Открий ме, Пролог
Multi-part work
-
Prose » Novellas and novels
-
Prose
-
Prose
-
Prose » Novellas and novels
-
Prose » Novellas and novels
-
Prose » Novellas and novels
Киър
Обаждане по телефона в 4 сутринта ме събуди от дълбок сън. Бях в Берлин; исках да посетя една своя приятелка, която след гимназията беше решила да продължи образованието си тук. От обаждането тя изсумтя в леглото до мен (поради липсата на други легла), но все още не беше напълно будна. Усмихнах се и вдигнах.
– Кой е? - попитах. Никой никога преди не ме е търсил по това време на денонощието и ми беше много интересно кой се осмелява да нарушава съня ми.
– Киър. Здравей. - веднага разпознах гласа на жената от другата страна на линията. Беше майката на един призрак от миналото, който се казваше Жосефин Сюитски.
– Здравейте, г-жо Сюитски. Какво има? - попитах и потърках очите си. Бях толкова изморена, че не бях сигурна дали наистина говоря по телефона сега или сънувам.
– Става въпрос за Джей. - хората така наричаха Жосефин.
– Какво за нея?
– Тя… - усетих как жената от другата страна на линията е напът да заплаче. Добре знаех, че тя рядко прави това. - Тя е в кома. Понякога се събужда и казва нещо, обикновено свързано с твоето име, но дотам. Дали би могла... да дойдеш да я видиш? Знам, че едва ли ти е удобно и знам, че историята между вас двете не завърши добре, но... вече сме се отчаяли напълно. Аз не вярвам във висши сили, както знаеш съм учен, но... ако има дори и малка надежда да си я върна, единствената ми дъщеря... - жената заплака така, сякаш липсваше надежда дори в сълзите ѝ. - То тази надежда си ти. Дано усети присъствието ти. Дано... успееш да я върнеш, ако имаш желание... Знам, че дори не си в София, но... когато можеш, ела да я видиш. Тя страда за теб, виждам го, когато се събуди за секунди и каже нещо, свързано с вас двете, точно 2 изречения и заспива отново за няколко дни...
Стоях безмълвна. Момичето до мен вече ме гледаше, когато обърнах глава към нея. Разговорът ми с г-жа Сюитски беше на високоговорител. Преди да мога да кажа нещо, момичето отговори на въпроса в главата ми преди още да съм си го задала.
– Отиди. - промълви тя.
– Но, Лина, днес имаш рожден ден-
– Джей също. Моля те, отиди. Поне това ѝ дължиш... - усетих тъгата в гласа на Лина. Усетих тъгата и в своя собствен. Не можех да се отърва от буцата в гърлото си.
– Ще отида. За 1-2 седмици мога да се върна в София. Но после започвам университет и няма как-
– Джей би стояла до теб, докато се събудиш окончателно. Знаеш това.
– Да, но-
– Няма "но", Киър. Отиваш. Още утре отиваш. Ще стоиш, колкото трябва. Изцяло забрави през какво сте минали. Защото, представи си, че... пулсът ѝ спре и ти не си там. Как ще можеш да си го простиш? - преглътнах. - Знаейки, че ти може би си единствената ѝ надежда да се върне?
– Знаеш ли откъде мога да си намеря билет за София от днес за утре? - по лицето ми проигра лека усмивка. Лина я сподели с мен. Разбрахме се.
© Ангела Топалова All rights reserved.
