Отражение

Тя влезе в тъмната стаята и я видя. Беше невероятна, някак ангелска с бялата си кожа, сините очи, русата коса. Дори не можеше да повярва, че е там, че е реална, че е съществуващ човек. Стоеше срещу нея и я гледаше с изумление. Сините ù очи станаха воднисти. Тя искаше да я докосне, да я успокои, но знаеше, че ако го направи, ангелът ще се разплаче. Щеше да го боли, щеше да покаже слабост, а той не можеше да е слаб. Кой обича слабите? Кой ще се довери на тях?
 Затова тя остана отстрани, гледайки невероятността на това невероятно същество. Харесваше й да се взира в нея и да не вярва в нейното съществуване по едно и също време. Та как би могла да е реална? Толкова силна, толкова красива личност.
 Но когато светлените в стаята светнат тя щеше да изчезне. И ето светлините наистина светнаха, махна перуката и отново се погледна в огледалото. Единственото, което остана от ангела, беше бледата кожа и тъжните сини очи. Сега пред нея стоеше само нейното тъжно и безлико отражение. То я гледаше с навлажнените си очи и най-вероятно си мислеше - по-добре да не я докосва, защото така само ще се разплаче. А кой обича слабите същества? Кой ще им се довери?