше, което не беше характерно за него.

- Да не си болен, че мълчиш?

- Не, просто търся, къде е тази пукнатина, която засмуква всичко от теб.

- И... Намери ли я?

- Сигурно не знаеш, но ти си разделен на две.

Започнах да се смея.

- Значи не е пукнатина, а направо съм разполовен.

- Не се хили, като идиот и ти го знаеш.

- Да знам го, затова и не мога да спя. Едната половина е будна, докато другата спи. Сега чакам, Доктор Никой да ме зашие.

- Защо продължаваш с този идиотичен сарказъм!? Сега няма да ти говоря нищо, но имаш нужда от почивка. Вземи си отпуск и иди на море. Там ще си поговорим.

- Ти луд ли си или ще полудяваш, кой ще ме замести?

- Не си единственият лекар, а като умреш винаги ще се намери кой да те замести. Светът не свършва с теб.

Послушах го и ето вече съм на плажа и както е нормално за мен, през нощта. Стъпих в топлата вода и вълничките ме погалиха. Стъпалата бавно потънаха в пясъка. Чувствах се спокоен и щастлив и исках да тръгна навътре... навътре във водата, където ще забравя всичко.

- Видя ли, вече си спокоен.

- Бона сера, Натрапнико. Няма спасение от теб. Виждам, че и ти си спокоен.

- Знаеш ли, вече знам, защо има тази празнота в теб.

- Безкрайно ще съм ти благодарен, ако споделиш.

- Ето, това твое желание да тръгнеш напред, далеч от днес и животът ти в този момент, това те прави нещастен.

- Много е гадно, дето се ровиш в главата ми.

- Да, именно в нея се ражда тази празнота. Тя раздвоява твоето аз на едното, което иска красивите мечти за бъдещето, колкото и да са нереални и другото, което се лута самотно в реалността и в днес с всичките си гадости. Защото това друго вижда само лошото. Опитай се да ги събереш двете и ще усетиш истинската стойност да живееш.

Знаех, че е прав и трябва да го направя.

- Ще го направя, Никой, но знам, че тогава ти ще изчезнеш.

- Да ще изчезна, но ще бъда щастлив.

Усмихна се и полека тръгна по водата, по светлата лунна пътека.

- Сбогом, Никой.

                                                                        Край.