Панихида на чувствата

Вдъхновено и посветено....

 Всеки носи своя глад в сърцето си. Глад, който няма насищане. Миг неслучайност може да ти преобърне живота. За тази история ще ми е нужно бутилка качествен алкохол. Помня всяка дума от онзи период, всяка мисъл, стенание,  аромат и вкус... жадувам... Ще ми е нужна помощ! Помагай сладка моя, за да продължа! 

 
Априлска привечер с бурен вятър беше. Забелязах я още докато пресичаше. С две торби в ръцете, явно закъсняваше. Изглеждаше някак нереална, като красив остров сред потока бързащи за някъде хора. Усетих привличане веднага. Едва ли е било заради стройните ú крака. Не се смей, аз съм художник и професионалното ми око залита тук-таме. Вече я гледах неприкрито и я последвах. В един момент вятърът се заигра с шалчето ú, подръпна го, завихри го и докато се усетя беше върху лицето ми и вече вдишвах аромата на непознатата. Бавно свалих парчето фин плат. Видях как тя видимо се притесни. Нервна усмивка играеше по лицето ú. Приближих се и обвих шалчето около шията ú, като внимателно го завързах.  Опивах се от нея, застинал миг на мълчалив копнеж. Отворих уста и нищо не успях да изрека. Видях как тя се притесни и побърза да се изгуби във тълпата... Внезапно заваля... И в мен.
Вече знаех, че един ден тя ще ми позира. Няма да ти разказвам колко случайно я открих след това. И колко неустоимо убедителен бях, докато я навия поне едно кафе да пие с мен. И от там се започна... А ти как се запозна с нея?
 
- Жена енигма. Запознах се с нея виртуално. Някакъв готварски форум беше. Не я биваше много в готвенето, но как описваше храната само. Веднъж разказваше как правила морска салата. И как мидата се разтваряла изпод пръстите ú и изпускала соковете си. Не знам на другите как им въздействаше, но на мен ми спираше дъха. Бързо се сприятелихме и започнахме да си пишем на лични. Имаше уникално чувство за хумор. Трудно улавях кога се шегува и кога беше искрена. Опитвах се да подминавам еротичните ѝ смешки. Правеше го нарочно. Искаше да разбере колко съм устойчива. Преобърна малкия ми свят наопъци. Никога не видях нейна снимка. А исках да се губя в очите ѝ. Знаех колко уплашена щеше да бъде. Жадувах за мислите ѝ. Само тях можех да имам. Нищо друго. Не зная дали щеше да ми стига. Усещах в нея отчайващ глад за още, за много. Един човек не можеше да ú го даде. Жена на контрасти. Разпознавах я в две думи невинност и грях. Уникално усещане.  Много си бранеше личното пространство. Беше ми споделила, че е омъжена. И телефона си не ми даваше. Веднъж ми каза, че ще ми се покаже. Покани ме на твоята изложба. “Нека да го направим като игра, няма да знаеш коя съм”– ми каза.
 
Бързах след работа, естествено закъснях и бях превъзбудена и изнервена. Седнах на единственото свободно място. Тогава те видях за първи път. Да ти кажа, мъжете не ме вълнуват и все пак. Говореше за картините си. Оказа се, че и стихове пишеш. Гледаше към мен и се усмихваше лекичко и говореше ли, говореше. Какво толкова зяпаше, не можех да разбера. А то не било в мен, а жената от пред. Загледах се и аз. Беше си отметнала косата на една страна. Виждах само малкото ѝ ушенце и една веничка, която тупкаше на вратлето. Беше топло и тя развя ветрило бавно с маниер. Парфюмът й... не знам как да го опиша. Леко сладък и мускусен. Козината ми се наежи. Първично усещане. Забравих коя съм, къде съм. Желаех я! Бях убедена, че е тя. А ти толкова явно я искаше. Зави ми се свят. Въздухът се сгъсти до тъмно лилаво. Задушавах се. Излязох навън. Но продължавах да  ви наблюдавам през прозореца как флиртувате.
Събитието приключи и гостите се разотиваха. Аз стоях обгърнала се в тъмнина. Чаках я. Вие излязохте заедно. Ти я дърпаше на някъде. Чуваше се нервен смях. Защо ли ви последвах? Хлътнахте в едно дворче наблизо. Грохналата къщурка се оказа ателие. Пеперуда привлечена от пламъчето бях тогава. Знаех си, че ще боли! Ръцете ти, устните ти бяха там, където исках да са моите. Плъзгах поглед по нея. Губех я. Усещах как свещта ми догаря. Тръгнах си. Стопих се в мрака. Това беше. Дадох ѝ всичко от което мислих, че има нужда. А ти какво й даде? И защо ме повика?
- Преди много време, тя ми каза, че един ден двамата с теб ще се съберем заради нея. Последният път когато беше тук, остави едно писмо за теб и координати как да те открия. Прочети си го спокойно. Мен ме чака откриване на изложба. Това е моят подарък да нея.
 
И ето, сама съм с белия плик. Толкова ме е страх да го отворя! Вдишам дълбоко! Не е истина така да се вълнувам!

"Усмихни се малка моя! Кажи ми, че сънувам и пиша писмо на хартия. Никой си няма такова нещо от мен.
Искам да ти разказвам за любов, за страст, за болка. За всичко, което не можах тогава. Усещах, че се увличаш по мен и отчаяно се опитвах да се дистанцирам. Но в същото време се чувствах като специално избрана от човек с уникална душевност.... Пази ме... знаеш къде... в сънищата... неслучените мигове, премълчаните истини.... Помниш ли онази песен dead by sunrise into you lyrics? 
 
Ти определи време да съборя стените
Ти знаеш не всичко е по твоя вина
Но по някакъв начин
Нашите грешки ни доведоха до тук днес
Ти каза че просто гледаш колко далеч си отишла
Въпреки нещата които напрви
Ти винаги ще си тази която ще ме хване когато аз

Тогава попадам на теб
И аз чезна

Кажи довиждане на вчера
Аз го направих
Направих го днес
Въпреки това, което казвах
Ти беше там за да ме спасиш
Ти си блясъкът светлина който мога да видя

Тогава попадам на теб
И аз чезна

Не се натъжавай! Шшшш... тихичко мъничката ми! Не преглъщай сълзите си. Те са ми дар. Аз съм онзи слънчев лъч, който те гали. Ще съм винаги край теб. Ще присядам на крайчеца на леглото ти и ще те пазя. А някой ден... някой ден...може и наяве!"
 
Вървя по пътя си сама. Как искам да ме пуснеш, за да мога да продължа! Защо толкова силно ме боли тази любов? Защо ми е, щом теб те няма. Спаси ме... спаси ме от себе си!

 
Дани Сулакова Suleimo
19. 05. 2016 г.