Стоях под уличната лампа и гледах купчината умрели бърмбарчета в осветения кръг.
Чух стъпки. Знаех кой е.
- Тия животинки, какви са?
- Светулки.
- Глупости! Светулките светят през нощта.
- Да, ако са живи на тази земя.
- Дори и умрели, това не са светулки.
- Почакай.
Никой започна да кръжи и духа над мъртвите буболечки. Всички се размърдаха и после полетяха към светлината. Огромен облак, който засенчи лампата. Тя премигна и угасна. Беше невероятна феерия от светлинки, сякаш звездите кръжаха над нас. Облакът се разпиля и покри небосвода.
След това уличният фенер светна и магията изчезна.
- Сега повярва ли, че са светулки.
- Да, но не разбирам смисъла на тяхната смърт под светлината.
- Това не е смърт, това е краят на един любовен танц, който се е пренесъл в безкрая. От там ги повиках.
- Смърт е, но не ми се спори. Всъщност не съм виждал умрели светулки. Виж живи, да.
- Защото светлината им те впечатлява. Хората виждат само това, което е бляскаво, а и в тъмното ги виждаш, защото носят Любов.
- В крайна сметка, защо трябва да умрат след любовния си танц и то под светлината.
- Защото любовта е светлина и търсят Светлината, защото тя е Любов. Нали ти го казах вече.
Замислих се и имаше, някакъв тайнствен смисъл, но логиката ми не го приемаше.
Изведнъж небето се озари от светкавица и последва страшен гръм. Тъмнината се раздираше от нагънати гърчещи се светлинни потоци един след друг. Трясъкът беше смразяващ. Сякаш идваше краят на света.
Заплющя пороен дъжд.
Кръжах уплашен и се чудех, къде да се скрия.
- Какво се щураш?! Летният дъжд е най-пречистващ. Успокой се и ще го усетиш.
Застанах с разперени ръце и оставих пороят да потече по мен. Прекрасно усещане, сякаш ти и дъждът сте едно. Нещо възторжено, носещо щастие. Очистващо те от всички мисли. Превръщаш се в безброй капки...
Погледнах Никой. Той светеше. Разпилените капки по него излъчваха синкава светлина. Беше, душата ми под дъжда.
Както дойде, така и изчезна. По улицата течаха кални ручейчета. Странното е, че някъде в тревата засвири щурче.
- Чуваш ли го? То пее за Любовта и е щастливо, защото е живо тук и сега, преживяло дъждовния потоп.
- Знаеш ли, Никой? Намирам голямо безсмислие в живота на Земята. Да си щастлив, че си жив, да умреш, като обичаш, пресъздавайки част от себе си в поколението, просто защото трябва да продължиш съществуването на плътта.
Видях, че се усмихна и капчиците вода се стичаха по брадата му.
- Помисли си, имаш пред себе си безкрая на времето. Трябва сам да осъзнаеш смисъла на безсмислието.
После се обърна и тръгна през поточетата вода, тананикайки си нещо. Стори ми се познато, май беше "Аз пея под дъжда".
Силуетът му изчезна в тъмнината, но дълго време чувах, как си подсвирква щастлив.
© Гедеон All rights reserved.