Едва ли има човек, който да се харесва по-малко от мен. От дете бях подложена на неспирни подмятания и подигравки, като ученичка нещата съвсем не се промениха - напротив. През повечето време ми се искаше да съм незабележима, но това нямаше как да стане при външност като моята. Бях  твърде едра, направо огромна, с тромава походка и права кестенява коса, която винаги изглеждаше несресана и неподдържана. За капак  не можех да кажа и едно изречение, без да се изчервя и да си оплета езика, защото бях и адски срамежлива.
От малка единственото ми утешение бяха книгите, четях всичко, което ми попадне, и в интерес на истината бях доста начетена, но никой, освен мен, не знаеше това. Притеснявах се дори когато ме изпитваха в училище, поради което оценките ми рядко бяха отлични, а това ме караше да се чувствам още по-подтисната.
Честно казано, опитвах се да преодолея това. Бях достатъчно умна и наблюдателна, за да си дам сметка, че не съм единствената с подобна външност. Забелязах, че има твърде много едри хора, които се чувстват добре в кожата си, имат приятели, семейства, и  живеят пълноценно. По-малко бяха точно тези с манекенските мерки,  повечето от които се отнасяха с презрение към такива като мен. Но  макар да бяха винаги  център на вниманието, не мислех, че са щастливи. Защото ако бяха, едва ли биха се  държали по този начин.
Само че  аз не успявах да се справя. Не можех да се преборя с чувството за малоценност, което ме обземаше всеки  път, когато  ме пренебрегваха,  дори и когато се мобилизирах максимално и успявах да се справя успешно с някоя публична дейност. Липсваше ми вниманието, топлината, дори една приятелска усмивка би ме зарадвала, но и тези, които бяха склонни да не ме тормозят, ме избягваха. В най-добрия случай просто се правеха, че не ме забелязват.
Така че растях свита в грозната си черупка, избягвах всякакви контакти, когато не беше абсолютно наложително, и  бях нещастна. С годините се подлагах на всевъзможни диети, отначало с голям ентусиазъм, а след това с все по-мрачно отчаяние. Нищо не помагаше. Единствено  дадох нова храна за подигравки на всички, които забелязваха усилията ми.
Щеше да е най-лесно, ако можех да се примиря с това, което бях. Но като че ли напук, нещо вътре в мен постоянно ме човъркаше, ровеше в мислите ми и не ме оставяше на мира. На моменти изпадах в пълна депресия и ми идеше да свърша със себе си един път завинаги. И без това кому ли съм нужна такава? Убедена бях, че съм в тежест дори на родителите си, които видимо се притесняваха, че няма на кого да ме харижат. Чувствах се виновна и за това, че с тая външност няма никакъв изглед да ги даря с внуци. Като че ли аз имах някаква вина за това как изглеждам. Но с времето придобивах все по-особено отношение относно външността си. Кой знае как и защо започвах да я възприемам като някакво отделно от мен същество - враждебно и неподатливо на нищо, чиято единствена цел е да ме измъчва. А някъде вътре в мен, дълбоко скрита и потисната,  живееше една съвсем различна млада жена - мила, нежна и  елегантна, с очарователни маниери и  чувственост. Понякога дори я сънувах, и се будех посреднощ, стресната от реалността на видението. После бавно идвах на себе си, за да стигна до горчивия извод, че аз съм това, което всички виждат, и никога няма да бъда онази сънувана прелест.
Беше малко след  новогодишните празници, когато се появи кръстницата ми. Изобщо не си я спомнях, предполагам тя мен - също, за това се изненадах, когато ме прегърна  радушно и ме огледа ласкаво. Нямах спомен някой така да ми се е радвал някога, затова и усещането беше твърде необичайно за мен.
- Ето я красавицата ми! - възкликна възрастната жена с такъв възторг, че аз я погледнах изумено. Тя обаче явно не разбра погледа ми и продължи в същия дух - Нямаше да умра спокойна, ако не бях видяла каква чудесна млада жена си станала.
Научих, че досега бе живяла в чужбина, но е решила да прекара остатъка от живота си тук, в родния  край. Което по никакъв начин не обясняваше странното ù отношение към мен.
Тя все пак забеляза предпазливата ми усмивка и топлите ù очи потъмняха.
- Разбирам, разбирам... - промърмори, след като се вгледа в мен по начин, който ме накара да се почувствам  абсолютно беззащитна и разсъблечена чак до подсъзнанието си - Добре виждам какво ти е сторила онази усойница, сестра ми. Наистина се надявах проклятието ù да не те достигне, но злобата ù често бе  по-силна моята доброта.
Продължи да мърмори нещо, сред което ми се стори, че дочух "завистлива вещица", но понеже и без това изобщо не разбирах за какво става дума, не се замислих особено. Стана ми ясно само това, че май беше размислила относно прелестната ми външност. Опитах да се усмихна любезно, но  усмивката ми както обикновено бе по-скоро горчива и тя забеляза това.
- Я седни, седни тук до мен да ти разкажа за какво става дума - дръпна ме тя на дивана до себе си, без да спира да приказва - Горкото ми момиче, представям си колко труден е бил животът ти! Макар че сигурно и идея си нямаш каква си всъщност. Може би дори си свикнала да живееш с тази външност... - тя спря само колкото да си поеме дъх, а на мен толкова ми и трябваше, за да се завихри истинска вихрушка в главата ми.  - Сестра ми, близначката, си беше проклетия откак я помня. Всички я знаеха и страняха от нея, където и да се появеше, се случваше някакво нещастие. Сякаш  беше събрала цялото зло на света, и това ù доставяше огромно удоволствие. Най-забавно ù беше да ми се противопоставя, може би защото не винаги успяваше да се наложи. Така се случи и на кръщенето ти - аз и моят годеник бяхме поканени  от родителите ти, чудесни млади хора, с които бяхме добри приятели. Церемонията беше много тържествена, имаше много гости, а ти определено беше най-красивото създание, което някога бях виждала. Сърцето ми бе преизпълнено с любов към теб и  всяка моя мисъл бе една благословия. Държах те в ръце и знаех, че ще растеш много обичана, умна и красива, защото го пожелах  с цялото си същество, а  пожелаех ли нещо по този начин, то се случваше. И точно тогава се появи тя. Беше бясна като  сто бури, очите ù мятаха мълнии, въздухът около нея сякаш се запали. Хората бяха ужасени, а аз - повече от всички, защото я познавах добре. Беше  ужасно сърдита, че не са я поканили, а това можеше да означава само едно - много, много големи неприятности. Познавах силата ù, и когато изрече клетвата си, опитах да се противопоставя с цялото си същество. Надявах се да съм успяла поне отчасти... - поклати тъжно глава, докато ме оглеждаше внимателно. - Но не мисля, че всичко е загубено, разбира се.
- А клетвата? - извиках, преди сама да си давам сметка за това - Каква беше клетвата ù?
Тя погали ръката ми и се усмихна мрачно.
- Ти блестеше в ръцете ми като малко слънчице, толкова беше красива с пухкавите си розови бузки и златните къдри. Видях как тя буквално ослепя от завист, затова и клетвата ù бе много тежка -  старата жена въздъхна, сякаш преживяваше всичко отново - Прокле те никой да не види хубостта ти, дори ти самата.
- Хубостта ми... - едва изрекох, безкрайно разочарована - Каква ти хубост! Бих се радвала просто да изглеждам нормално...
- Я ела, ела тук - дръпна ме тя пред огледалото - Не се инати! - заповяда ми, забелязвайки явната ми неохота. Мразех да се гледам. - Погледни се сега.
Послушно вдигнах поглед с познатата горчивина, но отражението отсреща нямаше нищо общо с това, което очаквах. Срещу себе си видях прелестна жена с прекрасна фигура, чаровно лице и водопад от златисти къдрици. "Това не съм аз" - щях да извикам, ако изведнъж не се сетих - тази жена я бях виждала в сънищата си. Хиляди пъти. Моето скрито аз, което никога досега не бях виждала в огледалото.
- Но как... - докоснах с ръка лицето, после косата си, не можейки да повярвам, че това се случва. Една къдрица се уви около пръста ми като жива.
- Отговорът е - любов. Веднага, щом някой прояви към теб  истинска любов, магията ще се развали завинаги.
Очите ми преляха.
- Но кой би могъл... Знаеш ли, че никой, освен теб, не ме е гледал по този начин, с толкова нежност...
Лицето ù се озари  и стана почти красиво, въпреки че беше толкова възрастна.
- Винаги има някой, който да оцени това тук - докосна тя  гърдите ми. -  Сестра ми може да е успяла да затъмни златото в косите ти, но не и това в сърцето ти. И когато той се появи, ще си най-щастливата жена на света. Защото, знаеш ли, животът ме е научил, че само мъжът, който оцени сърцето на една жена, наистина може да я направи щастлива.
Засмях се тъжно, все още не можейки да откъсна поглед от златокоска срещу мен.
- Като те слушам, ще излезе, че сестра ти ми е направила услуга - каза с моя глас прелестното създание срещу мен.
- Има нещо такова - кимна замислено тя. После изведнъж се разбърза, и преди да мога да я попитам кога ще се видим пак, си тръгна. Хукнах обратно към огледалото, но там ме посрещна старият, добре познат образ и аз побързах да се отдръпна. Явно магията действаше само когато тя е наблизо.
Не престанах да мисля за това през целия ден, бях объркана, но и много обнадеждена. Вече виждах смисъл в собственото си съществувание, тя ме накара да повярвам, че един ден ще бъда  забелязана, оценена и... обичана. Бях сигурна, че ще се случи, нали видях със собствените си очи онази в мен, която досега виждах само насън.
Едва дочаках завръщането на родителите си, за да им кажа, че кръстницата е пристигнала.
- Кой? - в един глас попитаха нашите - За какво говориш?
- Кръстницата ми, кой - нетърпеливо обясних и се приготвих да им разкажа цялата фантастична история, която звучеше като приказката за жабока принц.
- Кръстницата ти, казваш - спогледаха се някак особено, а после мама продължи - Не зная кой е бил тук, момичето ми, но твоята кръстница  загина  преди  няколко години в атомобилна катастрофа.
- Заедно със сестра си - допълни баща ми. - Бяха близначки.