Отчаянието
Multi-part work « to contents
Едва сега осъзнах, че стоя от дълго време с вдигната ръка над клавиатурата. Просто си мечтаех, пишейки поредния разказ.
Погледнах на лаптопа последното изречение "До върха оставаха два метра и...".
Мониторът присветна. После потъмня. След секунди на екрана се появи усмихнатата физиономия на брадатия Никой.
- Здрастиий!!! Тъпичък е разказът ти.
Гласът му звучеше сякаш е в пещера.
- Благодаря за оценката, а сега махни прелестната си физиономия от екрана.
Отново присветна и се появи бялата страница с написания текст, а до мен стоеше Никой от плът и кръв, ако може да се каже, че има плът в това изсушено тяло.
- Май по-добре беше да си в компютъра.
- Не, не е по-добре, защото искам да ти покажа нещо.
- Вероятно ще ми покажеш сътворението на света.
- Твърде малък ти е мозъкът, за да го възприемеш, пък и не е необходимо, достатъчно е да разбереш, защо живееш във вече сътворения свят, но и това няма да го осмислиш достатъчно.
- Ето, поради моята тъпота от теб няма нужда и се махай.
- Ооо, обиденото Аз няма нужда от материализираното Той, защото е Великооо...
- Добре, ще изслушам протяжната тирада.
- Не, ще отидем в разказа ти.
Усетих костеливата му ръка на рамото си и после... Леденият вятър ме блъсна в лицето. Висях, като паяк на отвесната скала, а пръстите ми бяха вкочанени и знаех, че след малко ще полетя в пропастта. Обаче не знаех, защо вися над тази пропаст и какъв е смисълът да стигна върха на планината.
- Смисълът е, че изкачвайки върха даваш смисъл на живота си.
Погледнах нагоре. Стоеше по риза при минус тридесет градуса и вятърът се опитваше да го събори от върха.
Надвиквайки урагана изкрещях:
- Не виждаш ли, че всеки момент ще падна?!
- Глупости, просто ти искаш да паднеш.
Бях бесен от глупостите му. Напрегнах сили залюлях се и преместих ръката си на по-горната издатина.
- Видя ли, може да стигнеш върха, но ти трябва стимул, за да го направиш. Било то гняв, любов, омраза и всичко, което носи в себе си живота. Единствено отчаянието е, което може да те откъсне от него.
Вече си представях, как премествам и другата си ръка нагоре.
Той продължи да вика.
- Горе си, заради нея, защото я обичаш...
Камъкът започна да се рони под пръстите ми и аз полетях надолу. После, сякаш нещо рязко ме удари в кръста и полетът спря. Висях на предпазното въже, но бях вече 10 метра под върха. Усетих, как то вибрира и се къса нишка по нишка.
- Вече всичко свършва!
- Глупости, поредното отчаяние. Нищо не свършва.
Беше седнал на една издатина встрани от мен.
- Сега, впрегни силите си и се концентрирай във въжето. Стани част от него и...
Вторачих се в разкъсаните нишки, които вятърът бясно въртеше Не ставаше нищо.
- Ти си въжето, а не то да те държи.
Затворих очи и сякаш пропълзях по снопа от влакна. Бях до разкъсването и се проточих към другата част от мен, която бе станала не нужна. Краищата проблясвайки се свързваха едно с друго.
- Сега си представи, че си детето, което пълзи към своята майка и ще стигнеш върха.
Наистина пълзях по отвесния склон с лекота и душа изпълнена с трепетно щастие. Вече бях горе разперил ръце и крещях, защото съм в облаците...
Отново в стаята с Никой, вцепенен в екрана.
- Сега разбра ли, защо е тъп разказът ти?
- Да и ще го изтрия.
Посягах към бутона "Изтрий" и той изкрещя:
- Спри веднага и се отучи от тази глупост да изтриваш създаденото!
- Защо?
- Щом е било написано, значи е трябвало да го напишеш. Като направиш грешка не се самоубиваш, нали. Просто коригираш грешката, която си направил и продължаваш да живееш... Всъщност, почакай малко ще ти покажа нещо друго.
Отново ме докосна по рамото и бяхме в някаква стая, а на една от стените висяха две закачалки на пирони. Костюм на клоун и бяло расо. На другата стена имаше огледало. Погледнах се в него, мъничко момченце с рошава глава, чисто голо.
- Обличай се!
Протегнах ръка към расото.
- Не, не това! Вземи пъстрото!
- Но той е голям и не обичам шарениите.
- Не се бой ще ти стане, а расото е за другиго.
- За кого?
- За другото ти аз.
Навлякох палячовския костюм и наистина ми беше по мярка. На огледалото пред мен стоеше клоун в разцвета на младостта си.
- Сега дай да те гримирам.
Той извади от джоба си нещо странно приличащо на голям молив и с няколко движения приключи. Погледнах се и отражението беше нещо, което няма възраст с гротескна усмивка, вежди по средата на челото и няколко сълзи на бузата, които ставаха все по-малки надолу.
- Тръгваме!
Отвори вратата и нахлу неимоверен шум, някаква какофония от звуци. Стаята сякаш е била в средата на огромен площад, където се провежда карнавал на клоуните.
Вървяхме сред множеството и се блъскахме с различни хора. Един носеше балони се смееше към небето, друг ги пукаше и имитираше плач, друг пък свиреше на пищялка и танцуваше сам в някакъв екстаз...
Изведнъж ми стана весело и усетих ритъма на шума. Грабнах клоунът до мен и започнах и аз да танцувам с него. Двамата се смеехме и бяхме щастливи.
Никой отново ме дърпаше за ръкава.
- Трябва да тръгваме!
Стояхме сред безкрайно поле. Върху него пълзеше нежна мъгла и се чуваше далечен звук от камбана. Бях облечен в бялото расо.
- А сега, къде сме?
- В полето на Отчаянието.
- Тази камбана, за кого бие?
- За теб.
- Но аз съм жив и ти си до мен и говорим.
- Да, но ти си вече мъртъв, щом Отчаянието е влязло в теб.
- Как мога да бъда и жив и мъртъв?!
- Винаги, когато си отчаян умираш и щом го прогониш, възкръсваш. Ако не успееш умираш в материалния свят и много трудно после намираш Пътя.
Вървяхме, а след нас мъглата се разтваряше в чиста пътека, по която бяха нацъфтели прекрасни цветя.
- Време е да се връщаме!
Бяхме отново в моята стая.
- Сега аз ще се прибирам в къщи, но искам да ти дам последен съвет.
Засмях се.
- Давай, Съветнико мой. Ще ти отворя и вратата към вкъщи.
- Пиши и се храни бавно! Трябва да усещаш вкуса на това, което влиза и излиза от теб, така ще разбереш стойността му.
Настана тишина и започнах да чета разказа си отново...
© Гедеон All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Искам и аз един Никой, да има кой да ме срита, когато се отклоня от пътя.
-
Припомни си предния разказ от Никой. Езикът е един и е оригинал.
Като гледам реакцията в сайта на български няма да е интересна. -
Искам да си я чета в оригинал
-
За теб английският е малък проблем, така че мога само да ти напиша посвещение
"На Щурия Гений. От Сянката на Никой" -
Задължително поискай да има някакъв малък тираж на книгата ти на български, ако искат да те издават ще трябва да се съобразят. Държа да я имам.
-
Има и оглушал от гениалност, но това e друг разказ.
-
Онемял от гениалност ха ха
-
Това е характерно за гениите (не говорят много).Предпочитат да мълчат
-
При това само с няколко реда
-
Ето това се казва коментар, който обхваща ситуацията на световния пазар, плюс лозунг на МЗ, Светия синод и цените на инертния материал.
-
Това с въжето ми хареса много, истина е! Ти държиш въжето, а не то теб, ти владееш обстоятелствата, а не те теб. Ама цените скачали, горивото щяло да стане 10лв., много важно! Дали ще давам по една шепа пясък или по две или по сто, все ми е тая, пясък е. Имало пандемии, голям праз, аз не съм плът, аз съм Дух, който има плът, здрав Дух - здраво тяло!
-
Зиги, приятно къпане
-
Много ми хареса този разказ! "Винаги, когато си отчаян умираш и щом го прогониш, възкръсваш." - хмм, замислих се как наистина отчаянието ти отрязва всякакъв път към каквото и да е. Слага ти сякаш капаци на очите и изведнъж всичко изчезва и губи цвят. Като умиране наистина. Много хубаво си го казал. Успокоение и свобода. Кеф, с мои думи казано. Не че кеф е моя дума. А, не, спирам, опааа. 😅 Добре ми подейства разказът ти. Като да се цопнеш в хладната морска вода след дълга жега на плажа.
-
Имаме различие във виждането за талант. Не виждам спор.
Лек ден. -
Дарбата ти е дадена отгоре, взавимост от това, доколко си бил близо до Него и какво си поискал.
-
Квазаре, радвам се, че си разбрал, но си пропуснал да разбереш, че тавана си го създаваме ние.
Не е въпрос на концентрация и усилие, а точно на обратното, успокоение и свобода.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
