Палитра от надежда
Събирам в шепи от надеждата и с целувка изпращам в пространството цялата ми нежност и топлота.
Безкористно прекрачвам отвъд, там, където мечтите са като пеперуди, рисуваш с вяра картина на намерената в пристан любов.
Устните ми докосват рамото ти и усещам радостта от нашата сплотеност, когато и двамата поискаме това.
Някъде далече тъгата ридае като невинно и беззащитно дете, но твоята ласка разбива с милувката си бича на плача.
Ритъмът на сърцето диктува полета на мисълта - към теб е той!
Косите ти, изтегнати и плахи, уморено полягат върху мъжката ми гръд, успокоени в обичта.
Тишината вече не ме плаши.
Тя не е самотен зов, мокро гробище.
А спокоен копнеж с воал от ухания на треви и цветя.
И онази червена роза, съхранила нашия порив от разтворени надежди, поглежда усмихната от масата.
Вятърът моли срамежливото щурче наблизо да посвири любима песен. И премигва напевно.
Нощта е хладна, мокри лекият дъжд зачервените ми бузи.
Ала телата ни горят.
С отворени очи поглеждам към идващото утро, което не е поредната химера, а сбъднат сън, когато си до мен.
Успокоена и някак ведра, усмивката ми отправя обещания. Бъдещето е пласт от разнолики мигове.
Толкова е светло, толкова е хубаво...
Истината е реалност от безкрайни бягства.
Истината - действителна ли е?!
...Една целувка прогони тишината и отговори бързо с: Да!
© Ана Янкова All rights reserved.
