От деня - 11.
Седя пред кафенето, пия си чая, зяпам и мисля...
Обмислям идеи за нещо смешно, нещо ведро, нещо весело...
Стига с тая политика, стига с тоя реализъм, стига с мрачните виждания...
Да се развеселят хората.
И го умея – може да се види. А и в някои медии /в събота пак пуснаха един разказ/...
Ето – сега ще зърна нещо, ще прехвърчат някакви искри из мозъка ми, неправилно свързаните центрове ще заработят и...Това, което за нормалния човек е правило, при мен ще стане абсурд...
Например, тия помияри...
Дето притичват по улицата. И не спират. Оглеждат се, търсят нещо за ядене, бързат да изчезнат от чуждия район или да подгонят пес, навлязъл в зоната им...
Ама какви очи имат...
Тъжни...
Просто човек се разчувства при вида им. И хич не се сеща за някакви забрани и тем подобни глупости – подхвърля им нещо за ядене. А те се облизват, завъртат опашка и чакат...
Пък ако нямаш под ръка нещо – протягаш я, помилваш ги...Те пак очакват залък, ама и на милването са доволни...Не им се случва често...
В този момент поглеждаш към минувачите...
И се стряскаш...
Очите им са същите...
Тъжни, очакващи нещо...
А хората са мрачни, предпазливи, очакващи ритник или удар...Не физически – по-лош...
Е, някой там си подсвирква. И мигновено десетина чифта очи го стрелкат – къде неразбиращо, къде подигравателно, къде с бърз, безразличен поглед минават и отминават...
Усмихнатите са подозрителни...
А веселите са готови престъпници – в тая немотия само крадец може да е в настроение. Независимо какъв – джебчия, политик, бизнесмен...Крадец...
И какви случки може да се развият...
Да се смееш...
Да се отпуснеш...
Да избягаш от реалността...
Но не става...
Минало ми е вдъхновението. Свършил е зарядът. Няма настроение...
И пак се появява реалистично тъжен портрет на съвременността...
Съжалявам…
© Георги Коновски All rights reserved.
