И този ден, както обикновенно се връщах от работа и по навик или от желание, да поприказвам с баба Шина, седнах на пейката пред къщтичката, в която живееше. Винаги, когато времето беше хубаво, тя сядаше на нея и с дългия си бастун, си правеше закачки с минувачите по тротоара. Не знам от къде извираше този неин хумор, но за всеки намираше по нещо, което да каже със закачлив тон и да му повдигне настроението.

          Така и днес, седнала до нея се приготвих за поредната случка, която щеше да ми разкаже. Бях нетърпелива,защото умееше така да разказва, че се заплесвах и аз и забравях да се прибера навреме у дома. Но пък се вдъхновявах и ми ставаше леко след напрегнатия ден в службата. Погледна ме закачливо и рече.

– Какво,чакаш ли новата ми случка, а , или не ти се слуша.

– Разбира се бабо Шино, нали знаеш колко ми е приятно с теб. Започвай де.

И тя както си размахваше бастуна,намигна ми и рече.

– За тази случка искам шоколад, нали знаеш, че всичко се заплаща в този

живот, пък и не съм скъпарка, нали. Казах добре и тя започна.

– Помниш ли,там зад сарото кино имаше една много голяма и красива къща.

Беше на един дето му викаха чужденеца, не защото беше ходил по чужбините, ама дядо му навремето откраднал спестяванията на един големец и побегнал към беломорието. Дълго време се скитал там, докато се забрави случката и тогава се прибрал. Та като дошъл тук,вдигнал голяма и хубава къща. Имал трима сина,но един само оцелял и го кръстил Белю. Расна порасна, като конте, надменен и от голямото добрутро, не се смесваше с другите момчета от махалата,под нивото са му били. Отчужден от хората, кръстиха си го чужденеца. Хем заради дядо му,хем заради себе си.

Така един ден се чу, че в даскалото е дошла нова хубава учителка. Бяла като сняг,със буйни черни коси, като свила, а от учите ѝ струяла такава светлина, че децата занемявали от погледа ѝ. Разбра Белю за Зина, така се казваше учителката и реши, че на всяка цена трябва да е негова. Минаваше с колата през нашата улица и като ме видеше на пейката, все ми викаше от прозореца,”хей, уникат, ти няма ли вече да се гътнеш”, пък аз без да разбирам какво искаше да каже, му отвръщах”да, да ще се гътнеш”.Мина известно време, все едно и също, колата, прозореца, подигравката и така,до деня в който децата ги бяха пуснали от училище, поради някакъв инцидент. После разбрах, какво е инцидент. Белю задявал много време Зина,ходил да я причаква пред училището. Искал да си я закарва до къщата в която живееше под наем с колата му, абе фасони нали знаеш.Ама тя не му се връзвала, все избягвала срещите с него, това го вбесило и  един ден насила се опитал да вкара Зина в колата. Развикала се горката, но нали никой не смееше с него да се закача, не се намерил някой да ѝ помогне и той отпрашил с нея. Баба Шина внезапно спря да говори и ме загледа някак странно. Попитах я, какво стана по нататък. Тя ме плесна по ръката и рече.

– Знаеш ли циганския табор на края на града. Там всяко семейство си има каруца.

Белю карал толкова бързо, че не можал да спре пред каруцата на Филю. Забил колата в един стълб и останал на място. Зина, горката оцеля, като по чудо, но остана нещо не наред с мозъка. Превърна се в най големия ужас за града.Гримирана,като плашило ходеше по улиците и говореше, говореше, все ужасни и мръсни приказки, ту срещу чиновниците, ту срещу властта. Имаше навик, като срещне човек по улицата, първо го огледа как е облечен и после му казваше нейното си мнение,което разбира се, беше ужасно. Пееше по цял ден една и съща песен.”Който носи  бяло,значи му се до е...., който носи черно, има дупе верно”. Пееше си така, а след нея дечурлига на тумби припяват същото. Мина време и градът психоса. Който срещне познат му гледа дрехите. Даже още от предишния ден се питаха, утре с какво ще бъдат облечени, в бяло или в черно. Настана една атмосфера в града, която бе наситена с името Зина. Но не щеш ли един ден минавам през парка и гледам пейките пълни с народ и то с влюбени. Запитах се какво ли е станало, та парка е толкова многолюден.Отдавна не беше така. Зина дотягаше на всички. Попитах двойката която беше на най-близката пейка, а тя запя” Зина си замина, Зина си замина” и се усмихнаха закачливо. Разбрах, че след намеса на някои личности в града, са я настанили в лечебно заведение и до ден днешен не чухме нищо за нея. А ти нали няма да ме оставиш без шоколад, а или забрави?

– Не съм забравила, бабо Шино ето, подадох и шоколад от чантата си и станах

да си ходя, а тя ме закачи с бастуна и ми намига...