Отвъден монолог
ОТВЪДЕН МОНОЛОГ
Добре че дойде, синко. Надявах се аз да наминеш. Баш по това време, викам си, ще дойде. Няма да устиска и ще дойде. Заради гората ще се върне да я види как листи., заради белия аромат на ранозрейката-крушка, заради тези люлякови песни на прасковките, заради къщата с падналата мазилка на тавана върху леглото му. Ще го поизчисти, ще смени постелките му, тавана няма да замаже, щото не умее, а мене като ме няма, ще усети празнината в сърцето си, ще се натъжи и ще каже: „Ееех, тате, тате, докъде я докарахме ние с тебе...”
После ще стопли на старата печка, квото дал Господ чрез майчините му ръце, ще си цръкне през канелката от онова хубавото винце, дето сам си го направи, майка му ще го сгълчи, както правеше с мене, ама той ще се усмихне с благата си бащина душа и ще пусне по радиото от оная народна музика, най-хубавата, ще потърси очите ми в нищото, ще ги види, и те ще го видят, и ще си благодарят взаимно.
Ей затова те обичам, синко, че като си дойдеш все ще развеселиш душата ми!
Щото ми омръзна да ме оплакват и да ме жалеят. Тежък живот живях, ама щастлив човек бях. С моите родители, с жена си, с тебе и брат ти, и с бравите, които ни заобикаляха и ни помагаха и в лоши, и в добри дни. Още по-тежко ми е сега като ви гледам отгоре, ама когато му дойде времето, ще си поговорим повечко за тези неща. А, вие, не бързайте! Господ си знае работата.
Проклето време, дявол да го вземе.
© Ангел Веселинов All rights reserved.
