Nov 5, 2017, 12:38 AM

Оттук до залеза 

  Prose » Narratives
677 6 6
12 мин reading

     – Оттука до залеза има две педи път!

     Голямо упътване, няма що. Но все пак благодарих. Значи ме чакат два педи.

     Човекът не беше хижар. Нито стражар, нито лесничей. Не беше дори Педя човек-Лакът брада.

     Не. Той нямаше даже педя ръст. Но имаше лакти, протрити. И брада нямаше. Носеше униформа. И как ли беше измерил разстоянието? Та аз не го питах за залеза, а за подлеза. Там имаше аптека.

     – Благодаря, господине – сложих пръст но челото си, за да отдам почитание на униформата. – Вие бяхте почти изчерпателен!

     Знам ли? Така трябва да ме е разбрал. Хората по върховете не чуват еднакво думите на простосмъртните. Достатъчно е да облечеш униформа – и да се отърваваш веднъж навеки от грижите на земния свят.

     Излизах от сградата на Министерския съвет. Правех бавни и внимателни стъпки, за да не настъпя залеза – нали беше на две педи от мен. Повикаха ме по работа. Всъщност – за работа. А навън имаше група от стотина човека, които свиреха с палци, тропаха по празни тенджери и отвреме-навреме се чуваха псувни. Тези хора не бяха като мен. Не бяха дошли да се молят за работа. И дори не бяха повикани за това. Тях някой друг или нещо друго ги беше повикало. Да си изкарат и те надницата, може би. Кой знае.

     А залезът беше по-надолу – при пресъхналите римски извори, изчегъртани с кирки, боядисани тук-там кой знае защо и покрити с мръсно стъкло.

     – И внимавай да не паднеш надолу! – изкрещя ми онзи човек, униформеният.

     Да, ще внимавам надолу.

     Но залезът иде само за тези отгоре, щах да му кажа. Да, това щях да му кажа. Тук, долу, залези няма. В подлеза има аптеки, метро, месо във вагони към своя си екарнисаж, пътници към безвремието на несбъднат живот, данъкоплатци и обикновени пияници, професори и доносници. В подлеза битуват само хора. Там, горе, има залези. Чувал съм тка да казват. Вероятно има и изгреви. За очи, които могат да ги видят.

     Аз попитах за аптеката. Беше ми спешно.

     Взеха ме на платена работа и сърцето ми взе да откача. Аз – пак на същата, почти същата работа! След толкова време! И то в Министерския съвет! Та това е чудесно!

     И преди съм работил тук, някой ден ще ви разкажа, но сега се чувствах прекрасно, защото не можех да повярвам, че ще се занимавам с това, което най-много обичам: да създавам право. Норми. Това е творчество, да знаете. Понякога е скучно и досадно. Но това е рядко, а и има чудесна библиотека. Позволено е да се посещава по всяко време, но аз използвах обедната почивка.

     След обяд навремето ходех все там. Набързо се хранех в столовата – ах, столовата! – и после притичвах до голямата масивна врата с инкрустирани метални дръжки. Колко много книги побираше този храм! И всички прошнуровани, дебели, прашни. Като тесто, което е омекнало, втасало, чака само да го изпече някой. И аз влизах там, изпичах се поне час, докато ми дойдеше времето да застъпя в пещта си. Не бива да не съм в стаята, котаго е работно време. Следяха работното време – някакви невидими очи в невидими ъгли, пълни с потайни ушички. Аз там трябваше да чета едни карти, да ги прошнуровам и да им давам символи. Работех в служба по правно-информационна обработка на данните. Сигнатури. Перфоратори. Бази данни. Машинен език.

     Всъщност не беше толкова безсмислено. Имаше инфомационно-търсеща система, възприета по съветски модел, но напълно надеждна. Можеше да се открие всичко чрез нея. Но никога нищо не се откриваше. Всичко се затриваше. И затова изгубих смисъл да работя. Методът беше добър, резултатът винаги го опровергаваше. По дефиниция.

Ама каква е тази болка наистина? По дяволите. Да побързам към аптеката. Сигурно е от кръвното. Знам какво ми трябва. Просто го свърших.

     Тук стълбите са каменни. И колко са обли, сякаш по тях са вървели милиони, стотици милиони крака, подметки, съдби, обувки, чехли. Познавам добре тези каменни стъпала. Още са същите. На младини ги качвах на бегом.

     Къде е аптеката?

     – Тук имаше аптека, нали? – попитах друг униформен. Тук, под залеза, имаше само униформени. Сигурно пазеха властта си или пък ръководеха пътникопотока. Този беше дебел и важен като министър. Носеше палка.

     Изгледа ме страховито. Вероятно реши, че съм луд.

     – Тук никога, по никое време на деня и нощта няма аптека! И няма да има!

     Каза го с глас на закон, който няма нужда от второ четене.

     Обаче тук имаше аптека. Така прочитах паметта си.

     Когато се връщах от работа, прономеровал и описал всички перфокарти и описал цялата правна информация на правителството, вземах по един аспирин и беналгин за из път от аптеката. И отам – до квартирата. Веднъж забелязах, че продават обувки с намалена цена. Заплюх си ги. Може би щях да спестя след няколко месеца и да си купя чифт от тези обувки. Харесаха ми. Работя на престижно място и не върви да ходя с тези изцапани зимни галоши. Обмислих вариант да купя първо една обувка, а втората да взема на изплащане. Но после се отказах, защото можеше да остана само с една обувка – твърде неудобно за ходене ще е.

     Вечерях преди да се прибера в квартирата. Ползвах стая в апартамент с хазайка. Тя не позволяваше да готвя. Пък и защо ли да готвя. Хапвах чай с кренврш и горчица на ъгъла на „Черни връх“, срещу хотела. Там сега има мол.

     И после беше мъката. Да заспя. А когато сънят на иде, нахлуват вместо него горчилки, като зловещи вандали сноват из мозъка и го стържат отвътре. Перфорират го.

     Както и да е. Невинаги всичко е било лошо. Веднъж дори си поканих момиче. Беше страхотно. Но нямах пари да я видя пак.

     Тук наистина нямаше аптека. Продаваха везани български знамена, салфетки и носни кърпички, Дякон връз подница, няколко пирата със зелени очи и чинии, украсени по краищата с червено и зелено. Значи униформеният е прав. По-добре да се върна. Главата ми съвсем даваше заето. Болеше повече отзад, зад темето. А краката ми като че сами се движеха. Освободих враторъзката, отпуснах възела.

     – Е, увери ли се, чичка! – изхили се този с палката. – Объркал си мястото. Това е правителствена сграда! Тук болните не са на мястото си. Иди в здравната каса. Или – приглуши глас – по-добре върви по дяволите. Те ще те излекуват!

     Започна да се смее, едрото му тяло се тресеше, очите му се напълниха с кръв. Беше съвсем доволен от себе си. Направих го щастлив.

     Прав е. Аз съм само юрист. Не бива да ставам здравен министър. Предложиха ми така внезапно, че ме заболя главата. А когато ме заболи главата, винаги става нещо лошо. Като в моята квартира навремето.

     Хазайката ми каза, че трбява да освободя стаята.

     – Но как? – питах тревожно. – По това време ли?

     Беше през зимата. Трудно се намираха стаи под наем по средата на този сезон. Това беше София, и сега си е София, но вече е столица на самата себе си. Тогава беше център на държава.

     – Съжалявам. – Хазайката погледна злобно и ми даде един пакет.

     В него имаше сандвич.

     За сбогом.

     Тя знаеше, че няма как да приема увеличението на наема. Аз бях обикновен чиновник в администрацията на Министерския съвет. Общо взето, мизерник.

     И сега се почувствах такъв.

     – Прав си, шефе! – козирувах на шишкото с униформата. – Не ми е тук мястото. Преди време тук беше различно.

     – Никога нищо не е различно – поправи ме шефът и разтресе самочувствието си. – Просто си остарял.

     Виж ти! Значи съм остарял. Е, слава Богу, тогава. Винаги е добро оправдание.

     И си спомних думите, с които посрещаха и изпращаха преди час – само преди час! – обърканата ми особа в голямата гранитна сграда, под която сега се намирах:

     „Та вие имате опит... Заслужил сте... Защитили сте докторантура в Германия... Здравно право... Авторитет... Книги... Статии в чужбина... Баща на две деца, и те висшисти. Неосъждан! Пък и сте работили тук! Просто се връщате! Няма нищо лошо в това, човек да се върне при себе си като министър! Голяма работа, че не сте лекар и не познавате системата. Какво е здравето без право?“

     Мили хора. Лигави. Добре облечени. Мазни.

     Но пък с хубави аргументи. Всъщност установих, че кабинетът на министър-председателя в ново време е доста по-постен от този, който беше, когато ходех там, за да прошнуровам и да създавам сигнатури на актовете на правителството. Всеки акт имаше сигнатурен и деловоден номер. Огромна стена с червени светещи копчета проследяваше движението на всеки входящ номер от стая в стая, от ведомство към ведомство, докато не го превърне в изходяща единица. Нищо не можеше да се пропусне.

     Може пък и сега да е така.

     Рядко ходех в кабинета на премиера. По-често посещавах убежището на главния секретар или на шефа на канцеларията. Но там не правех нищо. Само се оправдавах, това ми беше работата. Обърсвах праха на самочувствието им. През повечето време.

     А сега... Сега имам нужда от аптека. И от книги. Нищо друго. Аз – министър? На кой ли му хрумна? Аз пиша за здравеопазването като юрист. Беден и остарял юрист.

     Какво е здравето без право ли?

     Право без здраве е. Клинична пътека. Две педи път. До залеза.

     Дебелият униформен беше решил да се изгъбарка с мен за последно.

     – Купете си гоблени, господине! – посъветва ме. – В подлеза има много. Или сандвич вземете! За спомен!

     Послушах го. Купих сандвич. Увих го в хартия, както направи навремето хазайката ми, и му го подадох.

     Той го прие без благодарност, а по необходимост, служебно. Така се сбогувах с властта.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Колко му е до залеза,съвсем близо е...
  • Благодаря, Силве, Ани, Ели, Наде.
  • "Право без здраве е. Клинична пътека. Две педи път. До залеза."..... Дано повече хора прочетат творбата ти, Влади.
  • Попаднах в един непознат за мен свят...
    Беше ми интересно, благодаря!
  • Точно такова е. "Две педи път. До залеза."
  • След такава пауза, ми се стори много кратко. Не може ли по-дълги да ги издокарваш? Така хубаво потекоха думите и свърши. . Много ми хареса, особено за изгревите. Поздрав!
Random works
: ??:??